??? До Чикаго и назад … » 2008 » May

Archive for May, 2008

Wednesday, May 28th, 2008

Европата

И така…и след тази дълга пауза дойде моментът да понапиша нещо. Интернет няма в радиус от 1-2 км, та използвам GPRS, но, както знаем всички, това не е от най-евтините услуги, които се предлагат от мобилните ни оператори(да си вземат поука, по друг начин казано).
Понеже не съм писал от 18-ти или нещо такова, доста от нещата ги позабравих, но като цяло ще се опитам да опиша основни моменти от пътуването.
Последните дни от прекосяването на Атлантика минаха общо взето доста спокойно, като изключим 1-2 по-интересни момента. Първият беше, когато на един свеж попътен вятър решихме, че ще вдигаме спинакер. По план трябва да имаме тъй наречения щормови спинакер, т.е.умален и заздравен вариант на горе споменатото платно(за тези, които още не са разбрали какво е това уточнявам : това е шареното, куполообразни ветрило, което е символ на ветроходството – всички са ги виждали по картинки и снимки). Та спретнахме ние всичко и започнахме процедурата. Оказа се първо, че сме го усукали…с известни мъки успяхме да го свалим и се подготвихме за втори опит. Започнахме отново процедурата по изстрелване малко бавно и всичко беше наред, докато не го вдигнахме и установихме, че това изобщо не е малкото и здраво ветрило, което сме си мислели, ами е точно неговият антипод – леко и голямо. Точно тогава автопилотът реши, че повече не му се занимава с нас и каза мик-мик-мик…което на неговия език значи: „стига толкова, отивам на обяд”. Е, случи се едно от много характерните за по-тежки условия неща, когато човек забрави да си свали платната…лодката тръгна да се завърта на страни, хвана доста вятър и имаше един момент, в който десният борд беше половината под водата. Тримата се бяхме хванали за по нещо, Емо беше подхванал руля и го държеше здраво. Всички знаехме, че това е кратко и след 5 секунди яхтата застана в обезветрено положение. В следващия момент Бисер се изстреля да откачи едното от въжетата(брас), за да можем да приберем платното. В момента, в който го отпусна то излетя като камшик, изниза се от всички ролки, откачи се от карабинката си и полетя напред пред лодката все едно беше изстреляно от оръдие и потъна към дълбините. От тук натам процедурата по прибиране си я знаем, всичко мина ОК и спинакера беше бързо прибран на сигурно отзад в кокпита на Folie. Та толкоз ни беше зорът да се движим по-бързо…поохладихме страстите с по един джин-тоник с лимонче и си подкарахме пак с нормалните платна.
Второто силно запомнящо се нещо беше приближаването към Гибралтар – увеличаващият се корабен трафик ни подържа будни 1-2 нощи, но пък пробвахме радара на лодката.Оказа се отлично средство за наблюдение и засичане на околните плавателни съдове. Общо взето нямахме никакви проблеми с тази част, просто бяхме отвикнали около нас да има други кораби и лодки. На влизане в залива ни задмина една много красива френска яхта, около 60 фута. Хората много ни се зарадваха, Емо си говори с тях по радиостанцията, казаха, че са ни снимали на спинакер предишния ден(ние не бяхме карали на спинакер тогава, ама както и да е). Разменихме имейли, уж да ни пратят по някоя снимка…ще чакаме, поне да видим коя е била лодката.
Имаше едно много интересно явление, което очаквахме от прогнозите, но никой не знаеше колко бързо ще се случи. Там пишеше, че вятърът ще си смени посоката от юг на север. Това обикновено се случва за около 10-12, че и повече часа. Обаче тук се случи за 40-50 секунди. Доста е интересно да наблюдаваш как платната си работят до един момент, и внезапно в следващия са обърнати в съвсем грешна посока. Вечерта тогава доста се радуха(това беше на 23-ти) и карахме само с малката геноа.
