Archive for April, 2023
Saturday, April 29th, 2023
От другата страна
На 15-тия ден плаване минаваме ЕКВАТОРА! Това е голямо събитие за всеки ветроходец, особено първия път. За нас се случи около 3 през нощта, та не успяхме да видим комисията по посрещането, че беше доста тъмно, ама сигурно са били някъде там хората, чакат ни. Евгени даже свети с фенера, да види къде е буя с флагчето, ама не го видяхме…извадих едни фойеверки за торта, които бях купил специално от магазинчето преди да тръгнем, запалихме един ей така, за купона.
Супер лежерно плаване се получи тия дни, 12-14 възела сравнително постоянен вятър на бакщаг. Почти няма вълна, минахме вече и тая зона с валежите, та не се оглеждаме и за шквалове. После ще минем пак през такава зона, но от другата страна. Казват, че в северното полукълбо бурите се въртят в едната посока, в южното от другата, но реално в рамките на нашето преминаване нямаше буря, която да си заслужава вниманието от къде да я заобиколим. По-скоро си оставахме на курса и шквалчето си минаваше през/около нас.
На сутринта след екватора си направихме официалната церемония, че някак през нощта не беше мотивиращо да сваляме платна, за да се топнем. Залепихме на един харпун три държача от фурната, да прилича на тризъбец, аз се навлякох в една плажна рокля на Софи, свалихме платната и айдеее…ритуално къпане. Голям кеф, водата като чай, акули не се виждат, малко клати, ама като сме във водата си беше супер. Разбира се подходихме мъдро и въпреки, че лодката беше без платна си се вързахме с въжета, че има не един и два случая на хора, които слизат да се къпят от уж неподвижна лодка и в следващия момент се оказва, че не могат да я догонят.
Направихме инспекция на въжетата на управлението, ремонтираните неща изглеждаха ОК, с изключение на едно въже, което ми направи впечатление, че твърде много „пружинира“. 8 мм неръждаемо въже не би трябвало по никакъв начин да има видима динамика от подобно натоварване, та си останахме с 1 на ум. Освен това смазахме мотора на автопилота и изсипахме още половин флакон WD40 върху оста на руля, защото определено се движеше трудно.
Гледаме прогнозата и нещата не са особено розови, но поне имаме време да се смъкнем по-южно, че като почне духлявицата да имаме по-попътен курс. По принцип много мразя някой като ми пожелае попътен вятър, но в случаите, в които става дума за океанско плаване, с голяма вълна и силен вятър си го оценявам като много добро пожелание.
Цял ден пак някакъв айляк…по някое време рифоваме грот, по някое време разрифоваме, ама повече да се намираме на работа, отколкото, че има нещо притеснително. Още имаме прясно месо, та Евгени сготви едни мръвки с картофи на фурна. Бирички, слодобедна дрямка. Вече нямаме бордова гарга, заминаха си всичките. Супер, че няма да трябва да чистим панели от акита!
Вечерта си направихме севиче(риба, лук, чесън, лимон, манго и каквото още се сетихме) с осолената риба, която предварително бях сложил във вода, да се обезсоли малко, че беше станала доста отровна. Успоредно реших, че що пък да навъртя и едно суши с нея. Нямаме моркови и краставица вече, обаче пък авокадо и манго имаме, та ето едно алтернативно суши. Стана си супер.
Вечерта вятъра взе да става една идея по-насрещен, да позасилва. Вече излизаме от безметежната зона и навлизаме отново в частта с шквалчетата, но от другата страна този път. Рифовахме се, поваля ни малко, обаче взе бая неприятно да клати. На някакъв халф караме, но лодката прави едни супер неприятни заклащания, а автопилота ги усилва допълнително, като се опитва да компенсира, ама или закъснява или подранява и ни доразклаща. Почна от време на време и някоя вълна да се мятка на борда, но нежно за сега.
Разбрахме се да лягам, Евгени в кокпита. Обаче то това клатене супер ужасно, особено пък в предната каюта. Мятка те наляво, надясно, понякога както сърфира на една вълна се удря в следващата и се чува тъй наречения „слеминг“, което безобиден, но супер шумен удар на вълна по корпуса. В носа се чува ужасно. Никво спане не става.
Няколко път успях да задрема, ама за малко. И през цялото време си мисля тая проволка какво и се случва в момента…и след малко разбрах. Бях с тапи, ама много ясно чух „ставай, нямаме управление!“. Класика, маневрата ясна. По долни гащи съм, ама търча, хващам желязото и почвам да управлявам, Евгени се завира в рундука да гледа. Беше ясно какво е, ама все пак се потвърди и от огледа – тая пружиниращата проволка рязко спряла да пружинира. Бяхме избистрили стратегията следобяда, тъй като това въже е по-тегаво за смяна, тъй като запресован накрайник в единия край нямаше как да го сменим цялото, а трябваше да го отрежем и снадим с новото, така, че използваме накрайника от старото. Процедурата отне около 2 часа, като Софи вече доста добре се справя да кара, та можехме двамата едновременно да работим. Срязахме въжето, две скоби максимално близко до накрайника и айде. С малко фина настройка, 1-2 оплитания нагласихме системата, автопилота си пое управлението. Докато разчистим и проверим повторно всички връзки си беше станало 4. Супер изморени се натръшкахме, ама лодката пак беше с такъв курс, че клатеше гадно и реално до изгрев слънце почти не мигнахме.
Сега остават около 700 мили. Реално са между 4 и 5 дена. Надяваме се всичко по управлението да е наред, че вече не ни остана и много метална проволка…има една последна надежда ако пак имаме проблем – въжето за връзване на дингито е от същата проволка, но е облечено с маркуч. Та ако го закъсаме – това ще ни е спасението. Но тайничко се надяваме да не стигаме до там…
Thursday, April 27th, 2023
Между шамарите
Тези дни се изнизват доста монотонно. Всичко по лодката е наред, все ден правим проверка на тия пусти въжета, но за момента всичко изглежда нормално.
