Archive for the 'Uncategorized' Category
Sunday, May 28th, 2023
Плаване и пак плаване
След като се настаниха на лодката(която предишните дни бяхме разчистили до неузнаваемост, даже се видя масата в каюткомпанията!) избистрихме планът за следващите дни. Концепцията беше да прекараме няколко дни на Нуку Хива, след това да се преместим към Уа Пуо и след това да палим към групата атоли Туамотос.
Ден 1 все още имахме кола, а предишния ден, на връщане от летището бяхме набелязали плодове за бране! Навсякъде по магазините си е драма с провизирането на плодове и зеленчуци, въпреки, че по Маркизите изглежда доста по-лесно. Решихме, че ще ходим да изследваме острова, да търсим плаж(като тия от снимките), ама се оказа, че тая работа не е като оная. Количката, която ни бяха дали тотално не ставаше за пътя, който води към плажа…минава се през реки, дерета и доста offroad. Харесахме си някакъв друг път, който ни отведе в едно село от другата страна на острова(почти там, където бяхме нощували първата вечер и ни беше сцепило от клатене). Покарахме и стигнахме до някаква „беседка“, май развалихме романтиката на една двойка местен и французойка. Ама слушаха готина музика и си полафихме. След това слязохме до близкото село, където се оказа, че има „артизиан“, което е нещо като магазин за сувенири от различните местни творци. Имаше готини гривнички и дрънкулки, поне бяха ръчно правени и с местни материали, не китайски боклучки. Човека беше много любезен, само дето не знаеше коя дрънкулка на кой автор е и видя зор докато опише покупките в „книгата“. Почерпи ни гуава от дървото в двора и ни обясни как да стигне пеша до плажа, ама вече нямахме време за съжаление.
На връщане се захванахме със сложната процедура по бране на плодове. Имаше банани(бях взел ножовка, която да завържем за края на дълъг прът и да срежем цяла чепка, като сме преметнали въже преди това), манго, гуава, стар фрут, авокадо и разни други, които така и не разбрахме как се казват, но рискувахме да ги тестваме и бяха супер. Набрахме още плод на хлебно дърво(оказа се суууупер вкусен пържен) и няколко помелота. Като цяло осигурихме плодовете за цялото плаване, стана супер!
На следващия ден се преместихме на друг залив, от който се тръгва на тур за най-високия водопад в Полинезия! От долу до горе беше 500 метра(засякох го с дрона, защото ми каза, че по-високо не може, а точно беше стигнал до началото на водопада). Разходката беше много приятна, особено като се има предвид, че не бяхме ходили повече от 300 метра последния месец, със изключително красиви гледки на отвесни склонове, джунгла, птици. Около час и половина в посока, като за съжаление не може да се стигне до подножието на самия водопад, защото казват, че често падали камъни. Сериозен проблем си бяха комарите! Особено за Диди, която се върна тотално нашарена! По пътя видяхме останките от древно селище. На връщане седнахме да хапнем в началото на пътеката, където се оказа, че живее роднина на древната кралица на острова. Преди да дойдат европейците местното население наброявало повече от 20000 души, като „държавен глава“ винаги била жена. Европейците като дошли били много объркани и отказали да водят преговори с жена, та трябвало да намерят мъж, който да я представлява. Смотани европейци…жената много хубаво ни нахрани със страхотно мариновани стекове от риба тон на барбекю, хлебно дърво, салата, сок от помело и всякакви плодове за десерт. Милена даже си изкрънка един кокос за пиене, беше супер!
На връщане към лодката мислех да плувам, обаче точно тръгвам да влизам във водата и хоп – 3 перки се завъртяха отпред…а като си спомня акулите от съседното пристанище миналия ден и това, че те се хранят привечер някак бързо-бързо се отказах.
Спахме супер спокойно, залива беше много тих, без вълни и вятър. На следващия ден се отправихме към последната ни дестинация от Маркизите – Уа Пуо. Доста впечатляващ остров, с огромни вертикални кули. И прочетохме, че има фабрика за местен шоколад, където има дегустации! Директно към залива на фабриката се насочихме, но се оказа, че тя пък не работи този ден, много тъжно. Ноо намерихме чешма с питейна вода и наляхме всички възможни туби.
Нямаше много какво да правим, за съжаление прогнозата беше такава, че на следващия ден трябваше да тръгваме към Туамото-вците. Харесахме си един залив за спане, но като стигнахме до там се оказа, че влиза ужасна отрзена вълна и е много дълбоко, та решихме направо да палим през нощта.
Последваха 3 дни доста клатещо плаване, като първата нощ си беше доста неприятна. Курса ни беше някакъв халф, та вълната ни идваше леко странично и понеже бяха сравнително начесто лодката не можеше да се стабилизира. Девойките получиха доста неприятно демо за това какво би могло да бъде дълго плаване, ама какво да се прави. Разстоянието си е голямо – около 500 мили бяха до първия атол, в който може да се влезе, но го минахме без инциденти и премеждия.
На Такарава пристигнахме в супер подходящ момент за влизане – всички атоли има по 1 или 2 входа, като е много важно да се съобразяват приливи и отливи, тъй като течението понякога става до 12 възела! Та на влизане първо се вързахме на входа на канала, на един кей, да попитаме кога е подходящо и местните ни увериха, че сега е добре. За този атол отделно е още по-важно да се целят слаби течения, тъй като накрая на канала има един 90 градусов завой, който е ужасен за взимане с течение. За този атол най-яркия ми спомен ще остане точно този канал. Докато карахме навътре около нас беше най-чистата и прозрачна водя, която някога съм виждал! От лодката се виждаше на повече от 15 метра дълбочина, при това в детайли! Рибки, акули, корали…невероятно! Евгени малко се препоти на завоя, тъй като си имаше течение и ни поизбута в един момент, но все пак го изнавигира супер. Бяхме в първия си АТОЛ! Гладка вода, никакви други яхти…само една, но полупотънала – за напомняне, че и тази работа не е никак шега. Атолите за известни с подлото си дъно, осеяно с коралови „бомита“, в които както може да се удари човек, така и да си омотае котвата.
Влязохме навътре, но не видяхме някакво много смислено място за закотвяне, един местен човек с каяк ни насочи обратно към летището, където имаше малко кейче(на което за съжаление не можехме да се вържем, беше твърде плитко), но пред него имаше хубаво място за закотвяне. Метнахме котвата на 12 метра дълбочина, със система от кранци по веригата. Навсякъде четохме, че е задължително да се закачат кранци, за да държат веригата над дъното, за да се намали вероятността от омотаване в камъни и корали. Е най-накрая спокойствие, без клатене! Айде във водата всиииички!
Thursday, May 18th, 2023
Още островни дни
На следващия ден решихме, че е крайно време да се преместим на друг залив. Поработихме малко(кой работи, кой си търси работа, абе натоварена програма). Софи отиде до Брега с плуване, но като се връщала и съвсем близо до брега видяла акула! Беше се постреснала, но доколкото прочетохме местните акули са доста добронамерени и изключително рядко нападат хора. Реших да огледам и аз, защото е голяма рядкост всъщност да видиш акула на толкова лесно достъпно място. Метнах се, като си взех за всеки случай харпуна. Не, че ще я гръмна, ама все пак за смелост. Пошляпах малко с плавниците и хоп – вярно! Една сравнително малка акулка се мерна в далечината. Супер ентусиазиран се запътих към нея, ама в случая явно тях повече ги е страх от нас и се измете. Продължих да плувам близо до рифа(почти до брега) и видях 3 много красиви ската, още една акула и един много голям пасаж от риби, в които се врязваха риби тон! Беше изключителна гледка, тъй като по едно време се озовах точно в средата на пасажа. Много силно впечатление ми направи звука…бяха като вълна под водата. За съжаление камерата беше „пийнала“ вода(а уж трябва да е водоустойчива), та нямам кадри от този ден.
Ранния следобяд се „откотвихме“ и си избрахме един уникално красив залив, изключително спокоен и със страшно чиста вода. Със сигурност беше в топ 3 по видимост, на която съм попадал някога. Закотвихме се на 9 метра, брега беше на не повече от 70-80 метра зад нас. Абсолютно тихо, с няколко лодки около нас. Дъното под нас чист пясък, оформен от вълните на едни много интересни пера. Близо до брега има риф, където отново видях малка акула, която пак се стресна и избяга. През нощта ни поваля, което за съжаление означава затваряне на прозорци, ама какво да се прави. По-добре на задушно, отколкото на мокро.
На сутринта в залива бяха влезли делфини! Ама супер много делфини. Цедяха и си обикаляха около лодките, малките си играеха и подскачаха. Естествено се метнах с плавниците и заплувах към тях. На няколко пъти имах възможност да ги наблюдавам от разстояние 2-3 метра! Бяха невероятни. Обаче винаги имаше някой по-голям делфин, който неотлъчно ме наблюдаваше, плувайки странично. Поплувах 15-на минути, след което реших, че ще изляза, за да ги снимам с дрона. Станаха страхотни кадри, тъй като на няколко пъти успях да го сваля много близо до водата, без делфините да се стреснат от него и да летя над тях, докато те си играят.