На 24-ти наближавахме най-тясното място, същинския проток на Гибралтар. Цял ден вятъра ни въртеше номера…ту от ляво, ту от дясно, ту спре…накрая запалихме мотора и се задвижихме в правилната посока. По едно време пак духна и решихме, че ще си вдигнем спинакера, понеже беше подходящо този път. Така изкарахме около 4-5 часа и сигурно сме едни от малкото хора(и яхти) влезли в Гибралтар под спинакер…доста нагло от наша страна. Точно бяхме на около една миля от фара, когато на хоризонта се появи нещо много интересно…приличаше на вълна, но нямаше никаква логика там да има вълна. Бързичко свалихме спинакера и точно в този момент разбрахме какво е – приливна вълна. Понеже там мястото е доста тясно и има силно течение вълната се сблъска с него и се получи някакъв хаос…малки, отрязани вълнички по около метър, в абсолютно всички посоки. Около половин час ни подхвърля наляво-надясно, после се успокои. От там имаме доста интересна снимка – лодката е с платна, вятърът е около 5-6 възела, а лодката се движи с 10! Вярно, че и моторът помагаше, но определено се усещаше влиянието на течението. На свечеряване минахме фара на Тарифа. Имахме щастието да наблюдаваме невероятен залез…един от най красивите, който сме виждали. Естествено запечатахме го за поколенията с фотоапаратите и отново се поздравихме за прекосяването на големия син океан с по чашка джин-тоник…
Зад нас бяха останали 3500 морски мили и 28 дни. Като махнем няколкото дни на слаб или никакъв вятър и няколкото тежки дни в началото, цялото пътуване беше изключителни приятно. Силно подкрепено от много добре стикования екипаж, в какъвто се превърнахме. Никакви нерви, никакви конфликти, много вицове(основно благодарим на господин Паскалев за което), лафове и множество истории, за които всеки един от нас си спомняше с усмивка.
Около влизането в Малага няма какво много да коментирам…пристанахме си като по учебник, само дето се оказа, че там, където сме спрели, е кралският яхтклуб и е забранено за външни хора/лодки. Дойдоха граничните полицаи и ни казаха къде да се вържем…на една гола стена в дъното на пристанището. Общо взето лош избор се оказа това място…няма ток, нито вода, а тоалетната е на 10 минути пеша…но пък близо до центъра на града. Няколко часа след като се вързахме и се пооправихме дойде един българин – Мишо. Той бил тук от 5 години и се оказа, че се занимава с поддръжка на яхти. Каза ни, че голямата яхтена марина е няколко мили преди пристанището, ама ние от къде да знаем…както и да е , заговорихме се, оказа се много приятен човек, разведе ни малко из града да си потърсим някое място да хапнем, пийнахме тукашна биричка и така…разказа ни, че българите тук са доста, пък испанците са мързеливи ( не че имат нещо общо двете неща, но като обобщение).
Вчера (27-ми) дойде един от следващите етапи в това приключение – смяна на екипажа. Емо и Бисер трябваше вече да се прибират и на тяхно място дойдоха баща ми(Александър) и двама познати – Кърни(Людмил) и Румен. Четиримата сме плавали достатъчно, че да си познаваме добре характерите и вярвам, че всичко ще продължи да е както досега – доволни от приключението и без конфликти. Имаме си качествен заместител за разказвач на истории – Румен има цяла торба(бездънна). Към колекцията му в Малага се прибави още една – как му загубиха багажа. Оказа се, че нашите герои на софийското летището са натоварили погрешно багажите на половината самолет и са ги пратили към Франкфурт…Та бяха едни дълги препирни, разговори…днес трябва да пристигне и се надяваме да успеем да се измъкнем.
По прогноза ще има хубав вятър в правилната посока. Не сме решили още къде ще е следващата спирка, но от тук нататък е лесно – брегът е близо.
Заредихме хладилника с лед, накупихме плодове, зеленчуци и разни пресни мръвки, екипажът донесе 6 килограма БГ сирене(ооо, колко ми липсваше!!!) и известно количество суджуци, та сме доста добре заредени….и… готови за нови предизвикателства.