След като влязохме в зоната на бурите не можем да кажем, че са нещо съществено. Изглеждат плашещо, защото някак сме свикнали като видим такъв нисък облак, с отчетливо изявен „фронт“ да очакваме апокалипсис, но всъщност вятъра не се качва повече от 25 възела, не си променя кардинално посоката(мърда с 20-на градуса) и най-важното – за момента не сме попадали на гръмотевична буря. Съвсем възможно е и просто да сме късметлии, защото четохме за не 1 и 2 случая този сезон на тежко пострадали лодки. Кой със скъсана ванта, кой съдрано платно, кой с паднала мачта.
Точно като тръгвахме и в пристанището, в което си направихме checkout-а влизаше една яхта, която всички много активно следяха – 5 членно семейство тръгва да прекосява океана и някъде на около 1000 мили им пада мачтата. По каква причина не стана ясно, но предполагаема причина е остарял ригинг и ненавременна реакция при шквал. Свързват се с местната групичка по сателитен телефон, майката и 3-те деца се прехвърлят на кораб, а бащата остава, за да се опита да добута лодката обратно до Мексико, тъй като реално това им е домът. Успяват да организират сложна логистична процедура, за да го запасяват с гориво, тъй като единственият начин яхтата да стигне обратно е с двигател. На няколко пъти минаващи кораби прехвърлят гориво, по едно време и втори човек се качва да помага от някоя друга яхта(който в последствие нещо се разболява, та таткото трябва да се грижи и за него). Имаха проблеми с не 1 и части по двигателя, сменяха и масло, тъй като 1000 мили на двигател се минават за около седмица, което е повече от сервизния период, а пък искат машинката да изкрета без да даде фира точно на края. Та long story short – разминахме се с лодката точно на излизане от марината, помахахме им, голям подвиг, че успя да им спаси плаващата къщичка.
Лодката е изключително добре измита с тия дъждове, много ни е яд, че не помислихме за система за събира на дъждовната вода. Като завали и от гика се изсипват някакви умопомрачителни количества вода, която може теоретично да се събира и налива в танка.
За последните 48 часа имаме може би 30 на мотор, бая пърпорене се случи. Или няма вятър или е мега попътен и не става за каране без спинакер(а такъв нямаме, само един дженакер, ама и той е неподходящ за слаби, чисто попътни ветрове).
Вчера сготвих мусака, странен модел. Със сладки картофи и тиквички. Добре се получи, малко канела и си стана доста алтернативна. Даже съм го записал на timelapse с камерата, че е много забавно да се гледа как някой готви, като постоянно балансира напред-назад.
Тази нощ минахме и още една психологическа граница – 1000 мили! Вече сме на финалната права. Утре се очаква минем екватора, последния milestone преди финала. За там по принцип си има някъв ритуал, трябва да прочетем какво се прави, но като цяло май с Евгени ще трябва да се пообллечем с рокли…да видим.
От тук не очакваме кой знае какви изненади, освен може би заформящата се прогноза, според която към края на плаването ще ни подухне бая. Не нещо съществено тип ураган, но на картата се виждат едни цветове, за които по принцип си имам едно на ум. Личната ми статистика показва, че вятъра мине ли 20-на възела човек трябва да започне да гледа картата с поривите, а не тази с основния вятър. Та там почна да става прилично оранжево, към виолетово на места. Силно се надявам, че ще сме успели да слезем на юг преди да задуха, защото иначе ще ни идва по-остро като посока и съответно вълните ще са доста неприятни. Но в крайна сметка ще е2-3 дена това, нищо опасно, просто ще има лек дискомфорт. И дано всичко с управлението е наред, че ремонтната процедура на 3-4 метрови вълни и 30 възела вятър няма да е никак приятна.
Wednesday, April 26th, 2023
Средата на пътя
О йеее! Минахме средата. Забелязал съм, че винаги като пътувам някъде на големи разстояния до средата е някак все едно се катериш по наклон, а от средата – все едно се спускаш надолу. Чисто субективно усещане, но много пъти съм се улавял, че след средата някак по-бързо намалява оставащото време и разстояние.
Минали сме 1500 мили +-, остават 1200+-. До тук 12 денонощия, средно по 130-140 мили правехме, сега малко по-малко, че вече сме в зоната на здрача. Интересно, че все още не ни се е налагало да бръмчим активно, което е една идея странно, но много приятно.
Но да се върна малко назад…
Мина тоя злополучен петък, съботата започна много обещаващо. Софи отиде на носа, да си прави йогата(ма нормалната, не boat йогата на Евгени) и по едно време се чуват писъци на ужас. Скачаме, съответно решили, че като минимум има айсберг пред носа, но се оказва, че се е появило огромно стадо делфини, изглеждаха над 100, заобиколиха ни от всички страни. Голяма игра падна, сигурно 1 час кръжаха около нас. Първо ги снимах с камерата, ама после викам е за кво го нося тоя дрон, сега ми е момента! Бяхме само на геноа, почти без вълни, доста спокойно. Извадих го, сглобих го за 2 минути и гаааз! Панелите на лодката се оказаха много хубава площадка за излитане/кацане. Полетях около лодката, над лодката, забавно е да ги снимаш от високо делфините. Проблем 1 – тия умните дронове имат хиляди системи за безопасност и първата, с която се сблъсках беше, че запомня координатите на точката от където е излетял и има заложени стандартни настройки да спира ако се отдалечи на повече от 800 метра от тях. Е хубаво, ама ние се движим, съответно дрона се движи и в един момент спря и неще да мръдне. Седя и гледам тъпо как седи все едно има стена пред него. Викам брех…разцъках менюто, намерих я бързо и я изключих тая тъпотия. Разгеле, тръгна към нас. Викам ще го кацам, че нещо се напрегнах! Е ма то кацането на движеща се лодка никак не е лесна задача…махнахме геноата, че да не се движим поне толкова бързо и почнах да целя панелите. Ма те се клатят, пък тук се намесват пак другите системи за безопасност – има радари във всички посоки и автоматично намалява когато приближи обект. Трябваше да го включа в спортен режим, ама тогава пък става много пъргав…абе от цялото плаване това кацане ми беше най-адреналинестото изживяване! Едвам го приземих на панелите, не ги знам тия със самолетоносачите как се справят. А като се замисля, че по големите регати на всяка лодка имат човек, който се занимава да снима с дрон, обаче там никой не се занимава да му намалява или спира за да каца или излита. Кадрите от приземяванията са покъртителни, то всеки път е на оцеляване.
