Friday, October 17th, 2008

Завръщане в родни води

И така…стигнах до залива, хубавия изгрев и лошите новини…
Тръгнахме някъде към 11 сутринта. Бяхме поизбистрила плана вече – да свалим Албена на някой от островите, тя да си хване ферибот до Солун или Кавала и да се прибере, да си вземе паспорта и да се върне в Истанбул, за да мине през Босфора и да се прибере с нас. Първоначално мислехме острова да е Ксиос, но до там стигнахме доста бързо, защото вятъра беше хубав и до вечерта вече го бяхме подминали. Естествено по закона на гадостта точно след залез слънце вятъра каза НЪЦ и спря. Е вече бяхме с график и щем-нещем трябваше да попърпорим…цяла нощ общо взето нищо съществено не се случи, похапнахме, разделихме вахтите и така…тук кораб, там риболовна лодка, ама като цяло спокойно.
Малко преди да подминем Ксиос се чух с едни роднини в Гърция, ако могат да проверят какво е положението с фериботите от съседните острови, да видим на къде да ходим. Казаха ни, че между 6 и 7 сутринта от остров Евстратиос тръгва ферибот до о-в Лимнос и от там до Кавала. Речено сторено…това беше един от най-точните графици, които някога съм спазвал… и учудващо – нищо не се обърка по пътя, в пристанището бяхме в 6.40, а ферибота тръгна в 7…просто перфектно. След като изпратихме Албена, решихме, че можем да починем малко. Градчето(единственото населено място на островчето, освен няколкото имения, които видяхме докато обикаляхме) беше изключително спокойно и приятно местенце…направо ми се прииска да останем там няколко дена. На пристанището имаше безплатна баня и тоалетна, от които разбира се се възползвахме. Банята определено е едно от нещата, които ще запомня – малка постройка, върху една скала, с перфектен изглед към заливче и безкрайно море…имаше завеса, но не мисля, че някои я е ползвал при наличието на този изглед.
Е към обяд Ели спретна едни макарони с телешки мръвки…направо да си оближе пръстите човек. Накупихме си бирички и разни други неща, погледнах мотора, че беше започнал да издава един особен звук, който по-късно установих, че идва от съвсем леко разместена връзка и потеглихме.
През нощта по някое време стигнахме остров Гокеада, който е Турски. Той се намира в непосредствена близост до входа на Дарданелите. Бяхме решили да спрем някъде на котва около острова…но времето не беше решило така. Колкото повече се приближавахме до острова, толкова по-силен и насрещен ставаше вятъра. От двете ни страни се оформиха сериозни облаци и започнаха да святкат заплашително(едно от лошите неща, които могат да се случат на яхта е да попадне в гръмотевична буря, защото е с висока мачта от много проводим материал – направо гръмоотвод). Островът е известен с това, че е точно на пътя на едно от основните въздушни течения в района, много хубаво място за каране на сърф…обаче никак не е хубаво за закотвяне с яхта. Приближихме внимателно към един залив, който на картата изглеждаше дълбок, но се оказа, че е точно под една седловина и съответно пак се натъкнахме на “падащ” вятър.
Отказахме се от закотвянето и решихме, че ще караме към провлака. Аз легнах да поспя малко, Сашо остана на вахта. След има-няма час той ме събуди с новините, че май трябва да понамалим платната – наблюдавал как ветропоказателя в рамките на 10-на минути си удвоил показанията – от 10-на възела вятъра вече наближаваше 20. Свалихме грота и нещата малко се поуспокоиха, но си беше борба, в която имаше и жертви – затрихме решетката на барбекюто:(
Насочихме се обратно към острова, с надеждата, че ще успеем да си намерим друго място за закотвяне, защото вече доста се бяхме поизморили и ако трябваше да караме до сутринта, просто щеше да ни дойде множко. Пообиколихме малко, за да добием представа за дълбочина и колко е силен вятъра и в крайна сметка си намерихме едно заливче, в което можеше да се закотвим. Не беше точно залив, а лека чупка в правата линия на брега, но все пак свърши работа. Пуснахме котвата и за първи път използвахме една функция на GPS-а – да следи дали лодката се мести. Настроихме го да пищи, ако се преместим 15 метра и откъртихме…просто с допира с възглавницата и вече бяхме заспали. Навън вече беше почнало да се развиделява.
Събудихме се някъде към 9-10, нямам точен спомен, но навън беше един хубав, слънчев ден, без никакъв помен от “бурята”. Закуска и пак на път.
Минаването през Дарданелите беше спокойно. Минахме в лявата част(макар, че по правилник трябва да се движим в дясно), защото там течението е по-слабо. Никой не ни обърна внимание, защото това си е нормално поведение за яхтите…само човек не трябва да се пречка на големите кораби. Това беше поредния провлак, който минавам на попътен вятър и спокойно море…силно се надявам тази тенденция да се запази и занапред, защото съм чувал не една и две истории за тежко минаване, което се проточва дори повече от един ден. Е ние го минахме за около 4 часа! Просто приказка.
