Archive for May, 2023
Sunday, May 28th, 2023
Плаване и пак плаване
След като се настаниха на лодката(която предишните дни бяхме разчистили до неузнаваемост, даже се видя масата в каюткомпанията!) избистрихме планът за следващите дни. Концепцията беше да прекараме няколко дни на Нуку Хива, след това да се преместим към Уа Пуо и след това да палим към групата атоли Туамотос.
Ден 1 все още имахме кола, а предишния ден, на връщане от летището бяхме набелязали плодове за бране! Навсякъде по магазините си е драма с провизирането на плодове и зеленчуци, въпреки, че по Маркизите изглежда доста по-лесно. Решихме, че ще ходим да изследваме острова, да търсим плаж(като тия от снимките), ама се оказа, че тая работа не е като оная. Количката, която ни бяха дали тотално не ставаше за пътя, който води към плажа…минава се през реки, дерета и доста offroad. Харесахме си някакъв друг път, който ни отведе в едно село от другата страна на острова(почти там, където бяхме нощували първата вечер и ни беше сцепило от клатене). Покарахме и стигнахме до някаква „беседка“, май развалихме романтиката на една двойка местен и французойка. Ама слушаха готина музика и си полафихме. След това слязохме до близкото село, където се оказа, че има „артизиан“, което е нещо като магазин за сувенири от различните местни творци. Имаше готини гривнички и дрънкулки, поне бяха ръчно правени и с местни материали, не китайски боклучки. Човека беше много любезен, само дето не знаеше коя дрънкулка на кой автор е и видя зор докато опише покупките в „книгата“. Почерпи ни гуава от дървото в двора и ни обясни как да стигне пеша до плажа, ама вече нямахме време за съжаление.
На връщане се захванахме със сложната процедура по бране на плодове. Имаше банани(бях взел ножовка, която да завържем за края на дълъг прът и да срежем цяла чепка, като сме преметнали въже преди това), манго, гуава, стар фрут, авокадо и разни други, които така и не разбрахме как се казват, но рискувахме да ги тестваме и бяха супер. Набрахме още плод на хлебно дърво(оказа се суууупер вкусен пържен) и няколко помелота. Като цяло осигурихме плодовете за цялото плаване, стана супер!
На следващия ден се преместихме на друг залив, от който се тръгва на тур за най-високия водопад в Полинезия! От долу до горе беше 500 метра(засякох го с дрона, защото ми каза, че по-високо не може, а точно беше стигнал до началото на водопада). Разходката беше много приятна, особено като се има предвид, че не бяхме ходили повече от 300 метра последния месец, със изключително красиви гледки на отвесни склонове, джунгла, птици. Около час и половина в посока, като за съжаление не може да се стигне до подножието на самия водопад, защото казват, че често падали камъни. Сериозен проблем си бяха комарите! Особено за Диди, която се върна тотално нашарена! По пътя видяхме останките от древно селище. На връщане седнахме да хапнем в началото на пътеката, където се оказа, че живее роднина на древната кралица на острова. Преди да дойдат европейците местното население наброявало повече от 20000 души, като „държавен глава“ винаги била жена. Европейците като дошли били много объркани и отказали да водят преговори с жена, та трябвало да намерят мъж, който да я представлява. Смотани европейци…жената много хубаво ни нахрани със страхотно мариновани стекове от риба тон на барбекю, хлебно дърво, салата, сок от помело и всякакви плодове за десерт. Милена даже си изкрънка един кокос за пиене, беше супер!
На връщане към лодката мислех да плувам, обаче точно тръгвам да влизам във водата и хоп – 3 перки се завъртяха отпред…а като си спомня акулите от съседното пристанище миналия ден и това, че те се хранят привечер някак бързо-бързо се отказах.
Спахме супер спокойно, залива беше много тих, без вълни и вятър. На следващия ден се отправихме към последната ни дестинация от Маркизите – Уа Пуо. Доста впечатляващ остров, с огромни вертикални кули. И прочетохме, че има фабрика за местен шоколад, където има дегустации! Директно към залива на фабриката се насочихме, но се оказа, че тя пък не работи този ден, много тъжно. Ноо намерихме чешма с питейна вода и наляхме всички възможни туби.