Същия ден трябваше да се върнем до Хива Оа, за да се срещнем с Браян от SV Delos, с който Евгени се беше запознал в Мексико. Някакъв щур късмет, но те имаха 2 почти нови литиеви акумулатора, които щяха да ни решат проблемите трайно! И му ги бяха обещали като подарък, тъй като били рекламни! Плаването обратно не беше приятно, но поне бързо – разстоянието е 6-7 мили. Изблъскахме го, закотвихме се и зачакахме. Те бяха отишли до града, за да направят check-in процедурата, но жандармерията този ден не работела(о, изненада). Реших, че докато те се върнат мога да скокна до града за някакви провизии. Хванах си авто-стоп, напазарувах някакви пресни неща и айде обратно. Delos-ците точно се появиха, взехме батериите и решихме, че това пристанище е твърде клатещо ако не сме вързани за кея(а беше дошъл снабдителния кораб, та нямаше как…). Харесахме се един друг залив, от северната страна на острова и се отправихме натам. По пътя хванахме една малка баракуда и много се чудехме дали да я ядем заради един токсин, който се натрупва в баракудите, които ядат коралови риби, но прочетохме, че ако са под 1 метър са безопасни уж. След като се закотвихме я филетирах и айде в тигана, стана супер вечеря.
На сутринта трябваше да тръгваме към Нуку Хива, където се бяхме разбрали да се срещнем с Милена, Севето и Диди. Те идват на 14-ти по обяд, което се пада след 2 дена. Рано-рано се изстреляхме и цял ден си плавахме суууупер безметежно. Грот, геноа и абсолютно никакви проблеми. Успях да си поработя даже.
Привечер пристигнахме и си избрахме един залив, които според Навионикса трябва да е супер защитен. Дръжки…беше най-ужасното клатене на света! То като почна през нощта и до сутринта ни беше разбило всичките камъци в бъбреците. Рано-рано Евгени стана и почна да вдига котвата, супер изнервен от това лангъркане. Насочихме се към основния залив, в който се намира и „столицата“ на острова. Там си пуснахме и кърмова котва, за да избегнем вероятността да ни заклати толкова ужасно колкото предишната вечер. Разгледахме „града“, намерихме кола под наем за следващия ден, магазин(за сладолед естествено) и разбрахме къде е пазара(оказа се точно до пристанището). Има яхтен „магазин“, който е по-скоро за услуги за яхтите, нямаше почти нищо за продаване. Собственика е американец, Кевин, много любезен човек. Оставихме 2 газови бутилки за пълнене.
Тази нощ спахме сууупер спокойно, с двете котви, чудесно насочени с нос към вълната. Единствения проблем на това закотвяне е, че лодката не може да се завърти по посока на вятъра и съответно не влиза толкова въздух, но сравнение с предишната нощ си беше пълен лукс!
На следващия ден станахме много рано за да купим риба. Местните рибари излизат между 5 и 6 сутринта и тогава може да ги хване човек да си купи директно от тях. Бяха хванали няколко бааая големи риби тон, който разфасоваха на пристана. Остатъците директно хвърляха в морето, което кипеше от АКУЛИ! Буквално до дингитата минаваха едни бааая големи акули. От тези вече човек определено би имал сериозен респект ако ги срещне под водата!
Малко преди обяд видяхме и няколко манти! Естествено излетях с дрона и ги поснимах, те поне изобщо не се притесняват от ниско летящи бръмчащи обекти…на едната почти и кацнах на главата!
Отидох да посрещна новия екипаж. До летището разстоянието е около 40км, но се взима за час и половина почти. Минава по диагонал на целия остров, като по пътя се сменят поне няколко видя природа. Минава се от 0 до 800 метра надморска височина, от палми до иглолистни дървета, от банани до шишарки. Изключително красив остров!
Летището е супер забавно, една палатковидна сграда до писта. Каца самолета, разтоварва хората, посрещат ги без формалности, багажа директно си го взима човек от количката. Много се зарадвах, че най-накрая виждам Миленка, прегръдки, целувки. Натоварихме се на великата кола(някво мега малко Пежо), но се оказа желязно. С 4 човека и 3 раници се справи геройски по тия баири! Спряхме на няколко места за панорамни снимки и си маркирахме места за „крадене“ на плодове. По островите се оказа, че не е лесно да се снабди човек с плодове и зеленчуци от магазините, но пък навсякъде има разни дървета…с банани, мангота, авокадота. Нямахме никакви инструменти и пособия, но имахме план за следващия ден.
С дингито никакъв шанс да се закараме всички, та натоварих багажа, пък девойките останаха в заведението на пристанището, да хапнат някаква нормална храна, че по тия хиляди самолети само сухоежбини. Много хубави пържоли, картофки и сок от помело!
Натоварихме се и сега започва същинската част от островните приключения!
Thursday, May 11th, 2023
Островни дни
Първи ден на сушата! Слязохме. Всичко се клаааати ужасно, през сълзих(от смях де) се сетих, че ако сега ни тестват по американската система да ходим по права линия докосвайки си носа директно ще ни опандизят!
Планът за деня беше да намерим къде е пералнята(оказа се една лелка с джип, която беше паркирала точно до лодките за късмет), да отидем до граничните и да напазаруваме някакви работи, че част от провизиите ни бяха посвършили.
От пристанището до градчето(Атуона) се стига по асфалтов път(в доста по-добро състояние от голяма част от БГ пътищата), като се намира точно от другата страна на заливчето. Ако имаше някакъв нормален динги док щеше да се стига за 5 минути, обаче пеша отнема 40. Посъветваха ни да пробваме автостоп, тъй като местните са много готини и качват тъпи туристи. Така и направихме, но с лек стратегически елемент. Тъй като пристанището е до бензиностанцията(единствената) използвахме случая и издебнахме една жена, която точно приключваше със зареждането. Софи говори доста добър Френски, та има активна роля в комуникацията с местните(тук се говори както Френски, така и местен език, специфичен май за всяка група острови(Маркезки, Таитянски…). Повечето коли на острова са джипове, нормална лека кола не видях никъде. Или някакви Toyot-и или Mitsubishi или…DaciaJ Доста забавно, ама и тук са налазили тия кошници. Но така де, здрави и евтини коли са, няма защо да не се навъдят навсякъде.
Стигнахме до градчето за около 5 минути, лелката караше доооста състезателно, клаксон, задминаване, весело. В центъра на градчето имаше всичко – поща, магазин, банка, гранични, полиция, туристически център, музей на Гоген(тук бил починал, ти да видиш…) и каквото още се сети човек. Минахме през граничните, много любезни мърди…пуснаха ни, поздравиха ни, викат вие за какво? Ние – за чек-ин. Аааа добре, седнете да изчакате…очевидно никой нищо не прави, ама ей така, да не разглезваме, да си почакаме. След 10-на минути се върна ухилен – айде, да видим документите. Прегледа всичко, даде един формуляр, Евгени го попълни и след 10-15 минути бяхме минали проверката. То нали сме в ЕС(само да чуя, че някой гласува за тоя цървул Копейкин…) и те са Френска територия…мисля, че процедурата за влизане в България е по-сложна. Дадоха ни едно митническо листче, което трябва ние да си пратим по пощата в Таити, явно няма „вътреша“ поща. Поздравихме ги и се отправихме към пощата. Там разбира се не приемат евро или долари, само местна валута. Хубаво, че точно отвън е банкомата. Пратихме писмото и айдее, към магазин за сладолееед! От няколко дни си говорихме какво ще е първото нещо, което ще си купим и някак бяхме единодушни – сладолед! То със сладолед тръгнахме като последна покупка от Мексико, със сладолед трябваше да пристигнем.
Покрай писмото се сещам и за нещо, което не бях описал в предишните постове, а именно, че няколко дни преди да пристигнем, една вечер написахме писмо в бутилка(малка бутилка, от тоник). Написахме координатите, имената ни и моя мейл, ако някой я намери да ни напише къде я е намерилJ
Нахлухме в магазина, Софи отиде да търси кофа, да възстанови загубата. Е нямаше. И като цяло точно както пишат всички – по тези острови в магазините няма безкрайно много неща, а каквото има е доста скъпо. Купихме си някакви плодове и зеленчуци, месо(всичкото е замразено тук) и някви други дреболии, като идеята ни беше, че това е пазар за 1-2 дена, докато се ориентираме.
Прибрахме се до лодката пак на стоп. Аз взех да си говоря с местния дайвинг инструктор, за някой от следващите дни дали мога да се погмуркам, защото бях чел, че това са едни от най-хубавите места за гмуркане в света. Разбрахме се за неделя сутринта, супер. Мислехме събота да наемем кола и да пообиколим, но се оказа, че тези три дни точно е национален празник и всичките евтини коли бяха заети, а наличните – много скъпи. Е хубаво, ще разглеждаме друг остров явно. Този до каквото стигнем пеша.
