Archive for the 'Uncategorized' Category
Tuesday, November 8th, 2016
Краят на една любовна история
И така 8 години, след като се сдобихме с Folie A Deux и прекосихме Атлантика дойде време да се разделим. Чувствата бяха смесени, тъй като аз лично бях много привързан към лодката. С нея участвахме в десетки регати(спечелихме много, загубихме много), преплавахме много мили, обиколихме много места, изядохме много пържоли, хванахме точно 2 риби:) От друга страна прекарахме много часове в ремонти и се бяха заформили няколко доста сериозни, които мен лично силно ме демотивираха само при мисълта какво трябва да се направи. Както са казали хората – има два щастливи момента в живота на собственика на яхта – когато я купи и когато я продаде. За себе си мога да кажа, че научих изключително много за яхтите покрай Folie – чувствам се далеч по-сигурен, че мога да се справя с 99% от нещата, които могат да се объркат. Работа със смола, ремонти на двигател, заплитане на въжета, проволки, шиене на платна…и още много много…
Но хайде стига емоции – самата продажба си заслужава написването на една книга, но ще се опитам да я сбия в един кратък разказ.
Всичко започна някъде средата на лятото, когато получих мейл от един украинец(който тогава мислех за румънец), че би искал да види лодката. Подходих леко скептично, защото по сайтовете с обяви доста често се появяват мними купувачи, които просто търсят потенциални жертви за всякакви измами. Отговорих на мейла с детайлно описание на лодката и получих отговор, че човека е заинтересован и планира разходка до Гърция в края на годината и ще поддържаме връзка. ОК, няма лошо.
Дойде Октомври месец, наредиха се стандартните за Кавала есенни съботно-неделни регати, на които се стремим винаги да участваме. Първата регата мина, нещо не бяхме във форма, но пък организацията беше много добра. Регатата беше между Кавала и Тасос, имаше хубав вятър и много позитивни емоции.
Междувременно Украинеца се обади и каза, че понеделника след регата иска да види лодката и евентуално да я купува. Това малко ме изненада, защото беше някак странно – не я е виждал и изведнъж – идвам и ако ми хареса – купувам. Лошо няма. Аз, Албена, Мартина(това пък е съвсем друга история, но кратката версия – това е дъщеря ни, на 6 месеца) и Ицо Бакърджиев(приятелче от яхт клуба на ТУ) останахме, за да покажем лодката на човека.
Появиха се два индивида, не изглеждаха кой знае колко “яхтени” хора, ама огледаха, повозиха се и викат – ми купуваме я. Парите кеш, помагате ни да я закараме до Кушадасъ, казвайте как да действаме.
Това беше малко изневиделица, защото на лодката имаше ужасно много “вещи”, които трябваше да се изнесат, трябваше да се подготвят документи и т.н. В крайна сметка се разбрахме операцията да се случи в края на седмицата, като ни се приберем, подготвим каквото е необходимо от България, пък самата сделка да се “изповяда” в Кавала(гооооляма грешка, но за това – след малко).
Тръгнаха си те и ние запретнахме ръкави да натоварим каквото можем на този курс към София…всякви лични вещи, въжета, платна, инструменти…добре, че бях сложил кутията на колата, та имаше доста място. В София си открих сметка в Гръцка банка, уж да е по-лесен превода на пари от Гърция към България.
Върнахме се в четвъртък, с надеждата, че ще успеем максимално бързо да направим нотариална заверка на договора и да потегляме. Ей тук беше ахилесовата пета на цялата операция. Пристигнахме около 13 часа в Кавала и се започна едно неистово търсене на човек или институция, която може да завери договор за продажба на яхта. Оказа се, че първо абсолютно всички такива институции и хора(съдилища, нотариуси, преводачи…) приключват работа в 14.00 часа и много малко тях се връщат след 18 часа.
Обиколихме целия град, разпитахме на 1000 места – никой не знае тая процедура как се прави. Ходихме при нотариуси, администрации и всякви институции – нищо, всички ни гледат като изкопаеми. При тях нещата са драстично по-лесни, когато става дума за движимо имущество – имаш документите на яхтата, имаш подписан договор – значи е твоя. Никой не се интересува от нотариална заверка на документи за такива неща.
Хубаво, ама пък за регистрацията в други страни на хората им трябва заверен документ. Разпитахме още малко, звъннахме на един случаен адвокат и се оказа, че всъщност адвокатите можели да заверят подписите на документа, обаче той трябва да е преведен на Гръцки. Айде търси преводач. Те определено работят само до 14 часа! Хубаво, видяло се, че няма да стане тоя ден, почти се бяхме отказали.
В един хотел ни дадоха 6 телефона на преводачи в града, и само една жена вдигна на 65-тото позвъняване. Урааа, ще си имаме превод! Отиваме при нея и в момента, в който отварям вратата застивам на място – блъсва ме миризма на нещо умряло много отдавна, атмосферата е като от Twin Peaks – затъмнени прозорци(абе май си бяха просто много мръсни), стари пишещи машини в “фоайето” и една лелка по раздърпан пенюар зад архаично бюро с компютър(от тия, дето са останали само за изстрелване на ядрените ракети). Малко по малко със Стас възвърнахме дар-слово и се престрашихме да попитаме дали не сме объркали нещо, пък таз вика не бе, за тука сте, дай да видя кво да превеждам. Ако имах латексови ръкавици определено бих си ги сложил преди да и подам документа, обаче от друга страна – само тя работи. Престрашихме се, тя погледна документа, каза “няаа проблеми”, утре в 10 е готов, даже ще го даде на “колега” адвокат да го завери срещу скромната сума от 50 евро. Малко скептично – кой пък ще дойде до таз, че да вземе документа и да го носи в съда за заверка…ама кво пък, дадохме 25 и се разбрахме останалите като си получим договора.
Междувременно на лодката баща ми, Жорката и Ицо действаха много активно(даже твърде бих казал) по разтоварването на неща. Абсолютно всичко беше натъпкано в колата, даже неща, дето тотално нямаше смисъл да се прибират. Карай, после ще ги редуцирам!
Баща ми потегли с колата към България, пък ние останалите се отдадохме на почивка, че деня беше много дълъг и изтощителен.
На следващия ден трябваше да си вземем договора, да ни дадат парите, да ги внесем в Гръцка банка и да ги преведем към България. Втора греда! Взехме си документа, изгледаше наред и хайде към банката. Влизаме, питаме как да го направим – отговора беше съкрушителен – не може! В Гърция имало capital controls, не можело да се отварят нови сметки, всички преводи се следели изключително стриктно…добре, явно не може да носим парите с нас в Турция, трябва някъв план да се измисли.
Звъннах на един приятел, така и така, ще те правим богат:) Разбрахме се да му ги оставим за няколко дни, докато успеем да се доберем обратно да си ги вземем. Обаче пък трябва да ги проверим като ги вземем – разпитваме по банките – ми при нас не може, трябва да отидете в централната банка. Отиваме там, много сигурност, минава се през едни скенери, чудеса, разгеле влязохме. Аз, Стас и двамата украинци се редим на опашката и в следващия момент от входа започват да влизат едни младежи, носещи каси от инкасо автомобили и да пренасят един огромни купчини с пари напред-назад…става дума за милиони, дето си се разхождаха. Просто си представях как тия двамата с нас ще превъртят и ще настане едно мазало! Седим си на опашката, тез с милионите ги пуснаха да им проверяват парите, пък отвън си седят 2 инкасо автомобила с по един човек охрана, просто си плачеха някой да им бие по един шамар и да драсне с останалите в камионите пари. Нищо такова не се случи, ама филмите, дето сме ги гледали развихрят фантазията:)
Стигнахме до гишето най-накрая – човека ни изгледа, изсмя се и вика – чиба, тука такива услуги не извършваме!
Ами сега – кво правим? Как да вземем пари от хора, дето изобщо не ги познаваме(при това Украинци), без да можем да проверим, че са истински? Умърлушени се затътряхме обратно към лодката, минавайки покрай хотела с телефоните на преводачите…що пък да не питаме вътре, току виж знаят как може да се направи. Влизаме, питаме човека и той вика – ми реално няма как без да имате сметка в някоя банка, ама пък не можете да си откриете сметка – Параграф 13! Обаче пък извади от гишето машинката, дето си проверяват парите за хотела и вика – действайте. Спогледахме се, ама кво да се прави – нямаме алтернатива. Застанали се 4-мата около машинката, единия пъха пари от едната страна, другия ги лови от другата, трети записва кво е проверено и преброено. Няма такъв цирк! Добре, че нямаше много хора.
Проверихме парите, всичко наред, оставихме ги на Стати в Кавала и хайде, ще потегляме. Прогнозата беше що-годе хубава за следващите дни, но тази вечер щеше да вали и да духа съвсем насрещно. Решихме, че ще спим на Тасос и като мине “бурята” ще потегляме.
Новия собственик на лодката Олексии беше с нас. Имахме известни проблеми с комуникацията, защото той английски не говори, ние се руския сме скарани, ама Ицето и Стас се справяха криво-ляво. Както се разбра човека абсолютно никога не се беше качвал на лодка! Странна работа – никога не си се качвал на яхта, пък си купуваш доста специфична такава. Почнахме да се чудим аджеба каква е схемата – бежанци ли ще возят, наркотици ли ще пренасят. Проверих багажа за всеки случай, нищо подозрително нямаше. Стана ми още по-тъпо, че лодката, която е направено с много конкретна цел и сме поддържали с много любов и с много труд – да попадне в някви льохмани, дето има вероятност да я бастърдисат за нула време!