След Дарданелите влязохме в Мраморно море и плана беше да караме към Истанбул, като спрем да починем в едно рибарско пристанище, което познавах от преди – Силиври. По прогноза трябваше да имаме слаб или почти никакъв вятър и да пристигнем там някъде сутринта. Само че времето отново си промени мнението – през нощта духаше хубав северен вятър, който много бързо ни избута напред и до сутринта вече бяхме подминали пристанището. Решихме, че няма какво да чакаме, че сме отпочинали и се насочихме направо към Истанбул. Естествено през деня бяхме само на мотор – Мраморно море е добре известно с безветрието си. Ранния следобед вече виждахме безкрайния град…разпрострял се е по протежение на брега на повече от 50-60 километра. Това е един от мегаполисите, които смятам, че трябва да се видят на всяка цена, особено по море. С огромното количество закотвени кораби(над 500 кораба), постоянно излитащите самолети от летището, хилядите джамии и милионите хора.
Пристанахме в една от много известните марини, ако не и най-известната – Атакьой марина. Тук могат да спрат повече от 200 лодки и има абсолютно всичко – вода, ток, баня…и много луксозни яхти! Има съдове на стойност няколко милиона ЕВРО, които просто си седят и чакат собственика им да дойде и да се разходи…и това се случва само няколко пъти в годината. Не ги разбирам тия хора, но пък и те сигурно не ме разбират мен… А точно до нас имаше спряна една малка българска яхта…ехее от колко време не бях виждал друг съд с БГ знаме…запознахме се с хората, оказа се, че я карат към България понеже са я продали и новия собственик я чака в Бургас. Разбрахме се, че евентуално ще пътуваме заедно, че ако стане нещо да си помагаме.
Е до тук се движехме съвсем по план…сега оставаше само да дойде Албена. Чухме се и се разбрахме, че и Стас ще се присъедини. Вечерта хващат рейса от София и рано сутринта са при нас, като понакупят малко джин, че бяхме привършили запасите. Цъфнаха някъде към 9, оправихме малко лодката, купихме още гориво и потеглихме. Пак имаше малък проблем с техните паспорти – имаха входен печат, но нямаше как да им сложат изходен, понеже лодката се води транзит, тоест все едно не е влизала в Турция, съответно няма как да излезе официално…е как да е, се ще се оправят като се приберем.
Босфора го минахме отново съвсем спокойно, само дето много бързо приключвахме бутилките джин…е какво да се прави:) Вече бяхме в нащо си море…Черно море! След повече от 3 месеца лодката най-накрая стъпи в новия си дом, а ние се успокоихме, че от тук насетне познаваме местността и обстановката. На следващата сутрин пристанахме рано-рано в Царево – пристанището, което се води за входна точка в България…е май само се води.
Посрещнаха ни баща ми, Дачо и други познати от града. Трябваше да ни посрещне и служител от митницата в Бургас…да ама не. Нямал кола, нямало командировъчно…а се бяхме обадили предишния ден, че ще пристигнем. При това не бяхме сами – имаше 6 лодки(няколко чуждестранни), които чакаха. След няколко гневни телефонни разговора служителя много сърдито заяви, че идва.
Пристигна след 2 часа и като видя, че сме с лодка, която е “нов внос” веднага побърза да ни прати в Бургас…каза, че той не можел да обработи документите там(а пък това се води част от митницата, при това точно тази част от нея)…по-късно се оказа, че документите ни са си обработени вече на Азорите(защото сме в ЕС) и той просто не пожела да ги погледне. Даже каза, че ние не можем да слезем от лодката, ами трябва да се качваме и да тръгваме. Отново имаше гневни разговори с шефа на бургаската митница и той направо нареди на въпросния служител да ни пусне и да можем да се явим през седмицата по някое време, само с документите.
Хубаво ни посрещна БГ действителност…ама пък и ние си бяхме упорити. Оставихме лодката в Царево, качихме се на колата и се прибрахме(все пак беше края на отпуските ни и трябваше да сме на работа следващия ден), а Стас остана, за да се разправя с документите. На следващия ден успял да се оправи с всичките бумащини, което беше изключително учудващо…но от време на време се случват и чудеса:)
Това беше историята “До Чикаго и назад…”, в нейния модерен вариант. Сигурен съм, че това приключение ще остане завинаги в спомените ми, моменти от него винаги ще са живи в главата ми. Убеден съм също така, че хората, с които бях ще го помнят и също споделят моето чувство за успех и за изпълнена мечта.
От тук натам незнам точно какво ще се случи…има време, ще разберем.

Posted by zaimov on October 17th, 2008 | Filed in Uncategorized | Comment now »



Please leave a Comment

You must be logged in to post a comment.