Нощите са горе-долу спокойни, но си го има големия суел от океана. Както сме пристанали нос-кърма голямата вълна ту избутва лодката напред, ту я връща назад. Няма особено голямо напрежение нито за котвата, нито за въжетата, но все пак на сутринта бяхме скъсали едното кърмово, явно това постоянно напред-назад не му е понесло. Направи ми впечатление, че околните лодки бяха с доста по-отпуснати въжета от нас, може би това е трика в такива условия. Валя бая дъжд, което пък ни кара постоянно да отваряме-затваряме люкове, леко досадно.
На следващата сутрин се събудих първи, видях въжето и се захванах да направя система, че да го възстановя. Малко трудно беше, защото някак трябваше да закарам тънко въже на брега, но с някаква тежест, за да мога да метна на пристана. Беше и отлив, поради което трябваше да мятам на около 2 метра нагоре. Сложих една тежка макара и стана схемата, като след това измислих и система да заредим вода. На брега имаше чешма, но понеже маркуча ни няма как да стигне направих схема за прекарване на туби с макарата по швартовото въже. Макара, две въжета – едно към брега, едно към лодката и напред-назад. Направихме 10-12 курса, не помня, малко бавно, но пък ефективно. Напълнихме резервоара за вода, тъй като в пристанището не може да работи water maker-а – много е мръсно. Почти през цялото време валя дъжд, ама то е топло и изобщо не го усеща човек, даже мисля, че не мокри. Просто си вали и се изпарява, странна работа.
Направихме една разходка до града, но събота, национален празник…призрачен град, никой няма, нищо не работи. Тази нощ поне не валя, та си спахме нормално на отворено всичко.
Рано на следващата сутрин бях на гмуркане. С една алуминиева лодка, местния инструктор голям симпатяга, вика спота е много наблизо, красиво е, ама понеже има голяма вълна вероятно ще е мътно, но като слезем по-надолу ще се оправи. Имаше няква езикова неразбория, защото обясни, че ще ходим до към 50-55 метра…всъщност имал предвид, че ще седим 50-55 минути. Леко се бях притеснил, ама викам…знае какво прави човека, не сме първите.
Отидохме, дропнаха ни и започна най-мътния дайв в живота ми. По едно време буквално не виждах плавниците на бъди-то. Той и инструктора това викаше – стойте близо, ама много близо! Наистина, като слязохме на 22-24 метра нещата се пооправиха, но и там се усещаше тая вълна. Виждах как хората пред мен ги лашка напред-назад. Много е странно как не го усещаш върху себе си, но виждаш другите как се разхождат наляво-надясно от вълната. Дайва беше интересен, въпреки, че нямаше много цветове(то и заради дълбочината де), но видяхме няколко манти(от тия огроооомните, черно-белите морски създания, които изглеждат като от космоса някак). Май мярнахме и една акула-чук, ама беше в мътилката и сравнително далече, та не стана съвсем ясно каква точно, но че беше акула някаква – беше.
След като се върнах на лодката решихме, че няма смисъл да висим в това пристанище като не можем да мръднем из острова, а да се махаме, че това лашкане беше досадно. Харесахме си съседния остров, за който ни бяха казали, че е много приятен, с хубави места за закотвяне, супер чиста вода и сравнително защитен от тая вълна. Избрахме се един залив, в който имаше няколко лодки от ARC и се чучнахме там. Пред на плажът беше величествен – точно като от някоя приказка. Бял супер фин пясък, палми…абе 10/10. Бързо-бързо пуснахме каяка, Евгени заплува с плавниците, а Софи се опита да ме обърне, като се качи в каяка една идея по-смело отколкото се полагаше. Закрепихме се де и догребахме до брега. Там естествено се оказа една идея тегаво да се излезе, тъй като тая голяма вълна си правеше бая напред-назад и то със прилична сила. Трябва да се дебне малко като на сърф…като идва вълна почваш да гребеш и гледаш с нея да излезеш колкото се може по-нагоре по брега за да не те върне обратно и следващата да те преобърне.
На задна линия имаше някакви постройки тип барака, явно в някакъв момент е имало хора и на този плаж. Има корито на река, може би се появяват хора когато има вода.
Появиха се двама образи от ARC, влачейки едно съдрана платно. Използваха част от бараката, че да го разпънат. Някъде ги хванала по-сериозна буря и го бяха порнали доста грозно, високо горе, по цялата ширина. Искаха да го премерят, за да поръчат ново от Австралия и да пратят снимки на местния шивач, да го закърпи колкото да се придвижат докато пристигне новото. Помогнахме им с меренето и връщането на платното в дингито, пък те ни поканиха на барбекю малко по-късно отново на брега. Аз пък си бях намерил една сууупер дълга тояга, очевидно направена за брулене на кокосови орехи и се заех да бруля…ама те тия гадове са сууупер здрави и много на високо. След около половин час бях успял едвам да съборя 3!
Прибрахме се до лодката да обядваме, малко почивка, приготвихме си неща за барбекю(наденички, картофи, патладжан, лук, ром с кола…абе да се поглезим). Към 17 със Софи се качихме пак на каяка и газ – към брега. Евгени реши, че не му се ходи пак и си остана на лодката да чака манекенкитеJ
Тия бяха големи симпатяги, кой със собствена лодка, кой само като екипаж – минали през Панама, после Галапагос(казаха, че било суууупер комерсиално и не си заслужавало толкова да се ходи). Сприятелихме се много бързо със всички, аху-ихи, баркебюнце, помагане за вадене и пускане на дингита(защото тая вълна с каяк е едно, ама като става дума за динги с двигател нещата са съвсееем по-сложни) и то си се стъмни. Разбрах се с една симпатична двойка от Холандия, че ще им помогна да бутнем дингито през прибоя, пък те ще ме метнат до лодката, тъй като излизането от морето на брега с каяка е лесно, обаче влизането…ако сме двама никакъв шанс. Та Софи с каяка…обръщаме го, тя влиза вътре и дебнем…като дойде вълна до под каяка аз почвам да бутам яко, тя почва да гребе. Обаче беше седнала много напред и каяка върви накриво…всички бяхме затаили дъх като посрещна първата вълна напреки…беше няква пълна магия, че не я обърна. Почна да гребе в другата посока, ама само се завърта напреки в другата посока, следващата вълна вече беше съвсем аха-аха да я обърне, ама някак се закрепи…тия от ARC-а викат…лелелее, ма тя много добра бе. А като им казах, че никога до сега не го е правила…паднаха им ченетатаJ Ма явно късмет на начинаещия.
Saturday, May 6th, 2023
ЗЕМЯ!!!
Последните дни и нощи бяха доста монотонни. Откакто „препрограмирахме“ автопилота не сме имали проблеми с управленията, въжетата не се износват. Единственото в тази посока, което се случи, че на 20-на мили от острова(Хива Оа) автопилота спря да работи. Но ще стиган и до там.
Специфичните неща, за които се сещам в момента са няколко, тъй като изведнъж стигнахме сушата и някак деня стана много натоварен, съответно бързо забравям какво точно се е случило предишните дни.
Предпосления ден както си плавахме и около лодката се появиха много делфини. Отидох на носа да им се порадвам, като викнах и на другите, ама кой беше със слушалки, кой учеше Френски, не ме отразиха особено. Та погледах ги играчковците и се върнах назад. Казах на Софи по-настойчиво, тя изчурулика нещо и изчезна да ги гледа. През това време ми направи впечатление, че „въдицата“ (всъщност нямаме истинска въдица какво знаете, онзи петък…, а ползвам просто една ролка с влакно, която закачам на един ластик за багаж) седи по-опъната от обикновено. Реших да я проверя и какво да видя – о ЧУДО. Хванала се е една чууудесна риба тон. Около 10-на кг, явно се беше повлачила вече известно време, защото не се бори особено ожесточено. Издърпах я близо, Евгени този път супер професионално извади канджата(кука за вадене на риба от водата), закачи я зад хрилете и заедно(аз влакното, той канджата) я качихме на борда. От там търча да донеса текилата(не за нас, за рибата…това е най-бързия начин за умъртвяване уж, сипва се в хрилете и за няколко секунди умира). Може би най-хуманния начин да убиеш риба, все пак я черпиш и едно пиене! Та спря да се мята като обезумяла, вече всичко беше в кръв(на тона кръвта е една мега гъста, тъмно червена и лепкава, засъхне ли няяяяма чистене). Евгени донесе 2-3 ножа и се почна една доста кървава история. А междувременно Софи още беше при делфините. И като се върна леееко пребледня милата, изобщо не и се гледаше тая дейност. Вегетарианка по душа, ама за плаването прояде и месо и рибаJ Та кълцахме, рязахме, филета, пък стекове…то много месо, много нещо. Изхвърлихме онази осолената риба и кутията я използвахме за новата партида. До козирката се напълни, даже останаха 3 стека и 2 филета. 3-те стека директно на тигана отидоха, че точно беше станало време за ядене, филетата ги направихме на супер суши вечерта. Нямахме вече почти никакви зеленчуци, та беше малко импровизация работата…вместо с краставица и авокадо трябваше да ползваме круша и манго. Ама стана супер де! С този пресен тон направо се натъпкахме грандиозно.