Кво да се прави, това е положението. Преспахме на острова, направихме си едно хубаво барбекю и на сутринта потеглихме. До южния край на острова почти нямаше вятър или беше слаб насрещен, избръмчахме го на мотор. След като показахме нос обаче се появи ветрец, като интуицията ми подсказваше, че ще се позасили и ще е добре да си вдигнем по-малко платно, че да няма тежка процедура по смяна. Точно половин час по-късно вятъра минаваше 25 възела, а лодката летеше с 8-9, силно накренена. Чудесно! Новият собственик беше доста притеснен, като го попитах как е направи жест, че сърцето му ще се пръсне:) Отиде и си легна и така 12 часа не стана, защото го беше страх. А това беше едно от най-хубавите плавания за този сезон – вятъра се позасили още малко, но стана попътен, крена значително намаля и ние се носехме бясно към Турция. До вечерта бяхме подминали Лимнос, на следващия ден стигнахме Лесбос, където взехме контрола и се запътихме към залива на Кушадасъ. Четиримата си бяхме разпределили вахтите, без да включваме новия собственик, защото просто нямаше смисъл.
В 12.30 през нощта пристигнахме в дестинацията – една доста модерна марина, 2-3 хиляди лодки, повечето с американски флаг. Явно в Турция е все още е модерно и по-лесно лодките на чужденци да са с Американски флаг. Наспахме се, на сутринта обяснихме на Олексии кое къде е по лодката, от марината ни оправиха транзитлог-а(документа, с който се декларира, че сме влезели в Турция, за да могат да ни сложат печати в паспортите, че да можем да излезем) срещу скромната сума от 140 Евро(което си е доста добре, имайки предвид, че трябва да се ходи до митница, гранични и още 2-3 институции). Полета към БГ беше в 14.30, с радиото на лодката си поръчахме такси чрез марината, голям кеф:)
Направихме си една-две последни снимки пред милата Folie и потеглихме, аз поне с доста натежало сърце. Щеше да ми е доста по-лесно ако беше отишла при собственик, който знае какво е щкот и грот, но както казах – това е положението, няма как да си избираме купувач.
Тази страница може да се счита за затворена, но с едни скорошни събития, малко помощ от съдбата и случайността – имам усещането, че ще съвсем скоро ще имам още материал за “книгата”!
Friday, October 17th, 2008
Завръщане в родни води
И така…стигнах до залива, хубавия изгрев и лошите новини…
Тръгнахме някъде към 11 сутринта. Бяхме поизбистрила плана вече – да свалим Албена на някой от островите, тя да си хване ферибот до Солун или Кавала и да се прибере, да си вземе паспорта и да се върне в Истанбул, за да мине през Босфора и да се прибере с нас. Първоначално мислехме острова да е Ксиос, но до там стигнахме доста бързо, защото вятъра беше хубав и до вечерта вече го бяхме подминали. Естествено по закона на гадостта точно след залез слънце вятъра каза НЪЦ и спря. Е вече бяхме с график и щем-нещем трябваше да попърпорим…цяла нощ общо взето нищо съществено не се случи, похапнахме, разделихме вахтите и така…тук кораб, там риболовна лодка, ама като цяло спокойно.
Малко преди да подминем Ксиос се чух с едни роднини в Гърция, ако могат да проверят какво е положението с фериботите от съседните острови, да видим на къде да ходим. Казаха ни, че между 6 и 7 сутринта от остров Евстратиос тръгва ферибот до о-в Лимнос и от там до Кавала. Речено сторено…това беше един от най-точните графици, които някога съм спазвал… и учудващо – нищо не се обърка по пътя, в пристанището бяхме в 6.40, а ферибота тръгна в 7…просто перфектно. След като изпратихме Албена, решихме, че можем да починем малко. Градчето(единственото населено място на островчето, освен няколкото имения, които видяхме докато обикаляхме) беше изключително спокойно и приятно местенце…направо ми се прииска да останем там няколко дена. На пристанището имаше безплатна баня и тоалетна, от които разбира се се възползвахме. Банята определено е едно от нещата, които ще запомня – малка постройка, върху една скала, с перфектен изглед към заливче и безкрайно море…имаше завеса, но не мисля, че някои я е ползвал при наличието на този изглед.
Е към обяд Ели спретна едни макарони с телешки мръвки…направо да си оближе пръстите човек. Накупихме си бирички и разни други неща, погледнах мотора, че беше започнал да издава един особен звук, който по-късно установих, че идва от съвсем леко разместена връзка и потеглихме.
През нощта по някое време стигнахме остров Гокеада, който е Турски. Той се намира в непосредствена близост до входа на Дарданелите. Бяхме решили да спрем някъде на котва около острова…но времето не беше решило така. Колкото повече се приближавахме до острова, толкова по-силен и насрещен ставаше вятъра. От двете ни страни се оформиха сериозни облаци и започнаха да святкат заплашително(едно от лошите неща, които могат да се случат на яхта е да попадне в гръмотевична буря, защото е с висока мачта от много проводим материал – направо гръмоотвод). Островът е известен с това, че е точно на пътя на едно от основните въздушни течения в района, много хубаво място за каране на сърф…обаче никак не е хубаво за закотвяне с яхта. Приближихме внимателно към един залив, който на картата изглеждаше дълбок, но се оказа, че е точно под една седловина и съответно пак се натъкнахме на “падащ” вятър.
Отказахме се от закотвянето и решихме, че ще караме към провлака. Аз легнах да поспя малко, Сашо остана на вахта. След има-няма час той ме събуди с новините, че май трябва да понамалим платната – наблюдавал как ветропоказателя в рамките на 10-на минути си удвоил показанията – от 10-на възела вятъра вече наближаваше 20. Свалихме грота и нещата малко се поуспокоиха, но си беше борба, в която имаше и жертви – затрихме решетката на барбекюто:(
Насочихме се обратно към острова, с надеждата, че ще успеем да си намерим друго място за закотвяне, защото вече доста се бяхме поизморили и ако трябваше да караме до сутринта, просто щеше да ни дойде множко. Пообиколихме малко, за да добием представа за дълбочина и колко е силен вятъра и в крайна сметка си намерихме едно заливче, в което можеше да се закотвим. Не беше точно залив, а лека чупка в правата линия на брега, но все пак свърши работа. Пуснахме котвата и за първи път използвахме една функция на GPS-а – да следи дали лодката се мести. Настроихме го да пищи, ако се преместим 15 метра и откъртихме…просто с допира с възглавницата и вече бяхме заспали. Навън вече беше почнало да се развиделява.
Събудихме се някъде към 9-10, нямам точен спомен, но навън беше един хубав, слънчев ден, без никакъв помен от “бурята”. Закуска и пак на път.
Минаването през Дарданелите беше спокойно. Минахме в лявата част(макар, че по правилник трябва да се движим в дясно), защото там течението е по-слабо. Никой не ни обърна внимание, защото това си е нормално поведение за яхтите…само човек не трябва да се пречка на големите кораби. Това беше поредния провлак, който минавам на попътен вятър и спокойно море…силно се надявам тази тенденция да се запази и занапред, защото съм чувал не една и две истории за тежко минаване, което се проточва дори повече от един ден. Е ние го минахме за около 4 часа! Просто приказка.
След Дарданелите влязохме в Мраморно море и плана беше да караме към Истанбул, като спрем да починем в едно рибарско пристанище, което познавах от преди – Силиври. По прогноза трябваше да имаме слаб или почти никакъв вятър и да пристигнем там някъде сутринта. Само че времето отново си промени мнението – през нощта духаше хубав северен вятър, който много бързо ни избута напред и до сутринта вече бяхме подминали пристанището. Решихме, че няма какво да чакаме, че сме отпочинали и се насочихме направо към Истанбул. Естествено през деня бяхме само на мотор – Мраморно море е добре известно с безветрието си. Ранния следобед вече виждахме безкрайния град…разпрострял се е по протежение на брега на повече от 50-60 километра. Това е един от мегаполисите, които смятам, че трябва да се видят на всяка цена, особено по море. С огромното количество закотвени кораби(над 500 кораба), постоянно излитащите самолети от летището, хилядите джамии и милионите хора.
Пристанахме в една от много известните марини, ако не и най-известната – Атакьой марина. Тук могат да спрат повече от 200 лодки и има абсолютно всичко – вода, ток, баня…и много луксозни яхти! Има съдове на стойност няколко милиона ЕВРО, които просто си седят и чакат собственика им да дойде и да се разходи…и това се случва само няколко пъти в годината. Не ги разбирам тия хора, но пък и те сигурно не ме разбират мен… А точно до нас имаше спряна една малка българска яхта…ехее от колко време не бях виждал друг съд с БГ знаме…запознахме се с хората, оказа се, че я карат към България понеже са я продали и новия собственик я чака в Бургас. Разбрахме се, че евентуално ще пътуваме заедно, че ако стане нещо да си помагаме.
Е до тук се движехме съвсем по план…сега оставаше само да дойде Албена. Чухме се и се разбрахме, че и Стас ще се присъедини. Вечерта хващат рейса от София и рано сутринта са при нас, като понакупят малко джин, че бяхме привършили запасите. Цъфнаха някъде към 9, оправихме малко лодката, купихме още гориво и потеглихме. Пак имаше малък проблем с техните паспорти – имаха входен печат, но нямаше как да им сложат изходен, понеже лодката се води транзит, тоест все едно не е влизала в Турция, съответно няма как да излезе официално…е как да е, се ще се оправят като се приберем.