Нямаше много какво да правим, за съжаление прогнозата беше такава, че на следващия ден трябваше да тръгваме към Туамото-вците. Харесахме си един залив за спане, но като стигнахме до там се оказа, че влиза ужасна отрзена вълна и е много дълбоко, та решихме направо да палим през нощта.
Последваха 3 дни доста клатещо плаване, като първата нощ си беше доста неприятна. Курса ни беше някакъв халф, та вълната ни идваше леко странично и понеже бяха сравнително начесто лодката не можеше да се стабилизира. Девойките получиха доста неприятно демо за това какво би могло да бъде дълго плаване, ама какво да се прави. Разстоянието си е голямо – около 500 мили бяха до първия атол, в който може да се влезе, но го минахме без инциденти и премеждия.
На Такарава пристигнахме в супер подходящ момент за влизане – всички атоли има по 1 или 2 входа, като е много важно да се съобразяват приливи и отливи, тъй като течението понякога става до 12 възела! Та на влизане първо се вързахме на входа на канала, на един кей, да попитаме кога е подходящо и местните ни увериха, че сега е добре. За този атол отделно е още по-важно да се целят слаби течения, тъй като накрая на канала има един 90 градусов завой, който е ужасен за взимане с течение. За този атол най-яркия ми спомен ще остане точно този канал. Докато карахме навътре около нас беше най-чистата и прозрачна водя, която някога съм виждал! От лодката се виждаше на повече от 15 метра дълбочина, при това в детайли! Рибки, акули, корали…невероятно! Евгени малко се препоти на завоя, тъй като си имаше течение и ни поизбута в един момент, но все пак го изнавигира супер. Бяхме в първия си АТОЛ! Гладка вода, никакви други яхти…само една, но полупотънала – за напомняне, че и тази работа не е никак шега. Атолите за известни с подлото си дъно, осеяно с коралови „бомита“, в които както може да се удари човек, така и да си омотае котвата.
Влязохме навътре, но не видяхме някакво много смислено място за закотвяне, един местен човек с каяк ни насочи обратно към летището, където имаше малко кейче(на което за съжаление не можехме да се вържем, беше твърде плитко), но пред него имаше хубаво място за закотвяне. Метнахме котвата на 12 метра дълбочина, със система от кранци по веригата. Навсякъде четохме, че е задължително да се закачат кранци, за да държат веригата над дъното, за да се намали вероятността от омотаване в камъни и корали. Е най-накрая спокойствие, без клатене! Айде във водата всиииички!
Thursday, May 18th, 2023
Още островни дни
На следващия ден решихме, че е крайно време да се преместим на друг залив. Поработихме малко(кой работи, кой си търси работа, абе натоварена програма). Софи отиде до Брега с плуване, но като се връщала и съвсем близо до брега видяла акула! Беше се постреснала, но доколкото прочетохме местните акули са доста добронамерени и изключително рядко нападат хора. Реших да огледам и аз, защото е голяма рядкост всъщност да видиш акула на толкова лесно достъпно място. Метнах се, като си взех за всеки случай харпуна. Не, че ще я гръмна, ама все пак за смелост. Пошляпах малко с плавниците и хоп – вярно! Една сравнително малка акулка се мерна в далечината. Супер ентусиазиран се запътих към нея, ама в случая явно тях повече ги е страх от нас и се измете. Продължих да плувам близо до рифа(почти до брега) и видях 3 много красиви ската, още една акула и един много голям пасаж от риби, в които се врязваха риби тон! Беше изключителна гледка, тъй като по едно време се озовах точно в средата на пасажа. Много силно впечатление ми направи звука…бяха като вълна под водата. За съжаление камерата беше „пийнала“ вода(а уж трябва да е водоустойчива), та нямам кадри от този ден.
Ранния следобяд се „откотвихме“ и си избрахме един уникално красив залив, изключително спокоен и със страшно чиста вода. Със сигурност беше в топ 3 по видимост, на която съм попадал някога. Закотвихме се на 9 метра, брега беше на не повече от 70-80 метра зад нас. Абсолютно тихо, с няколко лодки около нас. Дъното под нас чист пясък, оформен от вълните на едни много интересни пера. Близо до брега има риф, където отново видях малка акула, която пак се стресна и избяга. През нощта ни поваля, което за съжаление означава затваряне на прозорци, ама какво да се прави. По-добре на задушно, отколкото на мокро.