Софи беше направила една „фалшива“ мусака – сладки картофи и ситно нарязана наденица(само това ни беше останало), със заливка като за мусака. Интересна гарнитура за рибата се получи, поне 2 дена си я ядохме.
През нощите нищо съществено не се случи, плаваме без грот и на рифована си геноа, да не ни изненада някоя шквал докат спим, въпреки, че вече сме извън тяхната зона. На тази лодка любимата скорост е 6 възела. Общо взето това ни е и средната скорост за цялото пътуване. Няма проблем да се кара и със 7 и 8, обаче се усеща отчетливо, че я товари повече и става по-некомфортно за „живеене“. Подскача повече, повече залита като я вдигне вълната, съответно автопилота трябва повече да работи. Абе 6 и това е. Не сме на регата, гледаме да стигнем без щети по нас и по лодката. Забелязал съм, че към лодките имам някакъв сантимент и някаква форма на съчувствие…много мразя да се товарят излишно, може би е свързано с това, че това винаги води до ремонти, които обикновено са тегави. Но и много мразя някой като почне да им се „фука“ как бил излязъл да кара на 30 или 40 възела. Супер малоумна история(за лодките, които ние караме де). Да, като цяло за предвидени да издържат и в повече, обаче ей така, заради селфито…не го разбирам. Да те хване някъде – добре, ама да видиш прогноза и да се нахакаш умишлено…
Добре, последен ден! Според Navionics-а ще стигнем ранния следобяд! Цяла сутрин и преди обяд съзерцаваме хоризонта, ама ниищо. Е виждат се по-гъсти облаци и е ясно къде са островите, ама не се виждат. Викаме…тоя Путин ся нещо е направил на GPS-а и всички отиваме в Сибир примерно…пак туна на тиган, салата няма, по малко фалшива мусака.
По едно време автопилота нещо взе да се оплаква…викаме сигурно онази настройка нещо е ковти за тия вълни. Пипнах я на по-чувствително, нъц. Пак изтърва. Дообре. Направи ни впечатление, че не върти на дясно, само на ляво. Викаме аха, сигурно е компютъра, те го правят това. Евгени има от всичко по 2, извади другия, смени го за около 20-на минути, пуска…пак същото! Аааа…лошо. Отваряме пак любимия рундук, вадим всичко и време за йога. Завря се Евгени и какво да види – една тъпа шпонка(щивтче) се извадила и съответно двигателя на автопилота си върти, ама зъбното колело – не. Супер случайно шпонката не беше паднала(а тя е мега миниатюрна, 3 мм сигурно), видя я и я ръчна в процепа. Обаче тя се оказа, че е по-дълга отколкото трябва, явно последния път като са му сервизирали мотора на автопилота и са сложили някаква, колкото да има. Взе да го мисли как да я фиксира, ама не го измисли бързо, та се мушнах аз. Видях., че всъщност оста на автопилота има дупка с резба, явно за винт и шайба, които да спират тази шпонка да излиза. Сложихме една импровизирана комбинация от по-дълго болтче и 2 шайби(че нали стърчи онова) и готово.
Междувременно Софи караше, много добре се справя вече с посоката(е разсейва се периодично де, ама…) и в маранята май видя нещо. Кьорихме се, ама не успяхме да видим нещо, което еднозначно да кажем, че е суша. Покарахме така още 2 часа някъде и по едно време аз вече определено видях очертания на остров! Бяхме на 10 мили, обаче тая мараня всичко скрива. Е СУШААААА! След точно 21 дена и 2800 морски мили най-накрая суша! Вече почнахме да си представяме сладоледи, коктейли, бургери, манекенки(е къде без тях), манекени(за Софи де)…абе блаженство!
До самото „пристанище“ имаше около 15 мили още, плаването покрай острова беше меко казано друсливо. Тия огромни океански вълни като се срещат с този супер отвесен релеф и става неприятна отразена вълна. Гледахме да сме много близо, ама все пак си ни поклати. Самия остров от източната страна изглежда като непревземаема крепост. Нищо, което да прилича на бряг, само отвесни скали, огромни разбиващи се вълни и вятър. Не ми се мисли ако някога е имало корабокрушение в близост и оцелелите са стигнали до тук…просто никакъв шанс.
С приближаването към западната част на острова нещата изглеждаха значително по-добре. Склоновете станаха по-полегати, тук-таме се виждаха заливи. Стана сууупер зелено! Ама такова тропическо зелено, дето никъде другаде не може да се види! И над целия остров едни тъмни-тъмни облаци. Много силна картинка, ще остане за дълго време в съзнанието ми!
Приближавайки още решихме, че вече няма смисъл да се мъчим с платната, запалихме и с пълна газ(на 2000 оборота де) се насочихме към залива с „пристанището“ и градът, където можем да направим входяща контрола. С приближаването на залива видяхме няколко мачти, които се клатеха като обезумели…посоката на вълната беше централно към входа! Ужас! Само си представихме как ще се клатим цяла нощ, което е много по-неприятно от клатенето в океана, тъй като е абсолютно хаотично. С навлизането навътре видяхме, че все пак има някакъв кей и, че няколко лодки мъдро се бяха вързали за него с мнооого дълги въжета. Гръцко приставане, но на 15 метра от кея. Идеята е, че дългите въжета играят роля на „буфер“ и няма резки дръпвания на лодката. Един много учтив италианец ни помогна, като взе въжето, отиде до брега и го върза, докато ние се намествахме с котвата. Малко назад, въжето и ето! Вързани сме за суша! Клати, но съвсем търпимо. Софи изобщо не можеше да повярва, още беше в шок, че всъщност всичко приключи! Преди да стигнем разправяше как щом стигнем веднага слиза, ще тича, ще гушка дървета…дръжки, изобщо не искаше да слизаJ Около нас има доста лодки(над 50 като гледам), 30-на от тях са от ARC. Готина организация си имат.
Поздравихме се с по една прегръдка и ръкостискане за чудесното и най-вече безаварийно плаване, пихме по бира, вино. Хапнахме риба и тотално припадане. Ама аз такова не помня да ми се е случвало от много отдавна…още на масата ми се затваряха очите. На следващия ден трябва да минем формалностите…и да започнем другото приключение! Островния живот!
Tuesday, May 2nd, 2023
Последен напън
Не остана! Всъщност от гледна точка на стандартните плавания си е бая разстояние, но за океан реално сме пристигнали едва ли не. Днес ни остават 300 мили. Но да се върна малко назад…
След последната спасителна операция с металното въже реших, че трябва да погледна настройките на автопилота, тъй като ми се струваше, че работи прекалено много. Някак като сядах да карам на ръка и ми правеше впечатление, че първо няма нужда почти да се пипа руля, тъй като вълната бутва кърмата, след което бутва носа и съответно връща лодката в първоначалния курс и второ, че лодката стои много по-стабилно и не се клати странично. От нашата лодка си спомних, че има една настройка, която управлява колко бързо да реагира автопилота на промяна в курса. Разцъках менюто, успях да вляза в dealer настройките и видях, че и тук е настроен на най-чувствителния възможен режим. Това води до постоянно компенсиране и най-малката промяна в курса, което явно амортизира механичната част на системата и допълнително разклаща лодката. От ниво 5 върнах на ниво 1, тоест на абсолютен пън. Нищо не можеше да го бутне автопилота вече, за цял ден сигурно мръдна 5 пъти сумарно! Хем щадим механика и електроника, хем пестим ток. Много добре. Вярно, че този ден карахме с рифовани платна и на някакъв халф(защото още се борим да слезем по-южно, за да посрещнем силния вятър с по-приятен ъгъл), съответно лодката си е естествено балансирана, но все пак беше приятно да го гледаме как не мърда вместо да се скъсва да врътка наляво-надясно.
Плаването по тия ширини вече стана доста еднообразно, но все пак първата вечер след като влязохме в по-силния вятър се оказа доста неприятна. Мисля, че никой не мигна за повече от 20-на минути тази нощ. Супер разбъркана вълна, с много малко разстояние между самите вълни, за това пък сравнително висока, абе Средиземноморска гадост. За съжаление планът ни беше такъв, че и тази нощ трябваше да спазваме по-южен курс. В предната каюта се завъртях да спя напречно, обаче пак никакъв шанс, като в центрофуга! Е избутахме нощта, деня след това беше прекрасен, вълната се беше пооформила вече около 2-3 метра, с ясна посока и съвсем търпима честота. Освен това вече можехме да си позволим лека промяна в курса, съответно започнахме да плаваме по посока на вълната. Рязко ни се оправи настроението, на порции си поспахме, проветрихме хубаво, че като ни залива периодично и всичко трябва да е затворено и става леееко спаренко вътре. Вятъра поспадна, разрифовахме и цяяяял ден айляк. Влачим пак няква примамка за риба, ама нищо…600 мили остават! Реално това е плюсът на тези условия, че плаваме по-бързичко.