Босфора го минахме отново съвсем спокойно, само дето много бързо приключвахме бутилките джин…е какво да се прави:) Вече бяхме в нащо си море…Черно море! След повече от 3 месеца лодката най-накрая стъпи в новия си дом, а ние се успокоихме, че от тук насетне познаваме местността и обстановката. На следващата сутрин пристанахме рано-рано в Царево – пристанището, което се води за входна точка в България…е май само се води.
Посрещнаха ни баща ми, Дачо и други познати от града. Трябваше да ни посрещне и служител от митницата в Бургас…да ама не. Нямал кола, нямало командировъчно…а се бяхме обадили предишния ден, че ще пристигнем. При това не бяхме сами – имаше 6 лодки(няколко чуждестранни), които чакаха. След няколко гневни телефонни разговора служителя много сърдито заяви, че идва.
Пристигна след 2 часа и като видя, че сме с лодка, която е “нов внос” веднага побърза да ни прати в Бургас…каза, че той не можел да обработи документите там(а пък това се води част от митницата, при това точно тази част от нея)…по-късно се оказа, че документите ни са си обработени вече на Азорите(защото сме в ЕС) и той просто не пожела да ги погледне. Даже каза, че ние не можем да слезем от лодката, ами трябва да се качваме и да тръгваме. Отново имаше гневни разговори с шефа на бургаската митница и той направо нареди на въпросния служител да ни пусне и да можем да се явим през седмицата по някое време, само с документите.
Хубаво ни посрещна БГ действителност…ама пък и ние си бяхме упорити. Оставихме лодката в Царево, качихме се на колата и се прибрахме(все пак беше края на отпуските ни и трябваше да сме на работа следващия ден), а Стас остана, за да се разправя с документите. На следващия ден успял да се оправи с всичките бумащини, което беше изключително учудващо…но от време на време се случват и чудеса:)
Това беше историята “До Чикаго и назад…”, в нейния модерен вариант. Сигурен съм, че това приключение ще остане завинаги в спомените ми, моменти от него винаги ще са живи в главата ми. Убеден съм също така, че хората, с които бях ще го помнят и също споделят моето чувство за успех и за изпълнена мечта.
От тук натам незнам точно какво ще се случи…има време, ще разберем.
Tuesday, September 9th, 2008
От остров та на глок
Е най-накрая се натутках да понапиша и последната(този път наистина) част от историята за плаването от САЩ до България.
Последния разказ приключи с нашето успешно стигане до Гърция, тежкото махане на горивната помпа и дългото пътуване с кола до България.
Сега нещата тръгнаха по обратния път. На 18-ти вечерта, след работа започнахме товаренето на разните работи. Бяхме накупили едно известно количество храна и пиене(колкото за 4 човека, за 10-на дена), нашите си багажи и чарколяци от лодката(като например добре известната горивна помпа). В групичката и този път имаше смени – с колата тръгнахме Аз, Албена, Сашо(баща ми), Ники(семеен приятел, колега на баща ми), Сашо Велинов(с фамилия, че много сашовци станаха в това приключение, дружка от яхт клуба на ТУ и стар познайник на Стас) и Деница(моя позната), която обаче просто ни ползваше като транспорт до Гърция. Идеята – тримата(аз, албена, сашо велинов) плюс Ели(лелята на албена) тръгваме с лодката, а другите двама се връщат с колата. Първото премеждие срещнахме естествено още преди да сме тръгнали…паспорта на Албена изтекъл преди някой и друг месец и тя предвидливо си подала документи за нов…добре, но новия паспорт си седи в 5-то районно…забравила да си го вземе. В Гърция проблеми няма, но през Турция без паспорт няма как…посдърпахме се малко кой, какво, как бил виновен, ама какво да правим…тръгваме, пък после ще се опитат да вземат паспорта от районното, да ни го пратят с DHL.
До Гърция няма какво толкова да се разказва – път, път и пак път…2-3 пъти спирахме да се сменим кой да кара, малко да починем, но като цяло гледахме да поддържаме темпо…все пак са си 1000+ километра.
Пристигнахме горе-долу както беше планирано – около 10 сутринта. Живи-умрели – няма значение. Важното е, че пристигнахме. Лодката си беше там, всичко беше наред, даже имаше едно нововъведение – Ели беше ушила една прекрасна тента, която многократно благославяхме в последствие.
Малко почивка, хапнахме по нещо и аз директно се натиках вътре, да сглобявам двигателя, че само като си спомних колко време го разглобявахме и ми призля…ама няма как. Вътре всичко нагоре с краката – инструменти, чарколяци…а жегата непоносима – в лодката сигурно беше 40 градуса, задушно…ама няма как. Сашо през това време се зае с ремонта на ключ-масата, че и той милия беше сдал багажа от много включ-изключ.
Има няма 2 часа и нещата взеха да добиват вид…ключа беше оправен, а аз почти приключвах с монтажа на помпата и сглобяването. Някъде в ранния следобед огледах дейността, отворих книжката на мотора и се заех с последната дейност – обезвъздушаване. Ако трябва да съм честен до момента това беше най-сложната операция, която съм извършвал по двигател с вътрешно горене(имам предвид свалянето, слагането, обезвъздушаването). Изобщо не вярвах, че отново ще чуя звука на работещ мотор. Обаче не се оказах прав…след малко попипване, известно време въртене(за да излезе въздуха), чудовището взе, че се събуди…при това звучеше много доволно от ремонта на помпата, някак работеше много по-тихо и равномерно. Бях изключително горд със себе си…добре, че нищо не се обърка, че тогава щеше да стане много сложно.
Хапнахме на 2 на 3 и заспахме като цапнати с мокър парцал.
На следващия ден оставаха разни дребни неща като подредба, натоварване на багажите и други такива. През това време дингито(надуваемата лодка) започна отново да си прави номерата и се наложи няколко пъти да разглобим и неговия мотор(е той е значително по-лесен и прост), докато накрая взе че и той проработи що годе нормално.
По някое време решихме, че вече сме готови и можем да потегляме…хората с буса вече бяха отпрашили, че трябваше да минат през Атина. Отдадохме котва някъде към 19-20 часа вечерта, точно излязохме от залива и слънцето залезе. Всичко изглеждаше съвсем нормално, само нямаше никакъв вятър. Попърпорихме на мотор някъде към 2-3 часа. След като подминахме остров Егина подухна и решихме, че е време да поветроходим…не беше силен вятър, затова извадихме големи платна…за пореден път се възхитих колко добре върви тази лодка, дори при слаб вятър успява да си поддържа 6-7 възела без особено усилие. И така до сутринта…Сашо и Ели останаха на вахта и ме събудиха малко след изгрев…
Точно се разбудих и започнах да се радвам на хубавото време, когато подминахме остров Макрониесос. В момента, в който си подадохме носа пред острова и ни духна един доста “свеж” вятър…всъщност беше над 20 възела на моменти. Много бързо откачих автопилота и насочих лодката в обратна посока, отново в сянката на острова. Там, на спокойствие намалихме платната на 1/3 от досегашната им големина, като сложихме малката геноа и рифовахме грота на 3-ти риф. В това бойно снаряжение отново се осмелихме да си подадем носа извън сянката. Както се предполага, този силен вятър, който е съвсем нормално явление за района беше направил и големи вълни, а понеже бяхме близо до сушата те бяха и доста объркани…ту от ляво, ту от дясно, ту фронтално. Настана малка “центрофуга”, в която имаше и пострадали от морска болест – Албена. Не беше тежка форма, но все пак и прилоша малко.
След кратък размисъл и справка с метеорологичните прогнози решихме да спрем на остров Евия и по-точно пристанището Каристос. Миналата година там се срещнахме с Дачо и го познавах горе-долу. Запътихме се натам, като с приближаването на острова вятъра ставаше по-слаб и поривист. С влизането в пристанището обаче ни посрещна много неприятен за приставане вятър – силен, много объркан и поривист. Такъв се получава когато има планина, която да спира вятъра, но в даден момент той набира сила и “пада” върху земята, непосредствено под планината. Е това пристанище е точно под върха и се случи точно това природно явление…лично не го препоръчвам на никой, ако вятъра е северен.
С 1-2 маневри успяхме да пристанем без проблеми, хвърлихме си котвата и се вързахме. От миналата година си спомнях, че пристанищните власти тук са малко “провинциални” и педантични по отношение на яхтите, но надеждата умира последна…отидох до “port” полицията, те ме изгледаха странно, защото това си е рибарско пристанище и не са свикнали да влизат яхти, макар и да имаше 2-3 местни. Започнаха да преглеждат документите и се засуетиха около това, че нямаме транзит лог – това е документ, който принципно трябва да се издаде при влизане в Гърция, но на повечето места не го правят, а и не го търсят, понеже е бавно и трудно. Мислиха мислиха и накрая и тези рекоха…можете да останете до края на деня, обаче нито сте идвали, нито сме ви виждали…е нас това ни устройва идеално.
Починахме малко, на мене ми беше прилошало нещо(или бях слънчасал или нещо от храната), та за около 2-3 часа се освежихме и решихме, че ще тръгваме, пък ще си намерим някое заливче, в което да прекараме нощта. Попърпорихме около час и вече почти се бяхме отчаяли, защото повечето заливчета бяха или плитки за нас(лодката гази 2.3 м) или открити към вятъра, който отново се усилваше, когато попаднахме на едното много приятно местенце. На сушата имаше 3-4 къщи, а в средата на залива се беше закотвила една друга яхта. Хвърлихме си котвата и се заехме с приготвянето на вечерята…едни пържоли, на които се бяхме наточили още от тръгването, салата от пресни зеленчуци и разни други вкусотии…след залез слънце вятъра почти спря и спахме просто прекрасно, без да се притесняваме, че лодката ще се мръдне през нощта.