На сутринта в залива бяха влезли делфини! Ама супер много делфини. Цедяха и си обикаляха около лодките, малките си играеха и подскачаха. Естествено се метнах с плавниците и заплувах към тях. На няколко пъти имах възможност да ги наблюдавам от разстояние 2-3 метра! Бяха невероятни. Обаче винаги имаше някой по-голям делфин, който неотлъчно ме наблюдаваше, плувайки странично. Поплувах 15-на минути, след което реших, че ще изляза, за да ги снимам с дрона. Станаха страхотни кадри, тъй като на няколко пъти успях да го сваля много близо до водата, без делфините да се стреснат от него и да летя над тях, докато те си играят.
Същия ден трябваше да се върнем до Хива Оа, за да се срещнем с Браян от SV Delos, с който Евгени се беше запознал в Мексико. Някакъв щур късмет, но те имаха 2 почти нови литиеви акумулатора, които щяха да ни решат проблемите трайно! И му ги бяха обещали като подарък, тъй като били рекламни! Плаването обратно не беше приятно, но поне бързо – разстоянието е 6-7 мили. Изблъскахме го, закотвихме се и зачакахме. Те бяха отишли до града, за да направят check-in процедурата, но жандармерията този ден не работела(о, изненада). Реших, че докато те се върнат мога да скокна до града за някакви провизии. Хванах си авто-стоп, напазарувах някакви пресни неща и айде обратно. Delos-ците точно се появиха, взехме батериите и решихме, че това пристанище е твърде клатещо ако не сме вързани за кея(а беше дошъл снабдителния кораб, та нямаше как…). Харесахме се един друг залив, от северната страна на острова и се отправихме натам. По пътя хванахме една малка баракуда и много се чудехме дали да я ядем заради един токсин, който се натрупва в баракудите, които ядат коралови риби, но прочетохме, че ако са под 1 метър са безопасни уж. След като се закотвихме я филетирах и айде в тигана, стана супер вечеря.
На сутринта трябваше да тръгваме към Нуку Хива, където се бяхме разбрали да се срещнем с Милена, Севето и Диди. Те идват на 14-ти по обяд, което се пада след 2 дена. Рано-рано се изстреляхме и цял ден си плавахме суууупер безметежно. Грот, геноа и абсолютно никакви проблеми. Успях да си поработя даже.
Привечер пристигнахме и си избрахме един залив, които според Навионикса трябва да е супер защитен. Дръжки…беше най-ужасното клатене на света! То като почна през нощта и до сутринта ни беше разбило всичките камъци в бъбреците. Рано-рано Евгени стана и почна да вдига котвата, супер изнервен от това лангъркане. Насочихме се към основния залив, в който се намира и „столицата“ на острова. Там си пуснахме и кърмова котва, за да избегнем вероятността да ни заклати толкова ужасно колкото предишната вечер. Разгледахме „града“, намерихме кола под наем за следващия ден, магазин(за сладолед естествено) и разбрахме къде е пазара(оказа се точно до пристанището). Има яхтен „магазин“, който е по-скоро за услуги за яхтите, нямаше почти нищо за продаване. Собственика е американец, Кевин, много любезен човек. Оставихме 2 газови бутилки за пълнене.
Тази нощ спахме сууупер спокойно, с двете котви, чудесно насочени с нос към вълната. Единствения проблем на това закотвяне е, че лодката не може да се завърти по посока на вятъра и съответно не влиза толкова въздух, но сравнение с предишната нощ си беше пълен лукс!
На следващия ден станахме много рано за да купим риба. Местните рибари излизат между 5 и 6 сутринта и тогава може да ги хване човек да си купи директно от тях. Бяха хванали няколко бааая големи риби тон, който разфасоваха на пристана. Остатъците директно хвърляха в морето, което кипеше от АКУЛИ! Буквално до дингитата минаваха едни бааая големи акули. От тези вече човек определено би имал сериозен респект ако ги срещне под водата!
Малко преди обяд видяхме и няколко манти! Естествено излетях с дрона и ги поснимах, те поне изобщо не се притесняват от ниско летящи бръмчащи обекти…на едната почти и кацнах на главата!
Отидох да посрещна новия екипаж. До летището разстоянието е около 40км, но се взима за час и половина почти. Минава по диагонал на целия остров, като по пътя се сменят поне няколко видя природа. Минава се от 0 до 800 метра надморска височина, от палми до иглолистни дървета, от банани до шишарки. Изключително красив остров!