Всеки ден правим проверка на системите на рулевото, но след промяната на настройката на автопилота нещата изглеждат съвсем различно. Няма го това постоянно ръчкане, нищо не се износва, абе рай за металните проволки(и за йогата на Евгени де). Софи направи мееега яките пържоли(след толкова време още имаме прасно месо, велико!) с глазиран лук и руска салата(и в Аржентина знаели какво е това и там така и казвали…обяснихме и, че тя всъщност нищо руско няма в нея). Продължават дискусиите около „комунизма“, че Софи и тя се оказа с някви такива възгледи…много искала да направи марина за бедни, да вземела тия ужасни бастиони на капитализма круизните кораби и да ги направела на пансиони за нуждаещи се…идеализъм в най-чистата му и нереалистична форма, ама както знаем с жени трудно се спори. Много интересно кой ще плаща екипажа и поддръжката на тия мастодонти…ма сигурно ще вземем от гадните IT-та, те имат много пари…
Втората вечер беше супер, без никакви забележки, 15 възела постоянен вятър, бакщаг, попътна вълна. Чудесно си спахме тоя път! 450 мили остават. През деня май нищо съществено не се случи, не помня даже какво готвихме. Вечерта хапнахме кой каквото свари – кой консерва с чили, кой салата, кой сандвич с риба тон…волна програма. Като цяло се установи някакъв такъв ред, че сериозното ядене е на обяд, за вечеря по-скоро дояждане или някакви импровизации. Вече нямаме пресни зеленчуци, май с тази част подценихме нещата, но пък и то нямаше безкрайно много място за складиране на такива, че все пак си заминават. Но даже и лука ни свърши, имаме малко останали картофи. Почти не сме пипали консервите, а реално бяхме предвидили половината време да сме на тях. Плодовете също почти свършиха, имаме останал някой друг ананас, мангота и ябълки.
През нощта бяха останали Евгени и Софи да дремят в кокпита, аз я смених някъде към 2.30-3. Помоли да легне отпред, че отзад много задушно, няма лошо. До сутринта само един дъжд мина за 10-на минути, иначе нищо за отбелязване. Но на сутринта…тооочно се показваше слънцето, нещо още си дремехме и като ни запука…45-50 възела вятър, хоризонтален дъжд, абе най-накрая да видим истински шквал! Софи каза, че гледала през предния люк как се клатела мачтата(това докато прибираме геноата) и била леееко притеснена ще остане ли тая работа да стърчи или ще си замине. Е не беше толкова драматично, за под 2 минути бяхме махнали почти изцяло платното, оставихме само едно триъгълниче, колкото да държи носа. Правехме 7-8 възела на гол корпус. Но това за около 20-на минути мина, бързо-бързо ни изпревари и продължи напред. Имаше невероятна дъга…за жалост на моите почитатели и под тази дъга не успях да минаJ
Остават 300 мили! Още 2 дена и сме там, чак ми звучи нереално! Имах спомен от Атлантика, че всъщност не ми омръзва и ми е приятно това лодково ежедневие, чудех се дали толкова години по-късно нещо се е променило, но не, ок си е. Мога да продължа още доста май(е липсват си някои работи, ама кво да се прави, ще наваксваме…). Четем къде и какво да правим, май ще е доста плътна програмата докато дойдат попълненията. След това още-по!
Saturday, April 29th, 2023
От другата страна
На 15-тия ден плаване минаваме ЕКВАТОРА! Това е голямо събитие за всеки ветроходец, особено първия път. За нас се случи около 3 през нощта, та не успяхме да видим комисията по посрещането, че беше доста тъмно, ама сигурно са били някъде там хората, чакат ни. Евгени даже свети с фенера, да види къде е буя с флагчето, ама не го видяхме…извадих едни фойеверки за торта, които бях купил специално от магазинчето преди да тръгнем, запалихме един ей така, за купона.
Супер лежерно плаване се получи тия дни, 12-14 възела сравнително постоянен вятър на бакщаг. Почти няма вълна, минахме вече и тая зона с валежите, та не се оглеждаме и за шквалове. После ще минем пак през такава зона, но от другата страна. Казват, че в северното полукълбо бурите се въртят в едната посока, в южното от другата, но реално в рамките на нашето преминаване нямаше буря, която да си заслужава вниманието от къде да я заобиколим. По-скоро си оставахме на курса и шквалчето си минаваше през/около нас.
На сутринта след екватора си направихме официалната церемония, че някак през нощта не беше мотивиращо да сваляме платна, за да се топнем. Залепихме на един харпун три държача от фурната, да прилича на тризъбец, аз се навлякох в една плажна рокля на Софи, свалихме платната и айдеее…ритуално къпане. Голям кеф, водата като чай, акули не се виждат, малко клати, ама като сме във водата си беше супер. Разбира се подходихме мъдро и въпреки, че лодката беше без платна си се вързахме с въжета, че има не един и два случая на хора, които слизат да се къпят от уж неподвижна лодка и в следващия момент се оказва, че не могат да я догонят.
Направихме инспекция на въжетата на управлението, ремонтираните неща изглеждаха ОК, с изключение на едно въже, което ми направи впечатление, че твърде много „пружинира“. 8 мм неръждаемо въже не би трябвало по никакъв начин да има видима динамика от подобно натоварване, та си останахме с 1 на ум. Освен това смазахме мотора на автопилота и изсипахме още половин флакон WD40 върху оста на руля, защото определено се движеше трудно.
Гледаме прогнозата и нещата не са особено розови, но поне имаме време да се смъкнем по-южно, че като почне духлявицата да имаме по-попътен курс. По принцип много мразя някой като ми пожелае попътен вятър, но в случаите, в които става дума за океанско плаване, с голяма вълна и силен вятър си го оценявам като много добро пожелание.
Цял ден пак някакъв айляк…по някое време рифоваме грот, по някое време разрифоваме, ама повече да се намираме на работа, отколкото, че има нещо притеснително. Още имаме прясно месо, та Евгени сготви едни мръвки с картофи на фурна. Бирички, слодобедна дрямка. Вече нямаме бордова гарга, заминаха си всичките. Супер, че няма да трябва да чистим панели от акита!
Вечерта си направихме севиче(риба, лук, чесън, лимон, манго и каквото още се сетихме) с осолената риба, която предварително бях сложил във вода, да се обезсоли малко, че беше станала доста отровна. Успоредно реших, че що пък да навъртя и едно суши с нея. Нямаме моркови и краставица вече, обаче пък авокадо и манго имаме, та ето едно алтернативно суши. Стана си супер.
Вечерта вятъра взе да става една идея по-насрещен, да позасилва. Вече излизаме от безметежната зона и навлизаме отново в частта с шквалчетата, но от другата страна този път. Рифовахме се, поваля ни малко, обаче взе бая неприятно да клати. На някакъв халф караме, но лодката прави едни супер неприятни заклащания, а автопилота ги усилва допълнително, като се опитва да компенсира, ама или закъснява или подранява и ни доразклаща. Почна от време на време и някоя вълна да се мятка на борда, но нежно за сега.
Разбрахме се да лягам, Евгени в кокпита. Обаче то това клатене супер ужасно, особено пък в предната каюта. Мятка те наляво, надясно, понякога както сърфира на една вълна се удря в следващата и се чува тъй наречения „слеминг“, което безобиден, но супер шумен удар на вълна по корпуса. В носа се чува ужасно. Никво спане не става.
Няколко път успях да задрема, ама за малко. И през цялото време си мисля тая проволка какво и се случва в момента…и след малко разбрах. Бях с тапи, ама много ясно чух „ставай, нямаме управление!“. Класика, маневрата ясна. По долни гащи съм, ама търча, хващам желязото и почвам да управлявам, Евгени се завира в рундука да гледа. Беше ясно какво е, ама все пак се потвърди и от огледа – тая пружиниращата проволка рязко спряла да пружинира. Бяхме избистрили стратегията следобяда, тъй като това въже е по-тегаво за смяна, тъй като запресован накрайник в единия край нямаше как да го сменим цялото, а трябваше да го отрежем и снадим с новото, така, че използваме накрайника от старото. Процедурата отне около 2 часа, като Софи вече доста добре се справя да кара, та можехме двамата едновременно да работим. Срязахме въжето, две скоби максимално близко до накрайника и айде. С малко фина настройка, 1-2 оплитания нагласихме системата, автопилота си пое управлението. Докато разчистим и проверим повторно всички връзки си беше станало 4. Супер изморени се натръшкахме, ама лодката пак беше с такъв курс, че клатеше гадно и реално до изгрев слънце почти не мигнахме.