На сутринта все едно бяхме в приказка…изгрев слънце, тихо време, водата около нас беше кристална…виждаше се дъното на повече от 10 метра все едно е на 1, даже видях една лъжица, която бях изпуснал предишната вечер как блещука на сутрешните слънчеви лъчи. Идилия.
Е постегнахме се, закусихме(който закусва и потеглихме). Говорихме по телефона с хората в София, но се оказа, че няма как да вземат паспорта от районното, та трябваше да мислим друг план.
…продължение:)
Wednesday, July 9th, 2008
The end of the road – край!
Е хайде пак на път…но този път за съжаление всичко ми е в главата, а пътя минава през пръстите ми.
Та бях стигнал до злополучното сваляне на спинакер, някъде след Патра, на път за едно много интересно място или по-точно забележителност – Коринт. В града пристигнахме през нощта, там марината е безплатна, но е трудно човек да си намери място, особено пък с толкова дълга яхта.
Е намерихме си, завързахме се, поздравихме се за маневрата с по един джин-тоник и изпозаспахме(без да забравяме да отсипем на Нептун и другите митични създания).
На сутринта решихме, че трябва бързо да се изнасяме към известния Коринтски канал, за да можем да минем първи…е да, но нещата не винаги са такива, каквито ни се искат. След като излязохме от марината и застанахме пред канала, се обадихме на оператора, да попитаме кога можем да минем…човека с много развален английски ни обясни, че след канала ще работи чак след 1 часа на обяд…гадост. Понеже не ни се изпълняваше сложната маневра по приставане, трябваше 4 часа да се въртим в района и да си губим времето в безплодни опити да хванем някаква риба. Както се казва – чушки. Нищо не хванахме. Най-накрая дойде време и се запътихме към канала…а сега малко за него…
Това е едно от чудесата на света(поне според мен), но не природно, а сътворено от човека. Изкуствено прокопан в скала, дълъг около 6 километра, широк 20-на метра и дълбок над 50(не е толкова дълбока водата, а от ръба на скалата до водата). Това е едно от нещата, които силно исках да видя. Бях го виждал отгоре, от единия от мостовете, но не бях минавал с лодка. Сега мога да кажа, че гледката е невероятна и от двете страни – отгоре и отдолу. Водата в самия канал е с много особен цвят, много различен от морето около канала. Наподобява цвят на някои от скъпоценните камъни, които сме виждали на телевизионния екран.
Самият канал е доста стар – копан е 1880 година, от тогава доста неща са му се случили, понеже там района доста земетръсен и на няколко пъти се е задръствал с огромни количества изпопадала земна маса. По стените си личат годините и влиянието на морето, вятъра и слънцето. Целите стени са били облепени с камъни, за да предотвратят срутвания и свличания, но вече голяма част от тази защитна облицовка е паднала. На няколко места има изостанали въжета и други системи, които някога са се използвали за прекарването на корабите, когато не са имали двигатели.
Едно от забавните неща, които видяхме там бяха бънджи скачачи. Над нас, на повече от 50 метра, от единия от мостовете се мятаха направо към лодките. Предполагам, че са предвидили колко да е дълго въжето, но се приближаваха доста близо до върховете на мачтите…станаха интересни снимки:)
Е минахме го благополучно. Неприятното на този канал е, че трябва да се плаща. За нас таксата беше около 170 Евро(гадост), но пък алтернативата е една доста дълга обиколка на Пелопонес, за която съвсем нямахме време вече.
На къде сме тръгнали…ами от няколко години Албена ми обясняваше, че има леля в Гърция, на остров Егина. Той е близо до Коринт, така че се разбрахме да се чуят и евентуално да се уговорят да оставим лодката там. Е оказа се, че не е на остров Егина, а близо до едно малко градче – Палеа Епидаврос или Стария Епидаврос(Епидавър сигурно). Чухме се по телефона, разбрахме се къде/кога ще пристигнем. Ели(така се казва лелята) ни посрещна страшно приятелски, все едно се познаваме от много години. Женена е за англичанин – Том, който също ни посрещна като близки роднини. Живеят в една невероятна къща, на хълма над града, с много красиви градини около нея и зашеметяващ изглед към морето. След като се изкъпахме и добихме малко по-нормален, човешки вид, спретнахме една прекрасна класическа вечеря(салата, пържоли и други нещица) под вещото ръководство на домакинята, която пък от своя страна се беше заела с измайсторяването на една невероятна тайванска манджа, с много зеленчуци и мръвки. На гости им дойдоха едни техни познати, ирландци и се получи много весела и приятна вечер. Всички от екипажа вече се бяхме отпуснали, все пак за момента бяхме стигнали до крайната точка и можехме да отдъхнем. Ели ни закара до лодката, където Кърни изнесе едно невероятно представление, което трябваше да е “развеждане” на гостите из лодката…всичките му описания и разяснения бяха с толкова енергия, патос и еуфория, че останалите просто щяхме да починем от смях…явно и алкохола е имал значение, защото на следващата сутрин никой не помнеше нищо от тези описания, само факта, че се задушавахме от смях.
На следващия ден сутринта се появи и делегацията по посрещането – бяха дошли да ни приберат с един микробус в състав Албена, Мики, Надя, Тони и Сашо…настана голяма радост, прегръдки, целувки…все пак не бях виждал никой от тях повече от 2 месеца. Пихме кафета, бири и които каквото, поразказвахме си как са минали нещата, разгледаха и те лодката. Трябваше да се организира пускането на котви в залива, така че да има къде да вържем лодката докато ни няма, но това остана за късния следобед, а пък ние всички се натоварихме на нея и отплавахме до близкия остров, малко да се повозят новодошлите и да се повеселим.
След като се прибрахме отново в залива, Ели се зае с организирането на пускането на котвата. Мога да изкажа една огромна благодарност – на Ели, на Том и на всички, благодарение на които успяхме в рамките на деня да пуснем 2 котви, с вериги и дълги въжета. Ние нямахме нито котвите, нито веригите, но те успяха да ги намерят и да организират пренасянето и пускането. Благодаря!
На следващия ден трябваше да вържем лодката и да потегляме за София, по обикновения(но много по-бърз), конвенционален начин – с кола. Преди да тръгнем решихме, че трябва да свалим горивната помпа, която правеше номерата с болтчето. Е аз се заех с тази работа, а пък другите се захванаха да подредят многото багаж в колата. С мен останаха Кърни и Румен. Битката беше невероятна…разглобихме почти целия двигател, махнахме множество винтчета, тръбички, маркучи…е в крайна сметка успяхме, но схватката наистина се оказа тежка – оказа се, че е продължила почти 4 часа! Победоносно огледахме милата, вече ранена лодка, затворихме я и се запътихме към брега.
Натам е ясно – на колата, 12 часа каране и си бяхме в София…прибрахме се около 4.30-5 през нощта…в 10 вече трябваше да съм на работа:(
Wednesday, June 25th, 2008
The end of the road – part 2
Преди около седмица написах първата част на последни разказ…сега мисля да довърша започнатото.
И така бяхме стигнали до вулкана етна и минаването през пролива между Сицилия и континентална Италия. Някъде към 2 през ноща си легнах и оставих Кърни да наглежда обстановката, сиреч на вахта. Обстановката беше значително по-спокойна вече, защото корабите са по-малко толкова късно, пък и бяхме излезли от най-тясната част на пролива. Неприятното беше, че леката мараня, която се появи започна да става не чак толкова лека. Още по-лошото беше, че напред ставаше още по-гъста, даже си клонеше към мъгла. Но пък след цял ден обикаляне на града и ремонтиране на помпа бях толкова гроги, че просто се тръшнах до бучащия мотор(просто “леглата”(койките) на тази лодка са разположени от двете страни на мотора, не че изпитвам някаква привързаност към него) и откъртих. Незнам точно какво е ставало, но явно нищо съществено, защото се събудих към 8-9 сутринта, все още вървяхме на мотор и Италия беше започнала да изчезва в далечината. Баща ми беше на вахта и спокойно си четеше книжка и си пийваше кафето.
Появи се някакъв вятър и всички(будни) с голяма радост се заехме с вдигането на платната. Първо голямата геноа за да имаме все пак някакъв ход и да можем да спрем мотора, после грот и така лодката потегли към отсрещния бряг(който е на 2 дена път всъщност) значително по-тихо от предипните 10-на часа пърпорене.
От тук натам историята е доста тривиална, макар за нас дните да имаха много приятен характер – от момента, в който вдигнахме платната и ги настройхме за остър бейдевинд(тоест силно насрещен вятър) до момента, в който подминахме о-в Закинтос не се наложи нита една сериозна маневра или пренастройване на ветрилата…само от време на време се съобразявахме с промяната на посоката на вятъра в рамките на 20-на градуса, които ни дадоха възможност да отидем точно там, където искахме, без да се налага да лавираме.
По този маршрут тряфика не е много натоварен, но има значително повече рибари и съответно трябва малко повече внимание за пуснати мрежи и други риболовни съоръжения.
Интересен момент беше възможността да пробваме лодката в едни много оптимални условия – хубав вятър(между бейдевинд(настрещен) и халфвинд(страничен)), със сила между 6 и 10 възела. При такъв вятър морето е сравнително спокойно, а лодката е леко накренена и съответно много стабилна. След около половин час играчка с ветрила, хидравлики и въжета успяхме да постигнем нещо много интересно – скорост на лодката малко по-висока от скоростта на вятъра! Не съм убеден, че това е истинско показание, защото все пак скоростта на вятъра се смята от компютър, които прави някакви усреднявания, но дори и да не е било така, то поне двете скорости бяха много близо, при това за доста дълго време – почти 10 часа след това карахме с така настроените платна.