До края на деня май нищо съществено не се случи, караме си само на геноа, че е попътен вятъра и грота само ще пречи в случая. До момента още не сме усетили да сме кой знае колко навътре в екваториалната зона, но все пак нощем в далечината се виждат проблясъци, но мнооого далече все още. Минахме средатаааа! От 2700 този ден мили направихме 1350 по права линия в двете посоки. Сега ясно, че до тук сме плавали малко повече, защото не сме по права линия през цялото време, но това не е съществено. От тук сме по баира надолу!
Нощните вахти горе-долу ги правим Евгени от 10 до към 1-2 през нощта, после аз застъпвам да спя в кокпита. Намаляваме си платната и като цяло не ни притеснява обстановката, а за последните 10 дена не сме мернали нито един плавателен съд. За китове и контейнери не мислим, защото просто няма смисъл – ако има такъв казус така или иначе нищо не можем да направим.
На следващия ден до обяд общо взето нищо съществено, плаваме си. Вече отчетливо сме вътре в екваториалната зона, навсякъде около нас облаци, виждат и дъждове, но за сега ни заобикалят. Ние не правим маневри, тъй като просто няма смисъл. Лодката се движи с 5-7 възела(10-15 км/час), а бурите с над 50-70 км/час. Никакъв шанс няма да избягаме ако се е прицелила някоя в нас. По някое време айде, да вземем да си вдигнем и грота, че взехме да се влачим с 4 възела. Софи за обяд прави фокача, която в крайна сметка стана чудесна пица. То беше едно блъскане на това тесто, много негативни емоции изкара според мен. Освен това направи и много хубав морковен кейкс, защото морковите ни са тръгнали да заминават.
Най-гадното нещо за деня – изпуснах едно страхотно Дорадо. Пуснал съм въдица и по едно време Евгени вика – май се е хванало нещо! Търча, дърпам – то вярно, едно много прилично Дорадо, супер красиво се хванало и си се влачи от известно време явно, че беше бая изтощено. Викам ай, то измъчено, няма да се дърпа, ще го извадя ей така. Е в момента, в който го дръпнах нагоре към палубата и като взе да се мята…естествено се отскубна, удари се в палубата и пльосна във водата. Направо щях да се гръмна! Такова хубаво суши щеше да станеее!
Привечер нещо се ларжим и извендъж Евгени нахлува в лодката и вика „загубихме управление, бързоо“. Зор изведнъж настана, пак нещо по тия системи на руля. Вече е тренирана схемата, аз грабвам аварийния румпел и сядам да карам, Евгени почва с йогата, а Софи привлачва инструменти и продоволствия. Този път се оказа, че едното въже на управлението направо се е скъсало. Има нещо гнило в тази система, защото не би трябвало да товари толкова тези компоненти, за да се стига до скъсване на метална проволка 8мм. Хубавото е, че има резервно такова въже и за около час успя да го смени. Възстановихме управление, автопилота си бачка. Докато приберем кочинката си стана 11 някъде, на никой нищо не му се ядеше, направо се изпотръшкахме. Към 1 през нощта станах да сменя Евгени и около нас имаше много интересна картинка – доста чисто небе, но с ясно видими малки облаци, които се движат ниско над водата и си святкат вътре. Нямаше гръмотевици, но сами облачета си святкат като някви кълба с ток. Не бях виждал такова нещо до момента определено. Когато става дума за гръмотевични облаци съм свикнал те да са големи и високи, а тия тук са някакви недорасляци с темперамент. До сутринта минахме през 2-3 такива серии, без особено промени в сила и посока на вятъра.
До обяд всичко си беше 6. Грот, геноа, летим си, даже вятъра взе да завърта и да ни става доста по-страничен(тоест югоизточен), което е супер, че ще се движим в по-правилна посока, без да трябва да правим зигзаци(защото и на слаб попътен вятър трябва да се лавира…). Тази посока на вятъра в прогнозата я даваха, че идва вече от отсрещната страна на екватора, съответно следващите дни трябва да е преобладаващия. Още повече се уверяваме, че сме в средата на зоната, която явно тия дни е изместена леко на север.
Цъкаме си интернет, говорих с Марти, с Милена, абе чудно. Обаче гледаме от север се задава едно такова черно…викам тая работа няма да ни се размине тоя път. Давай един риф на грота превантивно и чакаме. Е не се наложи много да чакаме. След 15-на минути кат ни запука…дъжд, ама такъв с кофите го изливат. В началото кротко, нямаше вятър сериозен, ма после си позасили. Добре, че рифовахме. Около 2 часа се излива това отгоре без да спре, някви милиони литри вода се изсипаха. Поне няма брутален ветрови шквал с дъжда. Сега да видим кога ще има и светлинно шоу, че само истински гръмотевици не сме видели още. Има време.
Saturday, April 22nd, 2023
1 седмица в окена
Ето, че неусетно почти се изниза първата седмица плаване. Генерално доста приятно за момента, имаме вятър 99% от времето, къде по-силен, къде по-слаб, но изобщо, ама изобщо не можем да се оплачем.
Единия ден имаше забавна случка – Софи ще си мие косата на кърмата, слиза си на трапа, ама преди това много горда, че вече знае как се връзва моряшки възел с една ръка си го връзва и се препасва с въжето, с което миналия ден се бяхме къпали, слиза си и почва да си мие косата. Гледам аз по едно време и почвам да се хиля, Евгени ме поглежда, проследява ми погледа и той почва да се хили. Другия край на въжето ама изобщо не е вързан за лодката. Не и казахме докато не приключи, че да няма стрес с шампоан на главата. Иначе вятър супер цял ден, вечерта падна леко неприятно и за около 1-2 часа се пошляпаха ветрилата, ама кво да правим. На тези разстояния няма особен смисъл човек да пали двигател за придвижване, защото ако не духне след 2-3 часа така или иначе трябва да го загасим, защото нямаме достатъчно гориво за постоянно бръмчене. Пазим го за голямото безветрие. Така или иначе си духна и до сутринта си летяхме на рифован грот(общо взето такава ни е цялостната политика – нощем го рифоваме превантивно) и цяла геноа. Направихме си пуканки, даже мислехме и някой филм да изтеглим(ей тоя Стралинк в средата на скапания океан тегли с 10 MB(mega byte-а)/секунда от замунда-та!). Само с пуканките си останахме де, филма за друг път.