Сега остават около 700 мили. Реално са между 4 и 5 дена. Надяваме се всичко по управлението да е наред, че вече не ни остана и много метална проволка…има една последна надежда ако пак имаме проблем – въжето за връзване на дингито е от същата проволка, но е облечено с маркуч. Та ако го закъсаме – това ще ни е спасението. Но тайничко се надяваме да не стигаме до там…
Thursday, April 27th, 2023
Между шамарите
Тези дни се изнизват доста монотонно. Всичко по лодката е наред, все ден правим проверка на тия пусти въжета, но за момента всичко изглежда нормално.
След като влязохме в зоната на бурите не можем да кажем, че са нещо съществено. Изглеждат плашещо, защото някак сме свикнали като видим такъв нисък облак, с отчетливо изявен „фронт“ да очакваме апокалипсис, но всъщност вятъра не се качва повече от 25 възела, не си променя кардинално посоката(мърда с 20-на градуса) и най-важното – за момента не сме попадали на гръмотевична буря. Съвсем възможно е и просто да сме късметлии, защото четохме за не 1 и 2 случая този сезон на тежко пострадали лодки. Кой със скъсана ванта, кой съдрано платно, кой с паднала мачта.
Точно като тръгвахме и в пристанището, в което си направихме checkout-а влизаше една яхта, която всички много активно следяха – 5 членно семейство тръгва да прекосява океана и някъде на около 1000 мили им пада мачтата. По каква причина не стана ясно, но предполагаема причина е остарял ригинг и ненавременна реакция при шквал. Свързват се с местната групичка по сателитен телефон, майката и 3-те деца се прехвърлят на кораб, а бащата остава, за да се опита да добута лодката обратно до Мексико, тъй като реално това им е домът. Успяват да организират сложна логистична процедура, за да го запасяват с гориво, тъй като единственият начин яхтата да стигне обратно е с двигател. На няколко пъти минаващи кораби прехвърлят гориво, по едно време и втори човек се качва да помага от някоя друга яхта(който в последствие нещо се разболява, та таткото трябва да се грижи и за него). Имаха проблеми с не 1 и части по двигателя, сменяха и масло, тъй като 1000 мили на двигател се минават за около седмица, което е повече от сервизния период, а пък искат машинката да изкрета без да даде фира точно на края. Та long story short – разминахме се с лодката точно на излизане от марината, помахахме им, голям подвиг, че успя да им спаси плаващата къщичка.
Лодката е изключително добре измита с тия дъждове, много ни е яд, че не помислихме за система за събира на дъждовната вода. Като завали и от гика се изсипват някакви умопомрачителни количества вода, която може теоретично да се събира и налива в танка.
За последните 48 часа имаме може би 30 на мотор, бая пърпорене се случи. Или няма вятър или е мега попътен и не става за каране без спинакер(а такъв нямаме, само един дженакер, ама и той е неподходящ за слаби, чисто попътни ветрове).
Вчера сготвих мусака, странен модел. Със сладки картофи и тиквички. Добре се получи, малко канела и си стана доста алтернативна. Даже съм го записал на timelapse с камерата, че е много забавно да се гледа как някой готви, като постоянно балансира напред-назад.
Тази нощ минахме и още една психологическа граница – 1000 мили! Вече сме на финалната права. Утре се очаква минем екватора, последния milestone преди финала. За там по принцип си има някъв ритуал, трябва да прочетем какво се прави, но като цяло май с Евгени ще трябва да се пообллечем с рокли…да видим.
От тук не очакваме кой знае какви изненади, освен може би заформящата се прогноза, според която към края на плаването ще ни подухне бая. Не нещо съществено тип ураган, но на картата се виждат едни цветове, за които по принцип си имам едно на ум. Личната ми статистика показва, че вятъра мине ли 20-на възела човек трябва да започне да гледа картата с поривите, а не тази с основния вятър. Та там почна да става прилично оранжево, към виолетово на места. Силно се надявам, че ще сме успели да слезем на юг преди да задуха, защото иначе ще ни идва по-остро като посока и съответно вълните ще са доста неприятни. Но в крайна сметка ще е2-3 дена това, нищо опасно, просто ще има лек дискомфорт. И дано всичко с управлението е наред, че ремонтната процедура на 3-4 метрови вълни и 30 възела вятър няма да е никак приятна.
Wednesday, April 26th, 2023
Средата на пътя
О йеее! Минахме средата. Забелязал съм, че винаги като пътувам някъде на големи разстояния до средата е някак все едно се катериш по наклон, а от средата – все едно се спускаш надолу. Чисто субективно усещане, но много пъти съм се улавял, че след средата някак по-бързо намалява оставащото време и разстояние.
Минали сме 1500 мили +-, остават 1200+-. До тук 12 денонощия, средно по 130-140 мили правехме, сега малко по-малко, че вече сме в зоната на здрача. Интересно, че все още не ни се е налагало да бръмчим активно, което е една идея странно, но много приятно.
Но да се върна малко назад…
Мина тоя злополучен петък, съботата започна много обещаващо. Софи отиде на носа, да си прави йогата(ма нормалната, не boat йогата на Евгени) и по едно време се чуват писъци на ужас. Скачаме, съответно решили, че като минимум има айсберг пред носа, но се оказва, че се е появило огромно стадо делфини, изглеждаха над 100, заобиколиха ни от всички страни. Голяма игра падна, сигурно 1 час кръжаха около нас. Първо ги снимах с камерата, ама после викам е за кво го нося тоя дрон, сега ми е момента! Бяхме само на геноа, почти без вълни, доста спокойно. Извадих го, сглобих го за 2 минути и гаааз! Панелите на лодката се оказаха много хубава площадка за излитане/кацане. Полетях около лодката, над лодката, забавно е да ги снимаш от високо делфините. Проблем 1 – тия умните дронове имат хиляди системи за безопасност и първата, с която се сблъсках беше, че запомня координатите на точката от където е излетял и има заложени стандартни настройки да спира ако се отдалечи на повече от 800 метра от тях. Е хубаво, ама ние се движим, съответно дрона се движи и в един момент спря и неще да мръдне. Седя и гледам тъпо как седи все едно има стена пред него. Викам брех…разцъках менюто, намерих я бързо и я изключих тая тъпотия. Разгеле, тръгна към нас. Викам ще го кацам, че нещо се напрегнах! Е ма то кацането на движеща се лодка никак не е лесна задача…махнахме геноата, че да не се движим поне толкова бързо и почнах да целя панелите. Ма те се клатят, пък тук се намесват пак другите системи за безопасност – има радари във всички посоки и автоматично намалява когато приближи обект. Трябваше да го включа в спортен режим, ама тогава пък става много пъргав…абе от цялото плаване това кацане ми беше най-адреналинестото изживяване! Едвам го приземих на панелите, не ги знам тия със самолетоносачите как се справят. А като се замисля, че по големите регати на всяка лодка имат човек, който се занимава да снима с дрон, обаче там никой не се занимава да му намалява или спира за да каца или излита. Кадрите от приземяванията са покъртителни, то всеки път е на оцеляване.
До края на деня май нищо съществено не се случи, караме си само на геноа, че е попътен вятъра и грота само ще пречи в случая. До момента още не сме усетили да сме кой знае колко навътре в екваториалната зона, но все пак нощем в далечината се виждат проблясъци, но мнооого далече все още. Минахме средатаааа! От 2700 този ден мили направихме 1350 по права линия в двете посоки. Сега ясно, че до тук сме плавали малко повече, защото не сме по права линия през цялото време, но това не е съществено. От тук сме по баира надолу!
Нощните вахти горе-долу ги правим Евгени от 10 до към 1-2 през нощта, после аз застъпвам да спя в кокпита. Намаляваме си платната и като цяло не ни притеснява обстановката, а за последните 10 дена не сме мернали нито един плавателен съд. За китове и контейнери не мислим, защото просто няма смисъл – ако има такъв казус така или иначе нищо не можем да направим.
На следващия ден до обяд общо взето нищо съществено, плаваме си. Вече отчетливо сме вътре в екваториалната зона, навсякъде около нас облаци, виждат и дъждове, но за сега ни заобикалят. Ние не правим маневри, тъй като просто няма смисъл. Лодката се движи с 5-7 възела(10-15 км/час), а бурите с над 50-70 км/час. Никакъв шанс няма да избягаме ако се е прицелила някоя в нас. По някое време айде, да вземем да си вдигнем и грота, че взехме да се влачим с 4 възела. Софи за обяд прави фокача, която в крайна сметка стана чудесна пица. То беше едно блъскане на това тесто, много негативни емоции изкара според мен. Освен това направи и много хубав морковен кейкс, защото морковите ни са тръгнали да заминават.