След двe денонощия в този дух на мореплаване в най-прекрасният му вид, се озовахме между о-в Закинтос и о-в Кефалония. Там разбира се беше време за малко гадост – вятъра просто спря. В рамките на 3-4 часа отново се наложи да попърпорим с мотора. Забелязахме, че климата около сушата е доста различен от този в открито море – значително по-топло, даже неприятно топло. Към 10-11 сутринта цялата палуба пареше, предполагам температурите са били над 30 градуса. Решихме, че е карйно време да изпробваме нещо, за което си говорехме от едно известноо време – да запушим отводнителните отвори и да си спретнем малко басейнче. И така два найлонови плика станаха за тапи, изляхме 10-на кофи вода и си имахме плаващ басейн…е не става за плуване, но пък беше много приятно да си плицикаме краката във вода, вместо да се правим на нестинари.
По някое време, приближавайки град Патра подухна попътен вятър и естествено си вдигнахме спинакер…една друга яхта мина покрай нас и ни изгледаха много особено…тия пък какви ще ги вършат…на толкова слаб вятър, пък с платна…е да, ама на нас ни беше тихо, пък те бучаха с мотор.
Тук минахме през още една забележителност – моста на Патра. Това е най-дългия мост в Европа, а пък може би и един от най-дългите мостове в света…поддържа се от 4 огромни колони, като между тях има кабели. Гледката е доста впечатляваща не само защото моста е голям, а и заради това, което архитектите са се опитали да внушат – че колоните са четирима изправени човека, хванали се за ръце като жива верига.
Минахме отдолу под моста със вдигнат спинакер, което сигурно не се случва често…там обикновенно вятъра е насрещен, но пък за пореден път се потвърди една зависимост, която установих последните години…приловите ги минавам или с попътен вятър или без вятър…а пък всички много ги е страх от тези места, защото са си напатили от големи вълни и силни насрещни ветрове. Е явно съм късметлия.
Не може обаче всичко да е наред…около 15-на минути след като минахме моста забелязахме, че има много сърфисти, които караха доста бързо…а пък при нас нямаше толкова силен вятър…е много бързо разбрахме защо – в следващия момент се появи още един вятър, доста по-силен от този, с който се движешме до момент, при това на перпендикулярен на нашия. В този момент спинакера започна неистови опити да се оплете…разтърчахме се да го сваляме, аз бях на руля, Кърни затича напред към носа, за да откачи браса(едното от двете въжета), а баща ми хвана въжето, което вдига платното горе. Но за нещастие то беше заклинило. По едно време успя да го освободи, но неприятното беше, че държеше въжето без ръкавици и без да е застопорено…от тази операция получи много неприятни рани(направо изгаряния) по ръцете, защото ветрилото е голямо и под напора на силен вятър усилието е огромно.
Е справихме се с тази задачка криво-ляво, сложихме малката геноа и продължихме пътя…
За момента ще спра с историята, защото стана доста дълга, но…
Следва продължение…:)
Monday, June 16th, 2008
The end of the road – part 1
И така за наше голямо съжаление дойде и последната част от пътуването за момента…поради технически причини(а именно липсата на време) няма как да завършим пътуването както беше планирано. Макар до момента почти всичко да върви по план, забавянето с по 1-2 дена на всеки етап доведе до цялостно забавяне с около 1-2 седмици…
Но да се върна малко назад, някъде към Сардиния…
След прекрасният ден, който прекарахме в марината на St. Pietro и по-точно градчето Carlofonte трябваше да потегляме към Сицилия, защото все още имахме надежди, че няма да се наложи да прекъсваме пътуването ако побързаме с междинните спирки. По прогноза времето трябваше да ни е хубаво, 2-3 дена силен попътен вятър и без много дъжд. Още с излизането от сянката на островите(някъде към 11 вечерта) установихме, че прогнозата си е съвсем вярна и наистина духа доста “свежо” както се казва. Цяла нощ лодката беше “издухвана” в изключително правилна посока със съвсем приличната(даже малко неприлична) скорост от 7 възела. Реших да рискуваме малко и да караме с по-голямо платно, докато все още не са се вдигнали големи вълни. До сутринта нещата си вървяха по план, вятъра си духаше, лодката летеше.
Някъде към обяд нещата взеха да добиват по-средиземноморски отенък, а именно морето взе да си показва зъбките. Вятъра бавно, но постоянно се покачваше и скоро беше средно над 32 възела, което всъщност си е силничък вятър. Естествено с него се появиха и вълничките и така работата стана малко по-некомфортна. Решихме да сменим платното и да сложим едно 2-3 пъти по-малко, за да не се налага да правим процедурата неколкократно, в случай, че вятъра се засили още. Свалането на такова ветрило в такова време е доста интересно приключение, в което влязохме с ентусиазъм и излязохме доста мокри. Поради причината, че ветрилото трябва да се свали когато лодката е насочена срещу вятър, трябваше да направим завой на почти 180 градуса и да се насочим с носа към вълните. В този момент лодката започва да подскача доста активно, потапя си носа и като цяло не създава впечатлението да е много доволна от тези маневри. С известни усилия все пак успяхме да свалим ветрилото, да вдигнем по-малкото и да насочим Folie отново в правилната посока.
Тук се появи следващият проблем – вълните бяха станали твърде големи и автопилота не успяваше достатъчно добре да се пребори с клатенето ляво-дясно. Това наложи ръчно каране, което продъжи около 10-12 часа. В същност то беше добре дошло – малко да си припомним как се кара, че в последно време се бяхме разлигавили с 5-тия член на екипажа(автопилота).
С приближаването на нощта вятъра поутихна и отново намерихме работа на пилота, пък ние се отдадохме на обичайните си занимания – ядене, спане, четене, наглеждане за кораби.
Нощта и следващия ден и нощ минаха доста спокойно, без никакви произшествия или нещо много забележително.
На сутринта се намирахме вече във видима близост до Сицилия. Групата острови около големия са доста интересни, всички вулканични, някои от тях все още действащи. Нямахме време да спрем и да се насладим на девствеността на някой от ненаселените, но все пак минахме близо до тях.
Големият остров се оказа доста дълъг – цял ден и цяла нощ пътувахме покрай него, на следващия ден решихме да спрем за малко в едно градче – Milazzo. Мястото изглеждаше много добре, но доста контрастно. От едната страна на залива е самия град, с прекрасни стари постройки, включително един голям замък(който не успяхме да видим от вътре, защото не работеше) и една много внушителна католическа църква, а пък от другата има огромен нефтопреработвателен завод.
Разходката из града трая около 3-4 часа, поснимахме малко, заредихме гориво, лед, бира и…решихме да се консултираме с един майстор на тема дизелови двигатели, поради продължаващия теч. Човека дойде, погледна, почна да разглобява нещата по един ужасно неграмотен начин…помъдри известно време, пък каза, че трябвало да вземе старото болтче да направел ново…ама щяло да отнеме 1-2 дена…нямаше никакъв начин това да се случи, така че се отказахме от услугите му…разбира се за “консултацията” човек в “белите” страни си плаща, а пък когато става дума за яхти – си плаща повече. Е това оглеждане ни струваше 50 Евро…както и да е де. Тръгнахме привечер, минавайки още един проток – този между Италия и Сицилия, където движението е доста натоварено и около 2-3 часа бяхме постоянно нащрек да не би да налетим на някой голям кораб. Измислихме по-съвършенна система за събиране на капещото гориво и общо взето съвсем прилично закрепихме положението…само ни беше яд за намесата на майстора, ама…
Интересно нещо, което видяхме тогава е един активен вулкан – Етна. Много впечатлаваща гледка, особено през нощта, когато течащата лава се разлива като кръв по склона на планината. Уцелихме може би перфектните условия за наблюдаване на това природно явление – вечер без луна и чисто небе, макар с малко мараня. Най-неприятното на цялата работа е, че нямахме никаква възможност да го заснемем по какъвто и да било начин – нито камерата, нито фотоапарата могат да снимат на толкова тъмно, при толкова солидно клатене.
Следва продължение…
Friday, June 6th, 2008
От Малага към о-в Ибиса и Сардиния.
И така потеглихме към н-тата част на това приключение. Нов екипаж, ново море, нови предизвикателства. Заредихме се с провизии каквито намерихме(най-вече пресни плодове, зеленчуци, месо, бира – вече нямаме преходи по-дълги от 4-5 дена без суша).
Тръгнахме късния следобед, някъде към 7-8 местно време(то си е направо вечер де).
Все още беше светло, купихме лед от рибарското пристанище и заплавахме. Вятъра беше общо взето слаб, но все пак постоянен. Имаше доста голяма вълна от вятъра предишните дни, но с течение на времето намаляваше. Първата нощ новите членове на екипажа бяха малко като в небрано лозе, защото не се бяха сблъсквали с тази конкретна лодка, докато привикнат към местата на нещата и нощта мина. На следващия ден сутринта вятъра поумря и се наложи да двигателя да поработи известно време. Тук установихме и леко неприятното нещо, което по-късно ни забави при тръгването от Ибиса, а именно лек теч от един от болтовете на дизеловата помпа. Подухна ветрец от към гърба и естествено побързахме да вдигнем любимото за такъв вятър платно – спинакера. Покарахме така 4-5 часа, когато дойде вечерта сменихме отново на стандартното стъкмяване – грот и малка геноа. През нощта трафика около нас беше доста засилен, защото явно пресичахме някакъв коридор, но всичките приказки, който сме чували до момента за невнимателни и негледащи през какво минават кораби се оказаха неверни – няколко пъти корабите намаляваха хода си и ни заобикаляха по безопасен маршрут. На следващия ден Ибиса се появи пред нас и в ранния следобед вече се бяхме вързали. Екипажа много бързо влезе в ритъм и си се сработихме отлично, нощните вахти станаха по-лесни, защото са по-къси, понеже сме 4-ма човека.
