Archive for July, 2008
Wednesday, July 9th, 2008
The end of the road – край!
Е хайде пак на път…но този път за съжаление всичко ми е в главата, а пътя минава през пръстите ми.
Та бях стигнал до злополучното сваляне на спинакер, някъде след Патра, на път за едно много интересно място или по-точно забележителност – Коринт. В града пристигнахме през нощта, там марината е безплатна, но е трудно човек да си намери място, особено пък с толкова дълга яхта.
Е намерихме си, завързахме се, поздравихме се за маневрата с по един джин-тоник и изпозаспахме(без да забравяме да отсипем на Нептун и другите митични създания).
На сутринта решихме, че трябва бързо да се изнасяме към известния Коринтски канал, за да можем да минем първи…е да, но нещата не винаги са такива, каквито ни се искат. След като излязохме от марината и застанахме пред канала, се обадихме на оператора, да попитаме кога можем да минем…човека с много развален английски ни обясни, че след канала ще работи чак след 1 часа на обяд…гадост. Понеже не ни се изпълняваше сложната маневра по приставане, трябваше 4 часа да се въртим в района и да си губим времето в безплодни опити да хванем някаква риба. Както се казва – чушки. Нищо не хванахме. Най-накрая дойде време и се запътихме към канала…а сега малко за него…
Това е едно от чудесата на света(поне според мен), но не природно, а сътворено от човека. Изкуствено прокопан в скала, дълъг около 6 километра, широк 20-на метра и дълбок над 50(не е толкова дълбока водата, а от ръба на скалата до водата). Това е едно от нещата, които силно исках да видя. Бях го виждал отгоре, от единия от мостовете, но не бях минавал с лодка. Сега мога да кажа, че гледката е невероятна и от двете страни – отгоре и отдолу. Водата в самия канал е с много особен цвят, много различен от морето около канала. Наподобява цвят на някои от скъпоценните камъни, които сме виждали на телевизионния екран.
Самият канал е доста стар – копан е 1880 година, от тогава доста неща са му се случили, понеже там района доста земетръсен и на няколко пъти се е задръствал с огромни количества изпопадала земна маса. По стените си личат годините и влиянието на морето, вятъра и слънцето. Целите стени са били облепени с камъни, за да предотвратят срутвания и свличания, но вече голяма част от тази защитна облицовка е паднала. На няколко места има изостанали въжета и други системи, които някога са се използвали за прекарването на корабите, когато не са имали двигатели.
Едно от забавните неща, които видяхме там бяха бънджи скачачи. Над нас, на повече от 50 метра, от единия от мостовете се мятаха направо към лодките. Предполагам, че са предвидили колко да е дълго въжето, но се приближаваха доста близо до върховете на мачтите…станаха интересни снимки:)
Е минахме го благополучно. Неприятното на този канал е, че трябва да се плаща. За нас таксата беше около 170 Евро(гадост), но пък алтернативата е една доста дълга обиколка на Пелопонес, за която съвсем нямахме време вече.
На къде сме тръгнали…ами от няколко години Албена ми обясняваше, че има леля в Гърция, на остров Егина. Той е близо до Коринт, така че се разбрахме да се чуят и евентуално да се уговорят да оставим лодката там. Е оказа се, че не е на остров Егина, а близо до едно малко градче – Палеа Епидаврос или Стария Епидаврос(Епидавър сигурно). Чухме се по телефона, разбрахме се къде/кога ще пристигнем. Ели(така се казва лелята) ни посрещна страшно приятелски, все едно се познаваме от много години. Женена е за англичанин – Том, който също ни посрещна като близки роднини. Живеят в една невероятна къща, на хълма над града, с много красиви градини около нея и зашеметяващ изглед към морето. След като се изкъпахме и добихме малко по-нормален, човешки вид, спретнахме една прекрасна класическа вечеря(салата, пържоли и други нещица) под вещото ръководство на домакинята, която пък от своя страна се беше заела с измайсторяването на една невероятна тайванска манджа, с много зеленчуци и мръвки. На гости им дойдоха едни техни познати, ирландци и се получи много весела и приятна вечер. Всички от екипажа вече се бяхме отпуснали, все пак за момента бяхме стигнали до крайната точка и можехме да отдъхнем. Ели ни закара до лодката, където Кърни изнесе едно невероятно представление, което трябваше да е “развеждане” на гостите из лодката…всичките му описания и разяснения бяха с толкова енергия, патос и еуфория, че останалите просто щяхме да починем от смях…явно и алкохола е имал значение, защото на следващата сутрин никой не помнеше нищо от тези описания, само факта, че се задушавахме от смях.
На следващия ден сутринта се появи и делегацията по посрещането – бяха дошли да ни приберат с един микробус в състав Албена, Мики, Надя, Тони и Сашо…настана голяма радост, прегръдки, целувки…все пак не бях виждал никой от тях повече от 2 месеца. Пихме кафета, бири и които каквото, поразказвахме си как са минали нещата, разгледаха и те лодката. Трябваше да се организира пускането на котви в залива, така че да има къде да вържем лодката докато ни няма, но това остана за късния следобед, а пък ние всички се натоварихме на нея и отплавахме до близкия остров, малко да се повозят новодошлите и да се повеселим.
След като се прибрахме отново в залива, Ели се зае с организирането на пускането на котвата. Мога да изкажа една огромна благодарност – на Ели, на Том и на всички, благодарение на които успяхме в рамките на деня да пуснем 2 котви, с вериги и дълги въжета. Ние нямахме нито котвите, нито веригите, но те успяха да ги намерят и да организират пренасянето и пускането. Благодаря!
На следващия ден трябваше да вържем лодката и да потегляме за София, по обикновения(но много по-бърз), конвенционален начин – с кола. Преди да тръгнем решихме, че трябва да свалим горивната помпа, която правеше номерата с болтчето. Е аз се заех с тази работа, а пък другите се захванаха да подредят многото багаж в колата. С мен останаха Кърни и Румен. Битката беше невероятна…разглобихме почти целия двигател, махнахме множество винтчета, тръбички, маркучи…е в крайна сметка успяхме, но схватката наистина се оказа тежка – оказа се, че е продължила почти 4 часа! Победоносно огледахме милата, вече ранена лодка, затворихме я и се запътихме към брега.
Натам е ясно – на колата, 12 часа каране и си бяхме в София…прибрахме се около 4.30-5 през нощта…в 10 вече трябваше да съм на работа:(