Posted by zaimov | Filed in Uncategorized | 3 Comments »

 

Saturday, May 17th, 2008

Ден следващ(няколко)

Пак на път…какво друго да кажа. Тръгнахме на 15-ти вечерта с много слаб северен вятър, който съвсем умря по някое време. Има една важна промяна в екипажа – Стас реши, че морската болест му дошла в повече и остана. Ще си хване тия дни самолет до Лисабон и от там за България. Много му беше криво, на нас също(ще ни липсва като), но така е по-добре, че морската болест се оказа тежка за преживяване повече от 2-3 дни.
Повече от 24 часа карахме на мотор, минахме малко повече от 150 мили. По едно време решихме, че трябва да заредим гориво, понеже тубите си намаляваха и най-близкия остров по пътя се оказа и най-големия от архипелага – Сан Мигел. Погледнахме GPS-а, малко по-подробни карти на лаптопа и един яхтен пътеводител – Атлантическите острови. Видяхме, че в северната страна, от която идваме ние има едно рибарско пристанище, в което можем да влезем(все пак лодката гази 2.3 метра и не всяко пристанище е достатъчно дълбоко). Пристанището се нарича Rabo De Peixe – или нещо като Рибена опашка…веднага се сетих за името на рибарското селце от една книга на Фърли Моуът – Кална Дупка…ама както и да е, асоциацията си е за мен.
По пътя ни се случи първо премеждие с мотора – по едно време изпищя, че е загрял. Спряхме веднага, огледахме се и се оказа, че ремъка на алтернатора/водната помпа се е скъсал. Бързичко се оправихме, понеже това беше последното нещо, което бяхме купили на тръгване от Щатите – резервен ремък.
Около 1 часа през нощта влязохме в пристанището, посрещнаха ни местни рибари, заети с подготовката на такъмите за утрешния(днешен) риболов. Млади момчета, на около 18-20 години…естествено никой не говори английски, ама с езика на глухонемите се оправихме…черпихме ги по биричка, вързахме се и взехме да си правим нещо за вечеря. Тогава започна да се случва нещо, което малко ни върна към действителността и много отчетливо ни напомни, че навсякъде хората са еднакви, че в действителност нещата не са толкова лъскави, колкото изглеждат на повърхността, че глупостта, злобата и бих казал садизма са си човешки характерни особености. Да поясня – с нас всичко е наред, нищо не са се опитвали да ни правят хората…някой да не реши, че са ни набили.
Та по едно време се появиха едни лапетии, на не повече от 13-14 години, влачейки 2 кучета. Едното явно бездомно, другото питбул или нещо подобно. Основно забавление известно време беше да гледат как двете мили животни се хапеха и ръфаха едно друго. По едно време обаче на кучетата просто им писна и спряха. Хлапетата, недоволни от стечението на обстоятелствата захванаха да ги бият…в този момент вече имахме силното желание да станем и да ги нашамарим, да видят колко е приятно…ама като сме на чужда земя, даже малко нелегално в това пристанище, просто нямаше как, че ще вземат да викнат полиция и да стане сложно. Та погавриха се известно време, на мене стомаха ми съвсем се сви и изобщо ми се отяде, май и на другите така…омръзна им малко и на лапетата, та решиха да ги хвърлят кучетата във водата…бездомното милото едвам се влачеше вече, толкова го бяха били. Метнаха ги от кея. Бездомното извади някакви сетни сили и заплува към отсрещните скали, та да не могат да го стигнат, но питбула май не можеше да плува. За около 5 минути взе да се нагълтва с вода, дечорлигата се уплашиха, особеното едното, чието явно беше кучето. Извадиха го някак от водата, но вече беше твърде късно…милото беше предало богу дух. Дълго време детето-собственик се опитва да му прави сърдечни масажи, изкуствено дишане даже, но без резултатно. Получи хубав урок, но на каква цена…понякога хората са доста жестоки същества, сещам се за арените за бой в Рим и някак се замислям, че в дълбочина нещата не са се променили особено…просто имаме едни особени природни заложби, които не винаги разбирам. Та така приключи този епизод от нашето пътуване, с едно доста неприятна случка за вечеря.
Сутринта се запознахме с един рибар, говорещ английски, закара ни човека до бензиностанцията, да налеем gasoline както казват тук на дизеловото гориво и да си купим нов ремък, че да няма изненади по пътя пак.
На светло островът изглежда също много живописен, градчето беше отново подобно на Horta, само че не толкова лъскаво, хората са малко по не туристически настроени, имайки предвид, че сигурно спират 1-2 яхти на година и то не по желание, ами защото имат някакъв проблем, като нас. Отново контраста между вулканичен остров и обработваема земеделска земя беше интересен. Купихме си домати и нещо като сирене…ах колко ни липсваха тези работи…вярно, че сиренето не е бяло, ами е нещо като кашкавал повече, но пак беше прекрасно. А доматите…тук явно няма от къде да ги внасят(Турция е далече) и си ги отглеждат на острова…просто прекрасни, сочни и ароматни…не помня от кога не бях ял по-хубав домат.
Ами това е за сега…тръгваме към Гибралтар, дано да подухне малко вятър, че няма до никъде да стигнем с двигател…сигурно имаме дизел за около 200 мили, ама някак нямаме желание да слушаме шума на мотора вместо шума на вълните и вятъра. Дано.