Летището е супер забавно, една палатковидна сграда до писта. Каца самолета, разтоварва хората, посрещат ги без формалности, багажа директно си го взима човек от количката. Много се зарадвах, че най-накрая виждам Миленка, прегръдки, целувки. Натоварихме се на великата кола(някво мега малко Пежо), но се оказа желязно. С 4 човека и 3 раници се справи геройски по тия баири! Спряхме на няколко места за панорамни снимки и си маркирахме места за „крадене“ на плодове. По островите се оказа, че не е лесно да се снабди човек с плодове и зеленчуци от магазините, но пък навсякъде има разни дървета…с банани, мангота, авокадота. Нямахме никакви инструменти и пособия, но имахме план за следващия ден.
С дингито никакъв шанс да се закараме всички, та натоварих багажа, пък девойките останаха в заведението на пристанището, да хапнат някаква нормална храна, че по тия хиляди самолети само сухоежбини. Много хубави пържоли, картофки и сок от помело!
Натоварихме се и сега започва същинската част от островните приключения!
Thursday, May 11th, 2023
Островни дни
Първи ден на сушата! Слязохме. Всичко се клаааати ужасно, през сълзих(от смях де) се сетих, че ако сега ни тестват по американската система да ходим по права линия докосвайки си носа директно ще ни опандизят!
Планът за деня беше да намерим къде е пералнята(оказа се една лелка с джип, която беше паркирала точно до лодките за късмет), да отидем до граничните и да напазаруваме някакви работи, че част от провизиите ни бяха посвършили.
От пристанището до градчето(Атуона) се стига по асфалтов път(в доста по-добро състояние от голяма част от БГ пътищата), като се намира точно от другата страна на заливчето. Ако имаше някакъв нормален динги док щеше да се стига за 5 минути, обаче пеша отнема 40. Посъветваха ни да пробваме автостоп, тъй като местните са много готини и качват тъпи туристи. Така и направихме, но с лек стратегически елемент. Тъй като пристанището е до бензиностанцията(единствената) използвахме случая и издебнахме една жена, която точно приключваше със зареждането. Софи говори доста добър Френски, та има активна роля в комуникацията с местните(тук се говори както Френски, така и местен език, специфичен май за всяка група острови(Маркезки, Таитянски…). Повечето коли на острова са джипове, нормална лека кола не видях никъде. Или някакви Toyot-и или Mitsubishi или…DaciaJ Доста забавно, ама и тук са налазили тия кошници. Но така де, здрави и евтини коли са, няма защо да не се навъдят навсякъде.
Стигнахме до градчето за около 5 минути, лелката караше доооста състезателно, клаксон, задминаване, весело. В центъра на градчето имаше всичко – поща, магазин, банка, гранични, полиция, туристически център, музей на Гоген(тук бил починал, ти да видиш…) и каквото още се сети човек. Минахме през граничните, много любезни мърди…пуснаха ни, поздравиха ни, викат вие за какво? Ние – за чек-ин. Аааа добре, седнете да изчакате…очевидно никой нищо не прави, ама ей така, да не разглезваме, да си почакаме. След 10-на минути се върна ухилен – айде, да видим документите. Прегледа всичко, даде един формуляр, Евгени го попълни и след 10-15 минути бяхме минали проверката. То нали сме в ЕС(само да чуя, че някой гласува за тоя цървул Копейкин…) и те са Френска територия…мисля, че процедурата за влизане в България е по-сложна. Дадоха ни едно митническо листче, което трябва ние да си пратим по пощата в Таити, явно няма „вътреша“ поща. Поздравихме ги и се отправихме към пощата. Там разбира се не приемат евро или долари, само местна валута. Хубаво, че точно отвън е банкомата. Пратихме писмото и айдее, към магазин за сладолееед! От няколко дни си говорихме какво ще е първото нещо, което ще си купим и някак бяхме единодушни – сладолед! То със сладолед тръгнахме като последна покупка от Мексико, със сладолед трябваше да пристигнем.