Силно впечатление ни направи разликата в цената на две съседни яхтени пристанища(марини). Първата в която влязохме ни пискаха 190 евро за една нощ, а пишеше, че това е по-евтината от двете ! Все пак решихме да пробваме и другата – е там нещата се оказаха по-човешки – 38 евро на нощ. Решихме да останем 1 ден, да намерим необходимите ни чаркове и да потегляме.
От тук натам започнаха проблемите. При развиването на злополучното болтче то се скъса. Започна едно 3 дневно отчаяно търсене на заместител, защото бяхме наясно, че точно такова ще е адски трудно да се намери. Обикаляхме и търсехме, разпитвахме, мотаха ни, лъгаха ни, че ще ни намерят…като цяло останахме с доста неприятно впечатление за хората там(занимаващи се професионално с яхти) – мързеливи и абсолютно безхаберни. В крайна сметка се намери един човек, който се присети, че има някаква подобна помпа и разви едно почти същото болтче, което стана и спаси положението. Дори не искам да си спомням за всичките нерви, които изхабих около една толкова малка част. И отново се замислих колко малко нещо може да спре прогреса…едно нищо и никакво болтче ни изкара от строя и просто нямахме никакъв избор освен да чакаме и да търсим.
Сега малко впечатления от самия остров(освен хората). Типична туристическа дестинация, както разбрахме предпочитана основно от германци. Доста хотели, доста дискотеки, но в крайна сметка нищо, което не сме виждали. Има стара крепост, която огражда стария град със доста висока каменна стена, а самото старо градче е доста приятно. Типично средиземноморска архитектура, но от преди доста години, добре запазени къщи и тесни улички. Напомни ми леко на созопол, когато обаче той не беше превърнат в тази ужасна строителна площадка, която виждаме последните 5-10 години, но с малката разлика в отношението на хората. Определено отношенията на един към друг са далеч по-приветливи(изключвам момента, когато трябва да ти свършат малко по-сложна работа, като намиране на болтче), усмихнати и гостоприемни. Не възприемат всеки като ходеща касичка и цените са изравнени с тези в България, макар условията за туризъм и обслужването да са на съвсем друго ниво, което мисля, че у нас няма да достигнем дори след много години. Но както и да е…наистина острова е много известна туристическа дестинация и някак не остави добро впечатление у нас, като се има предвид, че не сме типичните туристи.
На третия ден намерихме прословутото болтче, точно за 5 минути го поставихме и за още 15 се спретнахме, припалихме и потеглихме. Вятъра беше хубав и духа до към 1 през нощта, когато спря…много неприятно, защото имаше останала вълна и настана голямо клатене. Не смеехме да запалим двигателя заради болтчето, понеже все още течеше по малко. И така за 24 часа бяхме минали по-малко от 90 мили…това сигурно е най-краткия преход за 24 часа, който сме правили от момента на тръгване. Следващия ден подухна и се попридвижихме добре. Вечерта се случи нещото, което очаквахме още от момента на потегляне от САЩ – хвана се риба. Слънцето беше почти залязло, ние вечеряхме спокойно и си говорихме, когато се чу заветния звук на развиваща се макара. Сашо скочи веднага и грабна въдицата, аз се заех да направя бърз заход, така че да сме в посоката, в която дърпа рибата. След около 15 минутна борба една 6-7 килограмова риба тон беше на борда, а всички дишахме тежко от адреналина и търчането по палубата. Вързахме я на кърмата, подкарахме отново лодката в правилната посока и седнахме да си доядем. След това пристъпихме към най-неприятната част – а именно филетирането. Доста качествено всички се омазахме, но в крайна сметка имахме около 4 килограма чисто филе от риба тон.
На следващия ден вятър просто каза стига толкова и спря. Пооправихме двигателя, направихме една система от скачени съдове за отвеждане на капещото гориво и в този дух откарахме следващите 24 часа. Сутринта на хоризонта се появи Сардиния и по-точно двата острова, които са на югозапад от Сардиния. Решихме, че ще спрем на северния от двата – St Pietro. Марината, на която спряхме се оказа изключително приятно място. Има си вода, ток, бензиностанцията и магазина бяха на около 100-на метра от изхода. Естествено и тук следваха правилото работа от 10 до 12 и после от 15 до 19, но все пак за 6-7 часа успяхме да си намерим всичко, което ни трябваше, включително още едно резервно болтче. Решихме, че поради забавянето няма да оставаме, а направо тръгнахме. Хората бяха изключително любезни, дори не ни взеха пари за престоя, а пък си ползвахме баня, тоалетна и вода. Като цяло останахме с доста по-добро впечатление от Италия отколкото от Испания.
От тук натам целта е Сицилия, после Гърция през Коринт и натам ще видим…започваме все повече да обмисляме вероятността да оставим лодката някъде из Гърция, просто защото отпуските ни са към своя край…но всичко зависи от времето.
Sunday, June 1st, 2008
За сирените, чайките и приятелите..
Е, да напиша и аз някой ред…
Обикновено съм словоохотлив, но с писането хич ме няма.
Не знам как звучи, но аз слушах песента на сирените няколко пъти. През нощта, когато човек е свикнал да спи, мозъкът му си измисля какво ли не ( понякога прекалено реалистично ). Хванал румпела, загледан в безкрайната вода с всичкото време на света, почваш да мислиш за какво ли не.. може и да е от това, че няма с кого да говориш.. Тогава почват да се чуват гласове, шепнещи неразбрани думи. След известно време гласовете стават по-силни и по-ясни. Почвам да разбирам моряците, които са се натъквали на рифове запленени от пеенето на сирените. Слава на Нептун, аз се разминах само с удоволствието от песните и то само защото насред океана няма скали. Сигурно някой ще ме прати на лекар за тези приказки, но предполагам, че така са тръгнали част от легендите и суеверията.
Стана дума за нашият спътник Джонатан.. Името му не беше случайно. За тези, които името не говори нищо , може да прочетат тук
http://izkustvoto.com/content/view/853/68/
В най-силните ветрове, когато се опитваш да мислиш само за румпела и компаса за да няма сили мозъкът ти да се паникьоса, Джонатан се рееше около нас забарвил всичко на около 1000 км от брега. Казаще от време на време пред лодката.. Мислехме си че ще кацне и при нас, но предполагам се притесняваше да не го заговорим и да му развалим удоволствието от свободата.. Когато силните ветрове останаха назад и на север, Джонатан си тръгна, може би Косьо е прав, че не разбираме от орнитология, може би Джонатан не е бил чайка, а буревестник. Въпреки това за нас си остана Джонатан. Не знам другите какво са търсили като усещане в това плаване, не съм убеден че аз знам какво съм търсил, но намерих много неща.
Едно от най-важните неща на такава лодка е разбирателството между екипажа. Има поверие, че екипажът трябва да е от нечетен брой хора за да може когато има неразбирателство винаги да има превес в силите. Ние бяхме четирима доста време, но след време назначихме пети член на екипажа и това беше Автопилотът. Железен рулеви във всякакви времена, неуморим и винаги сигурен къде отиваме. Справи се чудесно..
За мен всичко тръгна от една неделя през зимата на път за Боровец. Косьо се обади и каза: “Мм Паскалев, какво правиш? АА пиеш биричка на Стената ли? Какво ще кажеш за едно преплаване на Атлантика през Април ?” Звучи шеговито. И на мен така ми звучеше. С Косьо и Стас се познавам относително от скоро ( 3 4 години всъщност) и никога не бях плавал. С Емо съм приятел от повече време, но никога не сме плавали заедно на голяма лодка, един два пъти на Ял и доста пъти на малкият ни катамаран. Бях убеден обаче, че с него бих тръгнал да обикалям света. Като резултат се получи страхотен екипаж и страхотно плаване..може би отчасти, защото всеки от нас е малко луд, кой парашутист, кой алпинист, кой парапланерист, кой обикновен луд..но всички с желание за приключения и обичащи морето…
Не помня кой коментираше какво значи името на лодката – Folie A Deux. В буквален превод значи “Лудост за двама”, може би по-скоро значи “Луд колкото за двама”.. Всички на които го казвахме питаха: “А защо не се казва Folie A Quatre?” Имало е защо.. Оказа се, че освен това Folie a deux е медицински термин за психично отклонение, което е заразно сред близки хора. Не е случайно..
за по любопитните:
http://en.wikipedia.org/wiki/Folie_%C3%A0_deux
Косьо малко ни нахока че не пишем в блога и в бордовия дневник, ама когато съм на лодката в главата ми е каша..е има няколо реда и от мен вече..
Преди за заминем бях твърд привържаник, че “Попътен вятър” не е най-доброто пожелание за плаване. Ветроходците знаят защо. Оказа се обаче не само , че не е лишено от смисъл, но и направо си е най-доброто пожелание за дълъг преход.
Така че пожелавам, попътен вятър, попътни течения и безаварийно плаване на Косьо, Сашо, Румен и Кърни и всички които ще се присъединят към тях на по-късен етап.