На следващия ден си продължавахме безметежността, даже взе да става една идея скучновато, та се захванах с някви дребни ремонти. Тук изгоряла лампичка, там покапваща тоалетна, тук запушен филтър на помпа на банята. Лодката си върви, ремонтчетата и те. А тъпите гарги…малеее. Правят панела на ГЪЗ с голямо Г. Целия е наакан, мием го по няколко пъти на ден с един парцал, ама не можем да им смогнем. А са супер арогантни гадове…качвам се, почвам да викам, тея само ме поглеждат накриво и изобщо не помръдват. Бой с въдицата по главата – чак като го изтимари човек качествено по тимберицата и се размърдва. Че и се сърдят едни такива!
Вечерта какво да видим – приближаваме емблематичния момент 1000 мили! За 7 денонощия, което прави приблизително по 140 мили на денонощие, направо велико. Определено за момента се придвижваме по-добре от очакваното, дано така се задържи.
Та повода си заслужаваше леко празненство. На тръгване бяхме купили прясна риба, сложихме я в една кутия със сол и сега стана страшно мезе. Риба, лимон, лук…само водка няма, ама бяхме единодушни, че това никой не го пие. За „гарнитура“ направих велики пържени картофи, салата от ряпа и моркови и круша. Бутилка бяло вино замина. Лафихме си до едно време, после кой от къде. Евгени остана на вахта, смених го към 2 през нощта. То реално вахтата е друг начин да спи човек. Навън, завит с одеалце от Туркиш еърлайнс или Теленор. През час се хвърля по едно око, но реално от втория ден не сме срещали нищо в океана. Ни лодка, ни кораб…даже вече и AIS-а не включваме, само навигационни светлини.
По едно време чух някакъв звук до лодката и си викам леле, кит. Това е едно от малкото гадни работи, дето могат да ти се случат тук – нощем да уцелиш заспал кит(е не знам дали спят де). Не е рядкост да се стига до mayday в такива ситуации, защото лодката се движи с 6-7 възела и казват, че удара с кит е като да се удариш в стена. Оказа се сам делфин, не го знам какво правеше тук сам, никога не съм виждал по 1, ама ей на. Може би другите са били някъде наблизо, пък само този дойде да си поиграе. Нереална картинка – като се стрелва покрай лодката оставя следа от светещ планктон. Просто вълшебно! Мята се, подскача, абе голяма игра му удари.
Изгрев пореден, поредно миене на акита, пъдене на навлеци, рутинна работа. Нося едно Arduino, мислехме няква схема да направим автоматична „чистачка“ на гарги, с някой електродвигател и през приложение в телефона да цъкваме „изчисти гарги“, ама май нямаме подходящ двигател. Ако имаше едно моторче от чистачки на кола самооо…нямаше да им се вярва на тия гадове. На лодката май само това няма.
Чуване по някой от всичките messanger-и, всеки с някой си говори. Много е приятно да чуеш, че даже и да видиш любими хора, дето са на другия край на света, някак по-леко минава, а и най-вече, че те са по-спокойни така, няма го това напрежение от предишния океан, дето сателитния телефон я работи, я не.
Вече беше време да въртим на юг, да тръгваме към екваториалната зона. В Мексико бяха казали, че като цяло 120-10 е правилото кога се пресича. Ем там сме, няма кво, въртим. Вятъра беше съвсем попътен, прилично силен, та решихме да махнем изобщо грота, че иначе само пречи на геноата и да си перем на попътно, на геноа. Супер стана.
Обаче да отбележа, че денят беше петък…и тоя петък мисля, че няма да го забравим до края на плаването. От сутринта още се почна…ще мием кокпита. Хубаво, Софи голям ентусиаст вика неее, аз ще го измия, вие ходете някъде другаде. Е къде да отидем? Туй да не е презокеански кораб, ма басейн ли да ходим? Както и да е. Евгени и вика дай всички, че по-бързо, ама не. Е хубаво. Влязохме нещо друго да видим и след 2 минути се чува „аууууу лелелеее“(ама на испански де). Кво да видим – оранжевата кофа плува на 50 метра зад лодката и елегантно потъва. Софито много и потънаха гемиите, щот точно това и обясняваше Евгени, че загребването на вода е тегаво на тая скорост. Хубаво, кво да се прави, без кофа ще сме. С празна туба от вода, аз пълня, те мият, бързо-бързо изчистихме. И след малко пак се чува „ауууу лелелеее, ла пута мадреее“, явно нещата ескалират. Забравила да си затвори джама и от миенето рафта под прозореца се понаводнил, пък там книги и личния дневник, леко драма. Ама пак желязна де, не мрънна, стегна се, изсуши си нещата на слънце.
Още е петък, да не забравяме. Караме си, по едно време взехме много рязко да се блъскаме във вълните, а, автопилота изключил. Върнахме лодката по курса, цък “auto”, бачка си. След малко гледам уреда за вятъра нещо спря да бачка. Хмм, на тоци звучат нещата, ама панелите си бачкат, акумулаторите са си топ. Завря се Евгени при таблото и вика мдам, тука една временен ремонт, дето стана постоянна система е сдал багажа. Някъде по карибите му заминала една клема, ма понеже в някакъв момент нямал правилната и я сменил с други, обикновени. После си купил правилната, ама го домързяло и така временните решения…знаем за тях. Айде търси клема, поне бързо се сети къде е. За 10-на минути я смени, всичко ток и жица.