Най-гадното нещо за деня – изпуснах едно страхотно Дорадо. Пуснал съм въдица и по едно време Евгени вика – май се е хванало нещо! Търча, дърпам – то вярно, едно много прилично Дорадо, супер красиво се хванало и си се влачи от известно време явно, че беше бая изтощено. Викам ай, то измъчено, няма да се дърпа, ще го извадя ей така. Е в момента, в който го дръпнах нагоре към палубата и като взе да се мята…естествено се отскубна, удари се в палубата и пльосна във водата. Направо щях да се гръмна! Такова хубаво суши щеше да станеее!
Привечер нещо се ларжим и извендъж Евгени нахлува в лодката и вика „загубихме управление, бързоо“. Зор изведнъж настана, пак нещо по тия системи на руля. Вече е тренирана схемата, аз грабвам аварийния румпел и сядам да карам, Евгени почва с йогата, а Софи привлачва инструменти и продоволствия. Този път се оказа, че едното въже на управлението направо се е скъсало. Има нещо гнило в тази система, защото не би трябвало да товари толкова тези компоненти, за да се стига до скъсване на метална проволка 8мм. Хубавото е, че има резервно такова въже и за около час успя да го смени. Възстановихме управление, автопилота си бачка. Докато приберем кочинката си стана 11 някъде, на никой нищо не му се ядеше, направо се изпотръшкахме. Към 1 през нощта станах да сменя Евгени и около нас имаше много интересна картинка – доста чисто небе, но с ясно видими малки облаци, които се движат ниско над водата и си святкат вътре. Нямаше гръмотевици, но сами облачета си святкат като някви кълба с ток. Не бях виждал такова нещо до момента определено. Когато става дума за гръмотевични облаци съм свикнал те да са големи и високи, а тия тук са някакви недорасляци с темперамент. До сутринта минахме през 2-3 такива серии, без особено промени в сила и посока на вятъра.
До обяд всичко си беше 6. Грот, геноа, летим си, даже вятъра взе да завърта и да ни става доста по-страничен(тоест югоизточен), което е супер, че ще се движим в по-правилна посока, без да трябва да правим зигзаци(защото и на слаб попътен вятър трябва да се лавира…). Тази посока на вятъра в прогнозата я даваха, че идва вече от отсрещната страна на екватора, съответно следващите дни трябва да е преобладаващия. Още повече се уверяваме, че сме в средата на зоната, която явно тия дни е изместена леко на север.
Цъкаме си интернет, говорих с Марти, с Милена, абе чудно. Обаче гледаме от север се задава едно такова черно…викам тая работа няма да ни се размине тоя път. Давай един риф на грота превантивно и чакаме. Е не се наложи много да чакаме. След 15-на минути кат ни запука…дъжд, ама такъв с кофите го изливат. В началото кротко, нямаше вятър сериозен, ма после си позасили. Добре, че рифовахме. Около 2 часа се излива това отгоре без да спре, някви милиони литри вода се изсипаха. Поне няма брутален ветрови шквал с дъжда. Сега да видим кога ще има и светлинно шоу, че само истински гръмотевици не сме видели още. Има време.
Saturday, April 22nd, 2023
1 седмица в окена
Ето, че неусетно почти се изниза първата седмица плаване. Генерално доста приятно за момента, имаме вятър 99% от времето, къде по-силен, къде по-слаб, но изобщо, ама изобщо не можем да се оплачем.
Единия ден имаше забавна случка – Софи ще си мие косата на кърмата, слиза си на трапа, ама преди това много горда, че вече знае как се връзва моряшки възел с една ръка си го връзва и се препасва с въжето, с което миналия ден се бяхме къпали, слиза си и почва да си мие косата. Гледам аз по едно време и почвам да се хиля, Евгени ме поглежда, проследява ми погледа и той почва да се хили. Другия край на въжето ама изобщо не е вързан за лодката. Не и казахме докато не приключи, че да няма стрес с шампоан на главата. Иначе вятър супер цял ден, вечерта падна леко неприятно и за около 1-2 часа се пошляпаха ветрилата, ама кво да правим. На тези разстояния няма особен смисъл човек да пали двигател за придвижване, защото ако не духне след 2-3 часа така или иначе трябва да го загасим, защото нямаме достатъчно гориво за постоянно бръмчене. Пазим го за голямото безветрие. Така или иначе си духна и до сутринта си летяхме на рифован грот(общо взето такава ни е цялостната политика – нощем го рифоваме превантивно) и цяла геноа. Направихме си пуканки, даже мислехме и някой филм да изтеглим(ей тоя Стралинк в средата на скапания океан тегли с 10 MB(mega byte-а)/секунда от замунда-та!). Само с пуканките си останахме де, филма за друг път.
На следващия ден си продължавахме безметежността, даже взе да става една идея скучновато, та се захванах с някви дребни ремонти. Тук изгоряла лампичка, там покапваща тоалетна, тук запушен филтър на помпа на банята. Лодката си върви, ремонтчетата и те. А тъпите гарги…малеее. Правят панела на ГЪЗ с голямо Г. Целия е наакан, мием го по няколко пъти на ден с един парцал, ама не можем да им смогнем. А са супер арогантни гадове…качвам се, почвам да викам, тея само ме поглеждат накриво и изобщо не помръдват. Бой с въдицата по главата – чак като го изтимари човек качествено по тимберицата и се размърдва. Че и се сърдят едни такива!
Вечерта какво да видим – приближаваме емблематичния момент 1000 мили! За 7 денонощия, което прави приблизително по 140 мили на денонощие, направо велико. Определено за момента се придвижваме по-добре от очакваното, дано така се задържи.
Та повода си заслужаваше леко празненство. На тръгване бяхме купили прясна риба, сложихме я в една кутия със сол и сега стана страшно мезе. Риба, лимон, лук…само водка няма, ама бяхме единодушни, че това никой не го пие. За „гарнитура“ направих велики пържени картофи, салата от ряпа и моркови и круша. Бутилка бяло вино замина. Лафихме си до едно време, после кой от къде. Евгени остана на вахта, смених го към 2 през нощта. То реално вахтата е друг начин да спи човек. Навън, завит с одеалце от Туркиш еърлайнс или Теленор. През час се хвърля по едно око, но реално от втория ден не сме срещали нищо в океана. Ни лодка, ни кораб…даже вече и AIS-а не включваме, само навигационни светлини.
По едно време чух някакъв звук до лодката и си викам леле, кит. Това е едно от малкото гадни работи, дето могат да ти се случат тук – нощем да уцелиш заспал кит(е не знам дали спят де). Не е рядкост да се стига до mayday в такива ситуации, защото лодката се движи с 6-7 възела и казват, че удара с кит е като да се удариш в стена. Оказа се сам делфин, не го знам какво правеше тук сам, никога не съм виждал по 1, ама ей на. Може би другите са били някъде наблизо, пък само този дойде да си поиграе. Нереална картинка – като се стрелва покрай лодката оставя следа от светещ планктон. Просто вълшебно! Мята се, подскача, абе голяма игра му удари.
Изгрев пореден, поредно миене на акита, пъдене на навлеци, рутинна работа. Нося едно Arduino, мислехме няква схема да направим автоматична „чистачка“ на гарги, с някой електродвигател и през приложение в телефона да цъкваме „изчисти гарги“, ама май нямаме подходящ двигател. Ако имаше едно моторче от чистачки на кола самооо…нямаше да им се вярва на тия гадове. На лодката май само това няма.
Чуване по някой от всичките messanger-и, всеки с някой си говори. Много е приятно да чуеш, че даже и да видиш любими хора, дето са на другия край на света, някак по-леко минава, а и най-вече, че те са по-спокойни така, няма го това напрежение от предишния океан, дето сателитния телефон я работи, я не.
Вече беше време да въртим на юг, да тръгваме към екваториалната зона. В Мексико бяха казали, че като цяло 120-10 е правилото кога се пресича. Ем там сме, няма кво, въртим. Вятъра беше съвсем попътен, прилично силен, та решихме да махнем изобщо грота, че иначе само пречи на геноата и да си перем на попътно, на геноа. Супер стана.
Обаче да отбележа, че денят беше петък…и тоя петък мисля, че няма да го забравим до края на плаването. От сутринта още се почна…ще мием кокпита. Хубаво, Софи голям ентусиаст вика неее, аз ще го измия, вие ходете някъде другаде. Е къде да отидем? Туй да не е презокеански кораб, ма басейн ли да ходим? Както и да е. Евгени и вика дай всички, че по-бързо, ама не. Е хубаво. Влязохме нещо друго да видим и след 2 минути се чува „аууууу лелелеее“(ама на испански де). Кво да видим – оранжевата кофа плува на 50 метра зад лодката и елегантно потъва. Софито много и потънаха гемиите, щот точно това и обясняваше Евгени, че загребването на вода е тегаво на тая скорост. Хубаво, кво да се прави, без кофа ще сме. С празна туба от вода, аз пълня, те мият, бързо-бързо изчистихме. И след малко пак се чува „ауууу лелелеее, ла пута мадреее“, явно нещата ескалират. Забравила да си затвори джама и от миенето рафта под прозореца се понаводнил, пък там книги и личния дневник, леко драма. Ама пак желязна де, не мрънна, стегна се, изсуши си нещата на слънце.