Бис
’08
Sunday, June 1st, 2008
30-ина дни в три страници
31.05.2008 / 20:30ч. Гръмотевична буря. Имам страх от светкавици когато съм в морето. Вятърът е много силен от северозапад със скорост 40+ възла с интензивен дъжд. Краката пак са ми мокри, но този път със сладка вода. Добрата новина е, че цялто това великолепие на природата го съзерцавам от терасата в къщи. Не пожелавам на никой да го застигне подобна комбинация в морето.
Нарочно се оставих няколко дни след като аз и Бисер напуснахме Лодката преди да понапиша впечатленията си от плаването и това което мисля, че би било полезно за другите които ще тръгнат по този маршрут, отново без да претендирам за абсолютна точност и изчерпателност – така както го видях и осмислих.
Като цяло плаването мина под закрилата на морските богове които щедро черпихме с всяка наздравица която прозвучаваше на Лодката. С други думи имахме късмет. Видяхме най-хубавите от най-добрите лица на океана – картини на великолепие и динамика, хиляди прекрасни цветове , пейзажи и обитатели на природата които се опитахме да запечатаме с фотоапарати за онези които няма да имат шанса да ги видят на живо. Морето ни спести по-голямата чст от лошото си настроение за което не можем да бъдем нищо друго освен благодарни и щастливи.
Нямахме сериозни повреди по Лодката по време на плаването освен най-естествените – няколко кръпки по ветрилата, малко течове от палубата, скъсан ремък на алтернатора, някое и друго въженце, малко електричество – все неща които са стандартен пакет за всяко плаване.
Отношенията между нас бяха добри и стабилни. За себеси мога да го опиша като придобиване на висша степен на доверие към онзи който е на руля в тежко време, когато ти самият тамън си влезнал въре за се постоплиш, изсушиш и подремнеш след вахта. Чудесно е да успееш да се отпуснеш и да презаредиш – е за да ти се случи трябва да имаш доверие на човека който е отвън. Доста бързо се сработихме и стигнахме до момента в който не беше необходимо да си говорим / обясняваме относно работите по Лодката.
Относно провизиите нещата бяха почти съвършенни, следващият път бих вел малко повече тоник за джина и кока кола за рома, консервирани или сухи меса и трайни плодове – ябълки, цитруси и пр., и желирани мечета ;-).
Ако имахме газов или електрически хладилник на борда нещата придобиват вече далеч по-дегустаторски отенък.
Относно самото плаване и маршрута ще понапиша малко повече…
Общото мнение ( включително и препоръките на алманасите) е, че плавайки от Ню Йорк към Азорските острови е препоръчително да се “смъкнете” първо малко на юг (югоизток) и след това да поемете към островите. В началото си мислех, че това се прави с цел да се влезне в Гълфстрийм , който ( както забелязахме впоследствие ) е с посока изток-североизток и скорост до 3 възла на моменти – сериозен стимул за подобна постъпка. Посоката и скоростта са добри новини, температурата е трета. Когато влезнахме в течението усетихме нейното повишаване още на първата нощна вахта – за разлика от първите няколко нощи, тези в Гълфстрийм бяха значително по-топли и “осветени” от планктона който ярко очертава носовата вълна и килватера на лодката а също дирите на делфините които са решили да ни поогледат нощно време – магическа гледка в която съм се губил с часове… Та за маршрута си говорехме…идеята ни беше да се смъкнем на юг до около 38˚ с.ш. което е приблизително ширината на Азорите и от там – право на изток към тях с течението. Нашата действителност обаче се оказа малко по-различна и причината за това беше точно течението.
Гълфстрийм влияе не само климата в Атлантика а на цялата планета поради огромните си мащаби и количества топла вода която циркулират от тропиците към северните полярни области и после обратно на юг с доста по-ниска температура. Само малка част от ефекта на течението е, че по неговото протежение се формират голямо количество бързо преминаващи една след друга депресии (или циклони ако щете, да ме прощават метеоролозите ако греша ) , които само два месеца по-късно се превръщат във върволица от урагани. Слава богу ние не видяхме най-тежкото от тези циклони, макар и на моменти доста да ни поодруса и понамокри – мисля, че в една или друга степен се сблъскахм с три докато пресечем течението. Един от основните ефекти от всичко това, което си заслужава да бъде отбелязано е, че около полвината от проплаваното разстояние до Азорите ни беше на насрещни курсове, на моменти не от най-приятните изживявания, но това беше част от играта… Доста бързо проумяхме, че идеята да се отиде на юг може би не означава просто да се влезне в течението ами нещо повече – да се пресече. Така и направихме след като ни дойде поредният силен североизточен вятър от задната част на поредният циклон. Под щормови стаксел хванахме експреса на юг-югоизток и за 24ч. изминахме около 180 мили и достигнахме около 34˚ с.ш., приблизително най-южната точка от етапа до Азорите. Бяхме прсекли Гълфстрийм. Като обобщение на описаното по-горе за тези които имат намерение да минат по същия маршрут е , че до пресичането на течението могат да очакват основно насрещни ветрове и, че идеята да се отиде малко по-на юг изобщо не е лоша. В крайна сметка на фона на 2200-те мили по права линия до Азорите си заслужава да се изминат още около 200-300 в името на повишеният комфорт. На онези които решат, че това не си заслужава и изберат северния вариант бих препоръчал да са с по-солидна лодка и по възможност вътрешен кокпит. Живота в лошо време е далеч по-прекрасен когато си на сухо и топло и не се налага да обличаш щормово облекло и за всяка вахта или корекция на ветрилата.
След като пресекохме течението открихме Океанът такъв, какъвто сме си го представяли в най-добрата му светлина. Пак заради течението вече се радвахме на основно попътни ветрове, депресиите ни подминаваха от север, като ние се “хващахме “ за техните периферии в посока към Азорите. И така около седмица – чудесни дни в които си имахме дори и един-два безветрие – това е друга черта на южният път в случаите когато се намираш между две зони на ниско налягане.
След като излезнахме от течението температурата малко се понижи, макар и от южната му страна.
От морските обитатели най-масово виждахме едни много странни мехуро-подобни медузи които стояха на повърхността на водата и бяха в цветове преливащи от бледо розово до тъмно-виолетово, малки летящи риби които така и не пожелаха да ни падат на лодката по килограми половина-два всяка вечер (както сме го чели по книгите), видяхме един малък кит с плоска глава, една малка акула и доста морски костенурки кафяви на цвят и около метър големина. На около 200 мили от островите количеството на птиците значително се увеличва, малко преди това се смени модела на делфините , морските костенурки намаляха по размер и смениха модела чак след Азорите, пак тогава видяхме доста китове, летящите риби се смениха със скачащи калмарчета – далеч по-благосклонни да се качват на лодката но за съжаление соло… и пак много много делфини. За рибите се консултирайте с Косьо ;-)! Големи акули видяхме чак в средиземно море за ужас на местните.
Едното от пристанищата на Азорските острови които най-много си заслужават да бъдат посетени в случай, че нямате време да ги обиколите всичките е Horta на о-в Fayal. Там спряхме ние след 19-дневен преход. Прекрасно място с хубави хора, оазис със собствено излъчване – Косьо чудесно е описал мястото. Ако ще зареждате провизии там, вашият човек е една приятна дама – Isabel Gallagher, чийто телефон е +351 964 828 951 – тя ще ви обърне внимание и ще ви даде съвет кое си струва измежду купищата опаковки на португалски език, а ако просто сте посетител на Fayal без лодка – ще ви даде и къща под наем. Пак в Horta има един майстор за ветрила на име Ralf (ако имате нужда от по-сериозна поправка на ветрила ), но му нямам контактите – ще ги намерите в Cafe Sport, което така или иначе ще посетите. Друго пристанище което заслужава по-голямо внимание e Punta Delgada, намиращo се от южната страна на най-големият остров от архипелага – San Miguel. Ние не спряхме на него ами на едно малко пристанище от северната част (Косьо писа вече за Рибена Опашка- Rabo de Piexe), но Punta Delgada е най-голямото пристанище в архипелага, в близост се намира най-оживеното летище и като цяло е подходящо място за разходки, презареждане, трансфер на екипаж и пр.
Самите Азорски острови са зона на високо атмосферно налягане и там често ветровете “обикалят” района като оставят по някоя мъглица и ден-два безветрие в замяна. Ако тръгвате от Хорта и нямате вятър, за да излезете от тази зона имате два варианта- да попърпотите на двигател един ден на изток ( около 150 – 200 мили) или да се отправите първоначално на североизток и да минете от северната страна на островите където е по-ветровито, макар и малко по-дълго. Е ние направихме първото. От Сан Мигел към Гибралтар варианта е изток-югоизток без да му мислите много.
От Азорските острови до Гибралтар по това време на годината можете да очаквате основно попътни ветрове според алманасите. На нас ни варираха между чист юг и север, като колкото повече приближавате континента би трябвало северните да надделяват. Пътуването ни до Гибралтар беше спокойно, с постоянна добра скорост и само един или два дни облаци с малко дъжд, половината го минахме на спинакер.
Първите морски пътища които се пресичат и са успоредни на бреговата линия са на около 300 мили от континента, е тогава би било добре нощните вахти да са с повишено внимание, и все така до Гибралтар.