Още е петък. Плаваме си, автопилота бачка като змей, ама в един момент пак се блъскаме срещу вълните. Брей, хващам щурвала – той лек като перце, въртя – дудук. Нищо не се случва. Евгени това го е играл вече, извади аварийния „румпел“, връчи ми го и вика карай. А тая гадост е като румпел, ама обърната на обратно, тоест хем си с румпел, хем работи наопаки. Докато му свикна голяма забава. А руля на таз лодка си е тежък, тоя румпел супер късичко рамо, мускули направих. Само сменях от коя страна да му седя, че да редувам ръцете.
През това време Евгени се зае с boat yoga, завря се в левия рундук целия, че да стигне веригата. Видя, че един тъп шегел се развинтил и е изпуснал. Обаче видя и нещо друго – едната метална проволка почнала да се прокъсва доста солидно. Та докат нагласи всичко си минаха едни 2 часа, Софи я гледах, че лееекинко беше взела да се притеснява, щот не знае кво става. Викам няма страшно, под контрол е ситуацията. Имаме всичко необходимо, ще стане. Само я пращах я за вода, я за крем за изгаряне, я за шапка, че да прави нещо.
Оправи веригата, подредихме тамън и рундука колкото е възможно. До вечерта всичко наред, ама всички сме някви умислени, едно тягостно такова, нищо общо с приповдигнатото настроение от предишната вечер.
Още е петък…навлизаме вече в зоната на здрача. Подкара ни с бая силен дъжд, на почивки. Половин час вали, половин час почивка. Няколко часа така. Евгени беше на вахта, като мокра кокошка го заварих, не ставаше за спане навън, мизерна работа. Смених го малко преди 12.
Слизам по едно време да си направя един чай, отивам към печката и я гледам тя нещо се сгрухала. Е явно е петък още(погледнах, нямаше 12, отдъхнах…щот ако беше почнала и съботата така)…пробвах да я оправи, ама сам не мога да я вдигна достатъчно, та само я разглобих и я зарязах, „ла пута мадре“, сипах си един ром с кола. До сутринта беше що-годе ок, само 1-2 пъти преваля, ама успявах да си извадя дюшек, да дрема и като завали да го прибирам, даже и аз се намъквах вътре, за кво да се мокря.
Сутринта я гледам Софи зяпа печката(а аз съм я разглобил съответно), зяпа отворения прозорец над нея…питам я кво си мислиш, че станало и щях да падна от смях, като каза, че решила, че нещо влетяло през джама и попиляло печката…и даже подредило винтчетата в една чиния на плота. Евгени стана, оправихме таз пущина, оказа се, че от двете страни се клати на едни винтчета, дето от цялото това кламбуцане са се прерязали, направо нереално.
Та ей го, вече е събота и се надявам тоя петък никога повече да не се повтаря!
Wednesday, April 19th, 2023
Дни 5-6
Дни 5-6
Първата нощ с „новите“ акумулатори си беше доста по-добре. Не се налага реално да ги зареждаме, но от гледна точка на това, че е добре да ги поддържаме в топ форма палим по 1 път на нощ. Държат си заряд, всичко работи, „ток и жица“ както се казва.
Сменихме още една часова зона. Вече сме с 11 часа разлика с БГ. Ние ставаме, народа в къщи вече е запразнил след работно.
Пробвах се пак да ловя риба, този път по алтернативен метод – с влакно, навито на ръчна макара, която вързах за рейлинга. Повлачи се 5-6 часа, нищо не хванахме, но пък привечер макаричката явно от клатенето беше разхлабила възела и айдеее…хвана гората. И като цяло…през океаните никак не ми върви с рибите. И в Атлантика тая примамка се влачи хиляди мили без абсолютно никакъв интерес от страна на водните обитатели. Русалки също няма…
Вчера вечерта(така де, не тази нощ, а предишната) си очаквахме безветрие и то си дойде като по часовник. Доста е интересно, че дори и в океана вятъра е зависим от слънцето. Определено има термичен елемент, който като се добави към основния вятър и става приятно за попътно плаване. Та тази конкретна нощ по прогноза си бяха казали хората, че щом залезе слънцето и вятър йок. Настройката си ни беше такава, обаче леле колко мразя(а и не само аз де) да се бучи на мотор 10 часа. Ужасна работа. Айде, аз спя в предната каюта(която обаче е гадна на вълни и крен), там е сравнителни тихо и не е толкова жега, обаче други в задните каюти направо никакъв шанс да влязат вътре. Останаха те отвън, да дремат в кокпита, аз си легнах, тапите за уши и айдее…добре поспах. Хубавото на такова време е, че няма никакви вълни. То като цяло за момента Тихия океан се оказва доста айляк място за плаване. Като едно голямо Средиземно море.
Събудих се по едно време, живите мъртви отзад. То бръмчи и за капак малкото вятър, който подухва е абсолютно попътен. Тоест всичкото пушек влиза директно в кокпита. Много приятно, няма що. Поех вахтата, Евгени реши да остане да си дремуца отвън, защото вътре много жега, а Софи я пратих да ляга отпред, че поне малко да поспи. Не ми се мисли после, като минаваме екваториалната зона кво бръмчене ще настане. Дано уцелим вятър. Единствения плюс на това бръмчене е, че акумулаторите се зареждат хубаво и, че можем да правим вода. На watermaker-а си му трябва ток. За 6 часа навакса каквото бяхме изхабили като вода тия дни.
На сутринта вятъра се появи рано-рано, към 6 вече си бяхме на платна, с крив курс малко, но пък тихо и с намалена вероятност за рак на белите дробове. По някое време отворихме „джакузитата“ за манекенките(така им викат на двете гооолеми пространства под най-задните пайоли(ламината на пода) в кают-компанията(хола)). Там сме складирали вода и някакви плодове. Е на тия плодове никак не им беше хубаво там с двигател се оказа. Топло, влажно…само корени дето не бяха пуснали. Мисля, че отрихме как е възникнал живота на земята. Ще ядем плодова салата цял ден явно.
По едно време Софи-то реши, че ще се измятка зад лодката, ама голямо шубе. Едно въже, второ въже. Не се движехме много бързо, но все пак 4-5 възела си правим. Не знам що не и обърнах внимание, ама влезе с обикновени бански. Е всички знаем какво се случва с женските бански на 4-5 възела…имаше оле мале, за въжето ли да се държа, бански ли да държа, помооощ! Голям цирк, обезветрихме лодката, ама то за целта минаваме през още по-бърза скорост, едвам ги задържа тия бански. Научи си урока, вече влиза само с къси гащи, с връзки, стегнати здраво.