Още е петък, да не забравяме. Караме си, по едно време взехме много рязко да се блъскаме във вълните, а, автопилота изключил. Върнахме лодката по курса, цък “auto”, бачка си. След малко гледам уреда за вятъра нещо спря да бачка. Хмм, на тоци звучат нещата, ама панелите си бачкат, акумулаторите са си топ. Завря се Евгени при таблото и вика мдам, тука една временен ремонт, дето стана постоянна система е сдал багажа. Някъде по карибите му заминала една клема, ма понеже в някакъв момент нямал правилната и я сменил с други, обикновени. После си купил правилната, ама го домързяло и така временните решения…знаем за тях. Айде търси клема, поне бързо се сети къде е. За 10-на минути я смени, всичко ток и жица.
Още е петък. Плаваме си, автопилота бачка като змей, ама в един момент пак се блъскаме срещу вълните. Брей, хващам щурвала – той лек като перце, въртя – дудук. Нищо не се случва. Евгени това го е играл вече, извади аварийния „румпел“, връчи ми го и вика карай. А тая гадост е като румпел, ама обърната на обратно, тоест хем си с румпел, хем работи наопаки. Докато му свикна голяма забава. А руля на таз лодка си е тежък, тоя румпел супер късичко рамо, мускули направих. Само сменях от коя страна да му седя, че да редувам ръцете.
През това време Евгени се зае с boat yoga, завря се в левия рундук целия, че да стигне веригата. Видя, че един тъп шегел се развинтил и е изпуснал. Обаче видя и нещо друго – едната метална проволка почнала да се прокъсва доста солидно. Та докат нагласи всичко си минаха едни 2 часа, Софи я гледах, че лееекинко беше взела да се притеснява, щот не знае кво става. Викам няма страшно, под контрол е ситуацията. Имаме всичко необходимо, ще стане. Само я пращах я за вода, я за крем за изгаряне, я за шапка, че да прави нещо.
Оправи веригата, подредихме тамън и рундука колкото е възможно. До вечерта всичко наред, ама всички сме някви умислени, едно тягостно такова, нищо общо с приповдигнатото настроение от предишната вечер.
Още е петък…навлизаме вече в зоната на здрача. Подкара ни с бая силен дъжд, на почивки. Половин час вали, половин час почивка. Няколко часа така. Евгени беше на вахта, като мокра кокошка го заварих, не ставаше за спане навън, мизерна работа. Смених го малко преди 12.
Слизам по едно време да си направя един чай, отивам към печката и я гледам тя нещо се сгрухала. Е явно е петък още(погледнах, нямаше 12, отдъхнах…щот ако беше почнала и съботата така)…пробвах да я оправи, ама сам не мога да я вдигна достатъчно, та само я разглобих и я зарязах, „ла пута мадре“, сипах си един ром с кола. До сутринта беше що-годе ок, само 1-2 пъти преваля, ама успявах да си извадя дюшек, да дрема и като завали да го прибирам, даже и аз се намъквах вътре, за кво да се мокря.
Сутринта я гледам Софи зяпа печката(а аз съм я разглобил съответно), зяпа отворения прозорец над нея…питам я кво си мислиш, че станало и щях да падна от смях, като каза, че решила, че нещо влетяло през джама и попиляло печката…и даже подредило винтчетата в една чиния на плота. Евгени стана, оправихме таз пущина, оказа се, че от двете страни се клати на едни винтчета, дето от цялото това кламбуцане са се прерязали, направо нереално.
Та ей го, вече е събота и се надявам тоя петък никога повече да не се повтаря!
Wednesday, April 19th, 2023
Дни 5-6
Дни 5-6
Първата нощ с „новите“ акумулатори си беше доста по-добре. Не се налага реално да ги зареждаме, но от гледна точка на това, че е добре да ги поддържаме в топ форма палим по 1 път на нощ. Държат си заряд, всичко работи, „ток и жица“ както се казва.
Сменихме още една часова зона. Вече сме с 11 часа разлика с БГ. Ние ставаме, народа в къщи вече е запразнил след работно.
Пробвах се пак да ловя риба, този път по алтернативен метод – с влакно, навито на ръчна макара, която вързах за рейлинга. Повлачи се 5-6 часа, нищо не хванахме, но пък привечер макаричката явно от клатенето беше разхлабила възела и айдеее…хвана гората. И като цяло…през океаните никак не ми върви с рибите. И в Атлантика тая примамка се влачи хиляди мили без абсолютно никакъв интерес от страна на водните обитатели. Русалки също няма…
Вчера вечерта(така де, не тази нощ, а предишната) си очаквахме безветрие и то си дойде като по часовник. Доста е интересно, че дори и в океана вятъра е зависим от слънцето. Определено има термичен елемент, който като се добави към основния вятър и става приятно за попътно плаване. Та тази конкретна нощ по прогноза си бяха казали хората, че щом залезе слънцето и вятър йок. Настройката си ни беше такава, обаче леле колко мразя(а и не само аз де) да се бучи на мотор 10 часа. Ужасна работа. Айде, аз спя в предната каюта(която обаче е гадна на вълни и крен), там е сравнителни тихо и не е толкова жега, обаче други в задните каюти направо никакъв шанс да влязат вътре. Останаха те отвън, да дремат в кокпита, аз си легнах, тапите за уши и айдее…добре поспах. Хубавото на такова време е, че няма никакви вълни. То като цяло за момента Тихия океан се оказва доста айляк място за плаване. Като едно голямо Средиземно море.
Събудих се по едно време, живите мъртви отзад. То бръмчи и за капак малкото вятър, който подухва е абсолютно попътен. Тоест всичкото пушек влиза директно в кокпита. Много приятно, няма що. Поех вахтата, Евгени реши да остане да си дремуца отвън, защото вътре много жега, а Софи я пратих да ляга отпред, че поне малко да поспи. Не ми се мисли после, като минаваме екваториалната зона кво бръмчене ще настане. Дано уцелим вятър. Единствения плюс на това бръмчене е, че акумулаторите се зареждат хубаво и, че можем да правим вода. На watermaker-а си му трябва ток. За 6 часа навакса каквото бяхме изхабили като вода тия дни.
На сутринта вятъра се появи рано-рано, към 6 вече си бяхме на платна, с крив курс малко, но пък тихо и с намалена вероятност за рак на белите дробове. По някое време отворихме „джакузитата“ за манекенките(така им викат на двете гооолеми пространства под най-задните пайоли(ламината на пода) в кают-компанията(хола)). Там сме складирали вода и някакви плодове. Е на тия плодове никак не им беше хубаво там с двигател се оказа. Топло, влажно…само корени дето не бяха пуснали. Мисля, че отрихме как е възникнал живота на земята. Ще ядем плодова салата цял ден явно.
По едно време Софи-то реши, че ще се измятка зад лодката, ама голямо шубе. Едно въже, второ въже. Не се движехме много бързо, но все пак 4-5 възела си правим. Не знам що не и обърнах внимание, ама влезе с обикновени бански. Е всички знаем какво се случва с женските бански на 4-5 възела…имаше оле мале, за въжето ли да се държа, бански ли да държа, помооощ! Голям цирк, обезветрихме лодката, ама то за целта минаваме през още по-бърза скорост, едвам ги задържа тия бански. Научи си урока, вече влиза само с къси гащи, с връзки, стегнати здраво.
През деня нищо интересно освен едни гарги, които решиха, че ще ни превземат на абордаж. По едно време една явно поизморена „гарга“ успя да кацне на слънчевите панели. Другите видяха от нея и взе, че много им хареса. Возят си се, зяпат. Като видят от високото риба – хоп, хапват и после обратно на панелите. По едно време бяха 8, имаше скандали за територия даже. Там си останаха и цялата нощ.
Най-забавно беше по едно време една явно задрямала и се катурна от панела в кокпита при нас. Огледа се стреснато, ма видя, че няма подготвена тенджера и реши, че май няма да я готвим. Цяла нощ си седя зад щурвала, имаме си нов капитан. Много зорко бди над курса, дава инструкции, изобщо отличник. Минаваме покрай него/нея(да не ме обвини някой в сексизъм), желязно спокойствие. Пробвах да и оставя водя, ма не искаше. Сутринта към 5.30-6 си заминала, вероятно пак на панела де.
Вече слязохме доста на юг, за момента повече няма да се смъкваме, да не се бутаме между шамарите. Следващата седмица се очертава един мноооооого дълъг десен галс, прогнозата изглежда хубава за нас. Нощем рифоваме грот за всеки случай, като губим половин-един възел от това, но пък няма да има „леле мале“, все пак не сме на регата.
И пак да кажа – тоя Стралинк е унииикален!