Относно подхода към Гибралтар – влизането в залива на Кадис покрай нос Сан Висенте и Фаро, бих препоръчал да го правите по-северно ( на не-повече то 20-ина мили южно от носовете ) където ще се срещнете със изходящия от протока трафик който също е добре да се пресече така, щото да сте му от север но и без да влизате излишно навътре в залива. По принцип е препоръчително да се придържате по-близко до европейският бряг защото понякога мароканците проявяват нездраво любопитство при преминаване близо покрай техният бряг..имам силни впечаления за това от предното си преминаване на Гибралтар.
Самият проток е хубаво да се преминава по светло поради наистина натовареният трафик, въпреки, че ако се придържате на разумно близко разстояние до еврпейският бряг фарватера остава сравнително далеч и не е голям проблем да се премине нощем . Само дето ще пропуснете героичните снимки на фона на Тарифа пойнт и скалата на Гибралтар ;-). Ако имате късмета да сте с попътен вятър, ще минете протока като на приказка защото и течението е в посока към Средиземно море. Естествено трябва да сте и на мотор, но една генуа помага много за минаването. Ако вятъра в протока е насрещен ще ви поодруса малко (от комбинацията между насрещни ветрова вълна и течение ) и ще разберете защо са монтирани всичките тези ветро-генератори по околните хълмове ;-). Веднага след протока, трафика на кораби продължава да е доста интензивен защото се прибавя и този на фериботите между Европа и Африка ( Algeciras- Ceuta ) и пак не е излишно да сте с повишено внимание първите 30-ина мили в Средиземно Море.
Бих могъл да понапиша за плаването по Средиземно Море и пристанищата от испанското крайбрежие на база впечатленията от предно плаване но понеже слезнахме от Лодката малко след Гибралтар (в Малага) ще оставя това удоволствие на Косьо и неговите доста по-пресни впечатления.
За мен беше едно добро плаване. От най-добрите!
На Лодката, Косьо и новият екипаж – хубаво време и късмет!
Emil – crew member of Folie A Deux, Atlantic crossing 2008. Over and out.
Wednesday, May 28th, 2008
Европата
И така…и след тази дълга пауза дойде моментът да понапиша нещо. Интернет няма в радиус от 1-2 км, та използвам GPRS, но, както знаем всички, това не е от най-евтините услуги, които се предлагат от мобилните ни оператори(да си вземат поука, по друг начин казано).
Понеже не съм писал от 18-ти или нещо такова, доста от нещата ги позабравих, но като цяло ще се опитам да опиша основни моменти от пътуването.
Последните дни от прекосяването на Атлантика минаха общо взето доста спокойно, като изключим 1-2 по-интересни момента. Първият беше, когато на един свеж попътен вятър решихме, че ще вдигаме спинакер. По план трябва да имаме тъй наречения щормови спинакер, т.е.умален и заздравен вариант на горе споменатото платно(за тези, които още не са разбрали какво е това уточнявам : това е шареното, куполообразни ветрило, което е символ на ветроходството – всички са ги виждали по картинки и снимки). Та спретнахме ние всичко и започнахме процедурата. Оказа се първо, че сме го усукали…с известни мъки успяхме да го свалим и се подготвихме за втори опит. Започнахме отново процедурата по изстрелване малко бавно и всичко беше наред, докато не го вдигнахме и установихме, че това изобщо не е малкото и здраво ветрило, което сме си мислели, ами е точно неговият антипод – леко и голямо. Точно тогава автопилотът реши, че повече не му се занимава с нас и каза мик-мик-мик…което на неговия език значи: „стига толкова, отивам на обяд”. Е, случи се едно от много характерните за по-тежки условия неща, когато човек забрави да си свали платната…лодката тръгна да се завърта на страни, хвана доста вятър и имаше един момент, в който десният борд беше половината под водата. Тримата се бяхме хванали за по нещо, Емо беше подхванал руля и го държеше здраво. Всички знаехме, че това е кратко и след 5 секунди яхтата застана в обезветрено положение. В следващия момент Бисер се изстреля да откачи едното от въжетата(брас), за да можем да приберем платното. В момента, в който го отпусна то излетя като камшик, изниза се от всички ролки, откачи се от карабинката си и полетя напред пред лодката все едно беше изстреляно от оръдие и потъна към дълбините. От тук натам процедурата по прибиране си я знаем, всичко мина ОК и спинакера беше бързо прибран на сигурно отзад в кокпита на Folie. Та толкоз ни беше зорът да се движим по-бързо…поохладихме страстите с по един джин-тоник с лимонче и си подкарахме пак с нормалните платна.
Второто силно запомнящо се нещо беше приближаването към Гибралтар – увеличаващият се корабен трафик ни подържа будни 1-2 нощи, но пък пробвахме радара на лодката.Оказа се отлично средство за наблюдение и засичане на околните плавателни съдове. Общо взето нямахме никакви проблеми с тази част, просто бяхме отвикнали около нас да има други кораби и лодки. На влизане в залива ни задмина една много красива френска яхта, около 60 фута. Хората много ни се зарадваха, Емо си говори с тях по радиостанцията, казаха, че са ни снимали на спинакер предишния ден(ние не бяхме карали на спинакер тогава, ама както и да е). Разменихме имейли, уж да ни пратят по някоя снимка…ще чакаме, поне да видим коя е била лодката.
Имаше едно много интересно явление, което очаквахме от прогнозите, но никой не знаеше колко бързо ще се случи. Там пишеше, че вятърът ще си смени посоката от юг на север. Това обикновено се случва за около 10-12, че и повече часа. Обаче тук се случи за 40-50 секунди. Доста е интересно да наблюдаваш как платната си работят до един момент, и внезапно в следващия са обърнати в съвсем грешна посока. Вечерта тогава доста се радуха(това беше на 23-ти) и карахме само с малката геноа.
На 24-ти наближавахме най-тясното място, същинския проток на Гибралтар. Цял ден вятъра ни въртеше номера…ту от ляво, ту от дясно, ту спре…накрая запалихме мотора и се задвижихме в правилната посока. По едно време пак духна и решихме, че ще си вдигнем спинакера, понеже беше подходящо този път. Така изкарахме около 4-5 часа и сигурно сме едни от малкото хора(и яхти) влезли в Гибралтар под спинакер…доста нагло от наша страна. Точно бяхме на около една миля от фара, когато на хоризонта се появи нещо много интересно…приличаше на вълна, но нямаше никаква логика там да има вълна. Бързичко свалихме спинакера и точно в този момент разбрахме какво е – приливна вълна. Понеже там мястото е доста тясно и има силно течение вълната се сблъска с него и се получи някакъв хаос…малки, отрязани вълнички по около метър, в абсолютно всички посоки. Около половин час ни подхвърля наляво-надясно, после се успокои. От там имаме доста интересна снимка – лодката е с платна, вятърът е около 5-6 възела, а лодката се движи с 10! Вярно, че и моторът помагаше, но определено се усещаше влиянието на течението. На свечеряване минахме фара на Тарифа. Имахме щастието да наблюдаваме невероятен залез…един от най красивите, който сме виждали. Естествено запечатахме го за поколенията с фотоапаратите и отново се поздравихме за прекосяването на големия син океан с по чашка джин-тоник…
Зад нас бяха останали 3500 морски мили и 28 дни. Като махнем няколкото дни на слаб или никакъв вятър и няколкото тежки дни в началото, цялото пътуване беше изключителни приятно. Силно подкрепено от много добре стикования екипаж, в какъвто се превърнахме. Никакви нерви, никакви конфликти, много вицове(основно благодарим на господин Паскалев за което), лафове и множество истории, за които всеки един от нас си спомняше с усмивка.
Около влизането в Малага няма какво много да коментирам…пристанахме си като по учебник, само дето се оказа, че там, където сме спрели, е кралският яхтклуб и е забранено за външни хора/лодки. Дойдоха граничните полицаи и ни казаха къде да се вържем…на една гола стена в дъното на пристанището. Общо взето лош избор се оказа това място…няма ток, нито вода, а тоалетната е на 10 минути пеша…но пък близо до центъра на града. Няколко часа след като се вързахме и се пооправихме дойде един българин – Мишо. Той бил тук от 5 години и се оказа, че се занимава с поддръжка на яхти. Каза ни, че голямата яхтена марина е няколко мили преди пристанището, ама ние от къде да знаем…както и да е , заговорихме се, оказа се много приятен човек, разведе ни малко из града да си потърсим някое място да хапнем, пийнахме тукашна биричка и така…разказа ни, че българите тук са доста, пък испанците са мързеливи ( не че имат нещо общо двете неща, но като обобщение).
Вчера (27-ми) дойде един от следващите етапи в това приключение – смяна на екипажа. Емо и Бисер трябваше вече да се прибират и на тяхно място дойдоха баща ми(Александър) и двама познати – Кърни(Людмил) и Румен. Четиримата сме плавали достатъчно, че да си познаваме добре характерите и вярвам, че всичко ще продължи да е както досега – доволни от приключението и без конфликти. Имаме си качествен заместител за разказвач на истории – Румен има цяла торба(бездънна). Към колекцията му в Малага се прибави още една – как му загубиха багажа. Оказа се, че нашите герои на софийското летището са натоварили погрешно багажите на половината самолет и са ги пратили към Франкфурт…Та бяха едни дълги препирни, разговори…днес трябва да пристигне и се надяваме да успеем да се измъкнем.
По прогноза ще има хубав вятър в правилната посока. Не сме решили още къде ще е следващата спирка, но от тук нататък е лесно – брегът е близо.
Заредихме хладилника с лед, накупихме плодове, зеленчуци и разни пресни мръвки, екипажът донесе 6 килограма БГ сирене(ооо, колко ми липсваше!!!) и известно количество суджуци, та сме доста добре заредени….и… готови за нови предизвикателства.