През деня нищо интересно освен едни гарги, които решиха, че ще ни превземат на абордаж. По едно време една явно поизморена „гарга“ успя да кацне на слънчевите панели. Другите видяха от нея и взе, че много им хареса. Возят си се, зяпат. Като видят от високото риба – хоп, хапват и после обратно на панелите. По едно време бяха 8, имаше скандали за територия даже. Там си останаха и цялата нощ.
Най-забавно беше по едно време една явно задрямала и се катурна от панела в кокпита при нас. Огледа се стреснато, ма видя, че няма подготвена тенджера и реши, че май няма да я готвим. Цяла нощ си седя зад щурвала, имаме си нов капитан. Много зорко бди над курса, дава инструкции, изобщо отличник. Минаваме покрай него/нея(да не ме обвини някой в сексизъм), желязно спокойствие. Пробвах да и оставя водя, ма не искаше. Сутринта към 5.30-6 си заминала, вероятно пак на панела де.
Вече слязохме доста на юг, за момента повече няма да се смъкваме, да не се бутаме между шамарите. Следващата седмица се очертава един мноооооого дълъг десен галс, прогнозата изглежда хубава за нас. Нощем рифоваме грот за всеки случай, като губим половин-един възел от това, но пък няма да има „леле мале“, все пак не сме на регата.
И пак да кажа – тоя Стралинк е унииикален!
Monday, April 17th, 2023
Дни 1-4
И така взехме, че потеглихме. Първият ден реално излизахме от залива на Puerto Vallarta, който си е бая дълбок. Няма кой знае какво да се види, само едни малки „камъни“(острови), които са местната забележителност за туристите, да ги разходят в открито море, да си поповръщат на воля. Има си типичната тихоокеанска вълна, която идва от някъде мнооого далече, където духа повече. Общо взето цял ден нищо съществено не се случи, в началото побръмчахме на мотор, след което като стана малко по-приличен вятъра развяхме голямата и малката тента и заплавахме на тихо. Евгени сготви спанак с ориз, със Софи пихме по бира, абе чууудесно. Привечер зад нас мина много близо един катамаран, със самотен плавател. Докато се усетим, че сме пуснали въдица и се чу „бззззззззз“, аванса скърца и примамката замина. Халал да му е, както Евгени каза – да му се навие на винта(е по-добре не де, ама яд ни хвана).
Нощните вахти си ги разделяме за момента с Евгени, че Софи още се ориентира в обстановката, но най-същественото е, че забелязахме, че акумулаторите ни доста неприлично бързо падат през нощта. Ай, първата вечер хубаво, нещо не сме догледали, позапалихме мотора и изкарахме нощта. През деня слънцето си грее, панелите работят, грижи няма. Вятъра си горе-долу един и същ…12-18 възела, халф от дясно. От момента, в които вдигнахме платната халс(галс) не сме сменяли, като гледам до Екватора може и да не сменим.
На следващия ден Софи сготви уникална лазаня, много впечатляващо. Ма я прави сигурно 3 часа, вика и без тва няма какво да се прави, I will take my time. Ем чудесно, няма лошо, много добре се получи. Пак нищо съществено, по едно време видях един тюлен, беше любопитен към примамката за риба, добре, че явно са по-умни от рибите, че не я захапа. Не, че малко по-късно нещо голямо не ни скъса влакното, ама…
Пак нощна вахта, пак акумулаторни драми. Взехме да гледаме тоя път по-детайлно и нещата взеха да добиват не чак толкова цветущ вид. Оказа се, че единия от 4 акумулатора е много заминал и мъчи и останалите. Ама това явно от доста време. Забелязахме, че като паднат много и уредчето за вятър започва да показва много грешни посока и сила на вятъра. Това му се беше случило още като отиваше към Puerto Vallarta на Евгени, ма тогава много изморен изобщо не му обърнал внимание, ми решил, че ветропоказателя е заминал, та му донесох един резервен. Е не е от него явно за съжаление.
Та единственото нещо, което грам не бяхме погледнали преди да тръгнем започна да се оказва малко ахилесова пета на мероприятието. Налага се по 2-3 пъти през нощта да палим двигател, което не е добре както от гледна точка на самия двигател, така и от гледна точка на горивото, щото все пак имаме някакво ограничено количество. Бая разбъркана вълна цяла нощ, трудно се спи вътре, че постоянно клати, блъска, скърца. Пък отвън само 2 места на завет, та сега пък имаше наплив от вахтени(е дремещи де).
Ден 3 – пак нищо съществено, преди великден, викам айдеее, ще взема да направя един козунак. Никога през живота си не съм правил, ма колко пък да е трудно. Брашно, мляко, мая, захар, яйца, втасване, орехи, стафиди, насукване и айде във фурната. Стана суууупер! Много съм доволен, а и на другите им хареса! Пак сме си на същия халс, общо взето схемата ни е нощем риф на грот, евентуално на геноа, през деня си караме на цели платна. Много блажено, лодката не се товари, ние не го мислим особено.
Нощ…акумулатори. Май така ще е до края. Палим към 21-22 за около час, после към 2-3 и после към 6-7, че да изкараме докато изгрее слънцето. Естествено ще има облаци, ма нищо де, все пак кретат панелите, става. Почнахме по-детайлно мислене по въпроса, има 2 резервни малки акумулатора, които са почти нови, разкарахме 2 от старите и ги сменихме с тях. Ще видим следващата нощ. Лошото е, че смесваме акумулатори с различни капацитети, което на теория не е добре за по-малките, ама да се надяваме, че ще издържат 20-на дена. Има и бензинов генератор на борда, ама той ще e за крайни случаи.
За обяд Софи-то направи много яка салата от всички зелечуци, които бяха почнали да заминават. Салатен миш-маш, ма си стана супер. Добави и един шницели по “Маришки” – така ги кръсти, щот по аржентински се правели с галета, ама нямаме, та по Маришки, с брашно и овесени ядки. Емми топ!
