Sunday, May 28th, 2023
Плаване и пак плаване
След като се настаниха на лодката(която предишните дни бяхме разчистили до неузнаваемост, даже се видя масата в каюткомпанията!) избистрихме планът за следващите дни. Концепцията беше да прекараме няколко дни на Нуку Хива, след това да се преместим към Уа Пуо и след това да палим към групата атоли Туамотос.
Ден 1 все още имахме кола, а предишния ден, на връщане от летището бяхме набелязали плодове за бране! Навсякъде по магазините си е драма с провизирането на плодове и зеленчуци, въпреки, че по Маркизите изглежда доста по-лесно. Решихме, че ще ходим да изследваме острова, да търсим плаж(като тия от снимките), ама се оказа, че тая работа не е като оная. Количката, която ни бяха дали тотално не ставаше за пътя, който води към плажа…минава се през реки, дерета и доста offroad. Харесахме си някакъв друг път, който ни отведе в едно село от другата страна на острова(почти там, където бяхме нощували първата вечер и ни беше сцепило от клатене). Покарахме и стигнахме до някаква „беседка“, май развалихме романтиката на една двойка местен и французойка. Ама слушаха готина музика и си полафихме. След това слязохме до близкото село, където се оказа, че има „артизиан“, което е нещо като магазин за сувенири от различните местни творци. Имаше готини гривнички и дрънкулки, поне бяха ръчно правени и с местни материали, не китайски боклучки. Човека беше много любезен, само дето не знаеше коя дрънкулка на кой автор е и видя зор докато опише покупките в „книгата“. Почерпи ни гуава от дървото в двора и ни обясни как да стигне пеша до плажа, ама вече нямахме време за съжаление.
На връщане се захванахме със сложната процедура по бране на плодове. Имаше банани(бях взел ножовка, която да завържем за края на дълъг прът и да срежем цяла чепка, като сме преметнали въже преди това), манго, гуава, стар фрут, авокадо и разни други, които така и не разбрахме как се казват, но рискувахме да ги тестваме и бяха супер. Набрахме още плод на хлебно дърво(оказа се суууупер вкусен пържен) и няколко помелота. Като цяло осигурихме плодовете за цялото плаване, стана супер!
На следващия ден се преместихме на друг залив, от който се тръгва на тур за най-високия водопад в Полинезия! От долу до горе беше 500 метра(засякох го с дрона, защото ми каза, че по-високо не може, а точно беше стигнал до началото на водопада). Разходката беше много приятна, особено като се има предвид, че не бяхме ходили повече от 300 метра последния месец, със изключително красиви гледки на отвесни склонове, джунгла, птици. Около час и половина в посока, като за съжаление не може да се стигне до подножието на самия водопад, защото казват, че често падали камъни. Сериозен проблем си бяха комарите! Особено за Диди, която се върна тотално нашарена! По пътя видяхме останките от древно селище. На връщане седнахме да хапнем в началото на пътеката, където се оказа, че живее роднина на древната кралица на острова. Преди да дойдат европейците местното население наброявало повече от 20000 души, като „държавен глава“ винаги била жена. Европейците като дошли били много объркани и отказали да водят преговори с жена, та трябвало да намерят мъж, който да я представлява. Смотани европейци…жената много хубаво ни нахрани със страхотно мариновани стекове от риба тон на барбекю, хлебно дърво, салата, сок от помело и всякакви плодове за десерт. Милена даже си изкрънка един кокос за пиене, беше супер!
На връщане към лодката мислех да плувам, обаче точно тръгвам да влизам във водата и хоп – 3 перки се завъртяха отпред…а като си спомня акулите от съседното пристанище миналия ден и това, че те се хранят привечер някак бързо-бързо се отказах.
Спахме супер спокойно, залива беше много тих, без вълни и вятър. На следващия ден се отправихме към последната ни дестинация от Маркизите – Уа Пуо. Доста впечатляващ остров, с огромни вертикални кули. И прочетохме, че има фабрика за местен шоколад, където има дегустации! Директно към залива на фабриката се насочихме, но се оказа, че тя пък не работи този ден, много тъжно. Ноо намерихме чешма с питейна вода и наляхме всички възможни туби.
Нямаше много какво да правим, за съжаление прогнозата беше такава, че на следващия ден трябваше да тръгваме към Туамото-вците. Харесахме си един залив за спане, но като стигнахме до там се оказа, че влиза ужасна отрзена вълна и е много дълбоко, та решихме направо да палим през нощта.
Последваха 3 дни доста клатещо плаване, като първата нощ си беше доста неприятна. Курса ни беше някакъв халф, та вълната ни идваше леко странично и понеже бяха сравнително начесто лодката не можеше да се стабилизира. Девойките получиха доста неприятно демо за това какво би могло да бъде дълго плаване, ама какво да се прави. Разстоянието си е голямо – около 500 мили бяха до първия атол, в който може да се влезе, но го минахме без инциденти и премеждия.
На Такарава пристигнахме в супер подходящ момент за влизане – всички атоли има по 1 или 2 входа, като е много важно да се съобразяват приливи и отливи, тъй като течението понякога става до 12 възела! Та на влизане първо се вързахме на входа на канала, на един кей, да попитаме кога е подходящо и местните ни увериха, че сега е добре. За този атол отделно е още по-важно да се целят слаби течения, тъй като накрая на канала има един 90 градусов завой, който е ужасен за взимане с течение. За този атол най-яркия ми спомен ще остане точно този канал. Докато карахме навътре около нас беше най-чистата и прозрачна водя, която някога съм виждал! От лодката се виждаше на повече от 15 метра дълбочина, при това в детайли! Рибки, акули, корали…невероятно! Евгени малко се препоти на завоя, тъй като си имаше течение и ни поизбута в един момент, но все пак го изнавигира супер. Бяхме в първия си АТОЛ! Гладка вода, никакви други яхти…само една, но полупотънала – за напомняне, че и тази работа не е никак шега. Атолите за известни с подлото си дъно, осеяно с коралови „бомита“, в които както може да се удари човек, така и да си омотае котвата.
Влязохме навътре, но не видяхме някакво много смислено място за закотвяне, един местен човек с каяк ни насочи обратно към летището, където имаше малко кейче(на което за съжаление не можехме да се вържем, беше твърде плитко), но пред него имаше хубаво място за закотвяне. Метнахме котвата на 12 метра дълбочина, със система от кранци по веригата. Навсякъде четохме, че е задължително да се закачат кранци, за да държат веригата над дъното, за да се намали вероятността от омотаване в камъни и корали. Е най-накрая спокойствие, без клатене! Айде във водата всиииички!