Posted by zaimov | Filed in Uncategorized | 11 Comments »

 

Thursday, May 15th, 2008

От незнам кой ден до ден 19…

Малее…сега като написах заглавието и се усетих колко отдавна не съм писал нищо…но пестим батерии, пестим интернет…изобщо сме станали едни пестеливи:)

Хм…сега точно тук е 1.30 през ноща. Аз съм седнал на един камък(вулканичен) и търся от къде да свия малко интернет…а предисторията ще я разкажа малко по-натам(тоест започам отзад напред).

Вчера вечерта се вързахме в най-известното пристанище по пътя ни към Европата – Хорта. Това е голямо пристанище(сравнение с БГ пристанища) и малко пристанище(сравнение с US ристанища). Както се казва размера няма значение, на нас си ни харесва. Така като гледам и на доста други хора…но без отклонения. Пристигнахме по нощите естествено(че как иначе). Обадихме се по радио станцията, казаха ни гледайте за фенерчето…видяхме го, човека ни приветства, обясни ни къде са тоалетна, баня, пералня и т.н. и ни пожела лека нощ. Оказа се, че тук всичко е малко “маняна”…в други пристанища нормално първо се минава през митница, полиция и т.н. преди да те пуснат да слезеш на сушата. Тука ни показаха къде има кръчма и ни казаха елате утре, през работно време:) Това беше прекрасно, защото не ми се занимаваше с бюрокрация точно тогава.
Сутринта се започнаха задачките…аз се захванах с горе споменатите институции, пък другите пообиколиха малко града, да се ориентираме кое къде. Общо взето доста експедитивно минахме през митница, регистрация в марината, полиция и т.н…за около 30 минути бях готов. После имаше малко забавяне, понеже искам да платим ДДС тук, понеже е 15%…е трябваше да почакам малко на 1-2 опашки, да проговоря португалски по спешност(което не успях) и да се поизнервя от типичната явно за цял свят бюрокрация…но всичко мина гладко, утре трябва да са ни готови документите и да си платим ДДС(това е доста особено…защо може да се плати във всяка държава, пък процените са различни…не го разбрах, ама сигурно са го измислили хората).
Малко впечатления за острова – невероятно красиво място. Понеже тези острови, така изникнали в средата на нищото, са изцяло вулканични контрастите са страхотни. Населените хълмове са като писано яйце – добре поддържани земеделски площи или където има къщи – малки, най-много 2 етажа тип островни жилища(не разбирайте наколни или кални колиби). Островните жилища са доста подобни на средиземноморския стил, но не са толкова шарени и натруфени. Значително по-изчистени форми, без излишни украси, фрески и т.н.
Като цяло доколкото разбрах това си е стил, характерен за португалия още от древни времена.
От другата страна на цивилизацията седят вулканите…не са действащи или поне се надявам, но много внушителни и красиви природни “изделия”. Най-високата точка на този остров е 1000 и малко метра, като обаче е голям приблизително 10 на 20 км…тоест като цяло изглежда доста стръмен.
Разхождайки се из града аз лично останах с едно много приятно впечатление – че съм си вкъщи. Не че съм се затъжил толкова, но хората и обстановката са ми някак приятно познати, за разлика от америка, където както писах се чувствах не дотам комфортно.
Пристанището е много интересно само по себе си – има традиция, повеляваща, че екипажа на всяка лодка посетила пристанището трябва да нарисува нещо по него…стените, паважа…всичкко е покрито с рисунки на лодките, някой оригинални и добре нарисувани, други просто съобщаващи коя е лодката и имената на хората…рисунките са хиляди.
Утре имаме план да се поразходим, да разгледаме…евентуално с кола или с градски транспорт(да, има такъв).
Много силно приятно впечатление направи една дама, която се занимава с доставки на провизии на лодките. Дойде сутринта, без да се натрапва, изключително полезна в разговорите ми си с митничарите(не знаеха английски) и ни предложи помоща си при закупуването на провизии. Работи с 2-3 склада на едро, като нейната основна работа е да ни закара до там, да си купим нещата и после да ни върне до лодката. Това е безплатно за нас, предполагам, че си взима процент от складовете, но цените, на които пазарувахме бяха доста по-ниски от тези в нормалните магазини. Утре сутринта трянва да дойде, че сме приготвили един дълъг списък с още неща, които ни трябват.Изключително любезна и търпелива жена, много ни помогна и с превода на част от продуктите…ние от къде да знаем как се казват разните работи на португалски:)
Ами за момента това е от острова…утре ще понатрупаме още малко впечатления и ще мога да попиша…
Сега малко за пътуването – както повечето са забелязали последните дни се придвижвахме доста бързичко. Нещата определено потръгнаха в наша полза, времето се стабилизира и ни позволи да караме с по-големи ветрила, с по-висока средна скорост, при това без да се товарим ние самите, а и лодката. Почти през цялото време нощите караме на автопилот, само някой наглежда от време на време за минаващи кораби(каквито имаше малко в интерес на истината).
Доста често си прекарвахме времето в компанията на делфини…идват да си поиграят с нас, да поплуват редом до лодката. Това е едно от най-приятните неща, който човек може да преживее изобщо…усещането за свобода, което те внасят в цялата картинка е определено завладяващо.
Сега малко да се оплача от едни други обитатели на синята част от планетата – рибите. Нямат никакво желание до момента да се хващат на въдицата…пробвам какви ли не примамки, изкуствени рибки, който сам бих хапнал(толкова са истински)…ефект 0. Надявам се, че по-натам ще имаме по-голям успех с риболова, защото пържолите от риба тон са нещо невероятно.
Хм…малко се олях, ама туй то…имаше да наваксвам. Ако всичко върви по план утре вечер ще потегляме на път…минахме голямата част, но все още имаме още доста до Европа-та.