Вятъра пак си е горе-долу същия, леко почна да го „запопътва“. Сега почваме да се чудим на къде да се насочим, че за следващите дни го дават пред нас да има зони на безветрие, та ще гледаме да ги избягваме. Ако се налага някъде да моторим, то ще се стараем да е в конвергентната зона около еквтора, че там се очаква да се редуват безветрие с шквалове и дъждове. Ако сме късметлии ветровете от северното полукълбо ще надделеят и ще ни избутат бързо от там, ако ли не…ще сме мокри и мизерни няколко дни. Но това е мнооого далече от тук все още. Сега да видим акумулаторите…
Friday, April 14th, 2023
Началото на Океан №2
И така…мина сууупер много време от последното голямо приключение, но ето…настъпи момента да напиша още няколко страници тук. Много време се чудех дали да е в този блог или някъде другаде, но вътрешното ми усещане, че тези две пътувания са свързани по един или друг начин бе затвърдено по безапелационен начин…
Но да започна от начало. Миналата година с Милена дойдохме на гости в Мексико, при Евгени(собственика на Мариша, лодката, за която ще пиша в следващите дни и седмици). За информация – той е един изключителен човек, който успява да реализира това, което винаги съм си представял, че трябва да се случи…а именно достатъчно рано да се измъкне от това малоумно ежедневие/ежеседмичие и натам се сещате, в което изпадаме всички „възрастни“(всички над 25 имам предвид). Над тази концепция размишлявам още от бурната си младост, когато със Стас(сещате се – тоя, другия луд, с който си купихме лодка и преджапахме(е той до средата де, ама това е друга история) Атлантика 2008 г.). В тази ни бурна младост, една зимна вечер, пиейки си червено вино в паркираната под моста Чавдар лодка Охлюв, взехме спонтанното решение да ходим да помагаме на един приятел Велизар да си прекара лодката от Сен Мартен(Карибите) до Щатите. Няма да изпадам в детайли за това плаване, че то си е за една отделна книга, но по пътя спряхме на един остров и това, което ми направи огромно впечатление беше, че там нямаше млади хора. Абсолютно всички хора с лодки бяха над 65, към 70. И след това започнах да се оглеждам по-често…и все по-често виждах, че хората сме твърде заети да оцеляваме в ежедневието си, а времето си лети. И докато се усети човек вече не може да прекоси Атлантика или не може да отиде до базовия лагер на Еверест или…абе сещате се. Та Евгени сравнително навреме се е измъкнал от таз работа и последните 10-на години абсолютно целенасочено си действа в посока обикаляне на света с лодка, но по Гръцки…сига-сига.
Отплеснах се, ама то не е лесно…от дума на дума стана ясно, че Евгени планира 2023 да прекоси Пасифика, от Мексико до Френска Полинезия(за справка – една гигантска група острови и атоли в средата на океана). Понеже с него се плава доста лесно(освен ако не решиш да подредиш лодката де) и си допаднахме като екипаж от този момента започнах да глася нещата така, че да направя всичко възможно да се включа в това плаване. Разбира се да се планира нещо 1 година напред е доста трудно(в личен и работен план), но все пак гледах при всяка удобна възможност да бутам нещата в тази посока. Един изключително кризисен момент беше обявяването на датата за извънредните парламентарни избори, които се проведоха през Април, тъй като имам активно участие в писането на част от софтуера, съответно от разпускането на парламента до обявяването на датата ситуацията беше силно изнервяща, тъй като политиците се подмоткваха без абсолютна никаква идея за бурята в моята душа. Проблемът е, че човек не може да си ги преплава тия океани когато си реши, ами си има строго определени периоди и съответно ако изборите бяха края на Април цялото мероприятие за мен ставаше невъзможно. Е мога да кажа, че едно малкото смислени неща, които г-н Президента направи в последно време е да обяви 02.04 като датата за изборите. От там последва доста бързо развитие – в рамките на деня вече имах купен самолетен билет, без да се замислям ама грам, като това развитие на нещата ми позволи да съм в България за рождения ден на Марти, която стана на 7 в деня, преди да замина.
Избори, мизбори, детски рожден ден, прибиране на багаж в 10 сутринта, полет в 21 вечерта. Горе-долу такава беше ситуацията през седмицата на заминаването. Вечерта до летището дойдоха родителите ми Мики и Сашо(които вероятно си гризат ноктите и се чудят къде сбъркаха, че им се падна такова диване, ама не…смятам, че са се справили чудесно), Милена и Марти. Сбогуването беше доста емоционално, но пънът в мен проговори и по-скоро нямах търпение да тръгна повече, отколкото усещах, че много ще ми липсват. Разбира се тези мисли се появиха след това, но може би там, на летището не бяха на преден план. Много отчетливо се появиха когато си намерих в багажа едно много лично „скрито“ послание от Мишленка.
Полетите си бяха стандартните до Мексико, през Истанбул, 2 часа кесене, 11 часа полет до Мексико Сити. А безапелационният начин, за който споменах в началото беше прелитането над “родното” място на Folie A Deux.
В сити-то имах мнооого дълъг престой, защото кацнахме рано сутринта, а вътрешния ми полет беше късния следобед…е миналата година не можахме да го разгледаме тоя град(някои хора се противяха…няма да казвам кои), но сега бях сам и изключително бързо бях взел решението, че този път ще го видя. Но…кацаме в Мексико-то, аз съм с пълното убеждение, че нямам никакви грижи щом съм долетял до тук и изведнъж се срещам с реалността в лицето на гранична полицайка…аз Испански не шпрехам, тя определено не беше завършила английски с отличие, но се разбрахме, че може би има проблем. Нямал съм билет за връщане, съответно взехме да се обясняваме, че ще напускам Мексико с барко, пък ще се прибирам от Френска Полинезия(ко, къде туй???)…викна шефчето, айде пак цялото обяснение. Вадя телефон, показвам къде е лодката, тоз вика ти луд ли си, тук е гранична проверка, не може телефон! Уфф, добре. Взе ми документите и отиде да се консултира с друго шефче. Връща се, вика дай някви документи, да разберем, че ще ходиш на тая лодка…ма всичко ми е на телефона, е не можее, да си се сетил по-рано. Мисля, мисля и се сещам, че си нося капитанското. Вадя го и викам ей на, това ми е капитанското, че мога да карам кораб(той де да знае какво е това 40 БТ)! И тоз…а, ми добре, лек път. А зад мен станала опашка, гледат цирк хората. Един човек даже вика „брей, ти къв си спокоен, браво“.