Posted by zaimov | Filed in Uncategorized | 10 Comments »

 

Wednesday, May 7th, 2008

Дни до 05.05.2008

А така… сега е безветрие, та имам шансовете да понапиша малко за приключението до момента.
Последните дни, а както се вижда и по прогнозата за следващите, времето ще е общо взето с нас. Сега сме малко в безветрие, но очакваме съвсем скоро да почне да подухва от запад-югозапад, което е идеален за нас вятър.
От както сме тръгнали сме изминали малко повече от 1000 мили, което всъщност е доста бавно, но за съжаление сме много зависими от времената, а пък до момента те бяха срещу нас. Или беше прекалено силен вятър или беше настрещен вятър… реално сме имали само 2-3 дни каране по права линия, в желаната посока. Малко над средата сме като разстояние, но все още си има доста път напред.
Настроението на борда е отлично, похапваме съвсем прилично, влязохме в някакъв наш си ритъм. Няколко нощи подред вече автопилота си върши отлично работата и ни се отдава възможност да спим нормално, само някой поглежда от време на време за кораби и промени във атмосферните условия. Разминаваме сме с някой и друг кораб, говорим си с хората по станцията, радват ни се какви сме идиоти :), ама вече свикнахме. Още от България като тръгвахме всички ни се чудеха какво ни е прихванало. Корабите ни дават прогнози, ама те съвпадат с тези, които ние си дърпаме през интернет.

Установяваме, че като е тихо и спокойно и няма много работа става малко скучно, но се разнообразяваме.

Днес направихме първо къпане в океана. Водата е топличка, а цвета е просто неописуем (маслено син). Е, бързо се качихме обратно, че всички си имаме по едно на ум с акулите и разни други същества… от известно време не сме виждали никакви риби и други гадини. От вчера се опитвам да хвана риба, ама нищо не става.

Вчера изгледахме един филм (Shooter), ей така малко за разнообразие. Не си заслужава, поредната американска боза. Но поне ни върна в къщи и към цивилизацията. Почти всеки ден се чуваме с един или друг по сателитния телефон (телефона е 011881631583244, ако някой иска да ни търси, държим го включен от 18 до 19 часа БГ време всеки ден), взимаме си метеорологични прогнози и като цяло комуникацията е на ниво. Имаме си и онази джаджа, която праща поща на разни хора къде сме, та да не ни мислят толкова.

В свят на комуникациите съм убеден, че се живее по лесно отколкото преди 100-на години. Навигацията ни е с GPS, имаме 4 на борда и общо взето това решава най-трудния проблем на едновремешните мореплаватели, а именно къде сме и накъде отиваме. Сателитния телефон ни държи във връзка с близки и познати, FindMeSpot-a казва всеки ден на всички къде сме.

Малко за лодката – до момента сме с много положителни впечатления, доста лека и определено състезателна лодка. Гледаме да не я товарим излишно, че доста път ни чака, та за това сме по-бавни от възможностите й. Освен това доста сме я натъпкали с багажи – само водата и горивото са към 1 тон! Много добре се държи и в тежки времена – имахме няколко пъти възможността да се уверим в това с ветрове от около 40 възела, като се движихме с най-малкото платънце, което имаме. От тук там пуска по малко вода като вали дъжд, ама малко по малко запушваме такива места със силикон и хубаво уплътняване когато времето позволява.

Като цяло не оставам с впечатлението някой да е много затъжен или да иска веднага да слиза и да се прибира. Всички са малко притеснени от времето, че ще ни се поудължи цялата операция, но се надяваме натам времето да ни позволи по-бързо придвижване. На Гибралтар ще има лека смяна на екипажите, предполагам, че от текущия ще остана само аз (Косьо), пък ще дойдат баща ми (Сашо), Кърни (Людмил) и евентуално още някой, ако Стас продължава да страда от тая морска болест.

Ами толкоз за сега, да не се оливам. Ние продължаваме напред, надяваме се до Азорите да стигнем за около седмица, седмица и малко. Там сигурно ще поседим 1-2 дена и после за около седмица и малко до Гибралтар. От там вече ще видим как са нещата, дано да е по-бързичко, макар че Средиземно море е известно с проклетия си нрав.

Posted by zaimov | Filed in Uncategorized | 12 Comments »

 

Sunday, May 4th, 2008

Почивка на полувремето

Понеже моряците не са писали отдавна, включвам се от сушата със спекулативен ъпдейт. Героите и местата описани по-долу са напълно измислени. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

“… Ден 17 в открито море. Случиха се няколко много хубави неща. Вчера успяхме да тренираме един пасаж сьомга как да скача от водата директно върху барбекюто. Само Стас не се зарадва защото още бори морзкътъ болез, стои си в койката и повтаря че шведският олимпийски отбор по topless tanning ни е на гости.
А преди няколко дена ни нападнаха пирати. Но за наше щастие бяха канадски пирати – много учтиви! Обясниха че се борят за независимостта на Quebec и питаха дали бихме допринесли към каузата с парите или може би живота си. Ние отказахме, защото такива сепаратистски сентименти не са актуални в ерата на глобализацията и всъщност подкопават зараждането на новото поколение хомо сапиенс, обединен от споделена идентичност която трансцендира примитивното самоопределение базирано на арбитрарни физио-политически маркери за принадлежност. Те обаче настояваха и в крайна сметка им дадохме лютите бонбонки за да се махнат (sorry, Албенке, ние и народът на Quebec оценяваме саможертвата ти).
Е, това е засега. Хайде до скоро, че шведките имат нужда от още плажно масло!”

Posted by Dara | Filed in Uncategorized | 2 Comments »