Мина тая драма, нахлух в тази негостоприемна страна! Летище, WiFi, бързо инсталиране на Uber, локиране на сейф за багаж(има няква такава нова услуга, която подозирам, че в България няма да прокопса, щото е като Uber…при нас сигурно бабите ще излязат на протест, че някви си оставят багажите по чужди къщи). Метнах раницата и газ към центъра.
Някак бях останал с впечатлението, че Сити-то е по-не-мизерен град, обаче то Uber-a си кара, почти сме в центъра и то си изглежда все тъй неугледно така да се каже…и изведнъж хоп, минаваш като някаква невидима линия и си в модерен нещо-трополис. Подредени градинки, лъскави коли, небостъргачи, а, у. Обикалям си, гледам си часовника, обикалям си, гледам си часовника…сещате се на къде бия? Нещо с часа не е ок…връщам се към летището, взимам си багажа и се чучвам да чакам. Няма още гейт. Отивам да питам и човека ми казва „ама то има много време, още е рано“. Викам е колко пък да е рано? Еми има 3 часа. Хмм…рязко се оказа, че телефон, часовник, лаптоп и всякви други „умни“ устройства не са толкова умни, щото се бяха настроили в нещо като грешна часова зона и бях с един час напред. Хубаво, че не беше с един час назад, че щях да го изтърва тоя полетJ
Обаче това време ми даде възможността да се сетя, че всъщност си бях купил билет за „бизнес“ класата, щото на Aeromexico бизнес класата е с два безплатни багажа и е с 20 долара по-скъпа от евтиния билет + багаж. И хоп…бизнес класата имала достъп до лаунджа…а в лаунджа се яде и пие на корем(ма това го разбрах твърде късно, иначе кво сити, кви 5 лв…). 2 бири и 2 коктейла по-късно имаше вече гейт, накачулих се на самолета и айдееее, час и половина полет, нищо работа.
На летището ме чакаха Евгени и другата ни съквартирантка по лодка, Софи, аржентинка, с френско гражданство, на 31. Голям шемет, никога не е плавала сериозно, но пък голям ентусиаст. Няма морска болест(май), беше пристигнала няколко дни преди мен и вече беше успяла да поизнерви капитана, подкарвайки голямо подреждане. Това е големия проблем на лодката – има си ред, но ред в хаоса. А Софи-то се оказа, че е с ОКР за подреждане. И съответно през 3 минути имаше „Софии къде ми е чука“, „Софии къде ми е гаечния ключ“. Забавно де, що-годе за 2 дена се наместиха нещата.
Следваща мисия – пазар. Разстоянието е около 2700 морски мили, с тази лодка би трябвало да го минем за между 20 и 30 дена. Трима души. Който е плавал знае какво количество храна и пиене се товари за 1 седмица чартер, при който всяка вечер се яде на кръчма. Е тук трябваше да е малко повече. 1 ден пазар за трайни продукти(консерви, варива, вода…), 3 огромни колички. Криво-ляво натъпкване в Uber и голямо подреждане в лодката. Тук Софи свърши голям подвиг, защото успя да намести всичко, че даже наслага лепящи листчета по шкафчетата кое къде. Mucho умно!
През това време с Евгени успяхме да монтираме това чудо на техниката Starlink, благодарение на което сега четете това творение. Тоя психопат Мъск само за няколко години успя да на направи това, което мастодонти като Inmarsat и Iridium не пожелаха дори да си помечтаят. Да пусне бърз и достъпен интернет в реално почти всяка точка на света. Уникално! Монтирането стана супер безпроблемно и много елегантно, чак не ни се вярваше, че е възможно нещо толкова лесно да стане. Вечерта направих суши, защото до марината имаше страхотен пазар за прясна риба. Половин кг. риба тон и готово.
Втори ден пазар. Тръгваме към Wallmart(на около 20 км) с маршрутка, Евгени слезе по-рано да зареди газ, ние със Софи продължаваме. Блеем в телефоните, съответно изпускаме „спирката“ на магазина и докато се усетим сме на 20 минути пеша. Нямаме песос за маршрутка в обратна посока. Ходим, кво да правим.
Пресни продукти, месо, зелечуци, вода. АЛКОХОЛ! Общо 4 колички. Uber-а никъв шанс да ни събере, извикахме втори. И той видя зор, ама се събрахме. Разтоварване, жега, подреждане, още по-голяма жега. Хладилника малък, ма колкот-толкова.
Днес сутринта чекаут от Мехико, трябваше да се преместим на друга марина, защото там били граничните. От вълнение бяхме станали в 5.30-6 сутринта, а часът ни за чекаут-а беше в 9.30. Заредихме гориво и цъфнахме в марината в 8.30. Ами айде пък, да понастроя мачтата, че я беше свалял да проверят ванти. 2 бяха ужасно хлабави и самата мачта беше леко асиметрично натегната, но половин час по-късно и всичко 6.
Дойдоха граничарите, буенос диас, пописаха, влязоха да разгледат(не знам какво гледат, ама да го отметнат хората). Праснаха ни по един печат и айдее…вече нямате право да стъпвате на сушата в Мексико. Ай сиктир! Те ще ми кажат. От предишния ден имах уговорка с един местен бастун, да купя две уредчета за нашата лодка, че ги продаваше на добра цена. Разтовариха ме с каяка, дотичах, купих ги и айде обратно. Хубаво, че бастуна беше с мотор, че ме закара по-чевръсто обратно до пристанището. То пък раздухало, та наобратно гребането беше по-интригуващо, но за 10-на минути бях на лодката. Бръм-бръм, вамос и айдеее! Тръгваме през Пасифика!