Покрай писмото се сещам и за нещо, което не бях описал в предишните постове, а именно, че няколко дни преди да пристигнем, една вечер написахме писмо в бутилка(малка бутилка, от тоник). Написахме координатите, имената ни и моя мейл, ако някой я намери да ни напише къде я е намерилJ
Нахлухме в магазина, Софи отиде да търси кофа, да възстанови загубата. Е нямаше. И като цяло точно както пишат всички – по тези острови в магазините няма безкрайно много неща, а каквото има е доста скъпо. Купихме си някакви плодове и зеленчуци, месо(всичкото е замразено тук) и някви други дреболии, като идеята ни беше, че това е пазар за 1-2 дена, докато се ориентираме.
Прибрахме се до лодката пак на стоп. Аз взех да си говоря с местния дайвинг инструктор, за някой от следващите дни дали мога да се погмуркам, защото бях чел, че това са едни от най-хубавите места за гмуркане в света. Разбрахме се за неделя сутринта, супер. Мислехме събота да наемем кола и да пообиколим, но се оказа, че тези три дни точно е национален празник и всичките евтини коли бяха заети, а наличните – много скъпи. Е хубаво, ще разглеждаме друг остров явно. Този до каквото стигнем пеша.
Нощите са горе-долу спокойни, но си го има големия суел от океана. Както сме пристанали нос-кърма голямата вълна ту избутва лодката напред, ту я връща назад. Няма особено голямо напрежение нито за котвата, нито за въжетата, но все пак на сутринта бяхме скъсали едното кърмово, явно това постоянно напред-назад не му е понесло. Направи ми впечатление, че околните лодки бяха с доста по-отпуснати въжета от нас, може би това е трика в такива условия. Валя бая дъжд, което пък ни кара постоянно да отваряме-затваряме люкове, леко досадно.
На следващата сутрин се събудих първи, видях въжето и се захванах да направя система, че да го възстановя. Малко трудно беше, защото някак трябваше да закарам тънко въже на брега, но с някаква тежест, за да мога да метна на пристана. Беше и отлив, поради което трябваше да мятам на около 2 метра нагоре. Сложих една тежка макара и стана схемата, като след това измислих и система да заредим вода. На брега имаше чешма, но понеже маркуча ни няма как да стигне направих схема за прекарване на туби с макарата по швартовото въже. Макара, две въжета – едно към брега, едно към лодката и напред-назад. Направихме 10-12 курса, не помня, малко бавно, но пък ефективно. Напълнихме резервоара за вода, тъй като в пристанището не може да работи water maker-а – много е мръсно. Почти през цялото време валя дъжд, ама то е топло и изобщо не го усеща човек, даже мисля, че не мокри. Просто си вали и се изпарява, странна работа.
Направихме една разходка до града, но събота, национален празник…призрачен град, никой няма, нищо не работи. Тази нощ поне не валя, та си спахме нормално на отворено всичко.
Рано на следващата сутрин бях на гмуркане. С една алуминиева лодка, местния инструктор голям симпатяга, вика спота е много наблизо, красиво е, ама понеже има голяма вълна вероятно ще е мътно, но като слезем по-надолу ще се оправи. Имаше няква езикова неразбория, защото обясни, че ще ходим до към 50-55 метра…всъщност имал предвид, че ще седим 50-55 минути. Леко се бях притеснил, ама викам…знае какво прави човека, не сме първите.
Отидохме, дропнаха ни и започна най-мътния дайв в живота ми. По едно време буквално не виждах плавниците на бъди-то. Той и инструктора това викаше – стойте близо, ама много близо! Наистина, като слязохме на 22-24 метра нещата се пооправиха, но и там се усещаше тая вълна. Виждах как хората пред мен ги лашка напред-назад. Много е странно как не го усещаш върху себе си, но виждаш другите как се разхождат наляво-надясно от вълната. Дайва беше интересен, въпреки, че нямаше много цветове(то и заради дълбочината де), но видяхме няколко манти(от тия огроооомните, черно-белите морски създания, които изглеждат като от космоса някак). Май мярнахме и една акула-чук, ама беше в мътилката и сравнително далече, та не стана съвсем ясно каква точно, но че беше акула някаква – беше.
След като се върнах на лодката решихме, че няма смисъл да висим в това пристанище като не можем да мръднем из острова, а да се махаме, че това лашкане беше досадно. Харесахме си съседния остров, за който ни бяха казали, че е много приятен, с хубави места за закотвяне, супер чиста вода и сравнително защитен от тая вълна. Избрахме се един залив, в който имаше няколко лодки от ARC и се чучнахме там. Пред на плажът беше величествен – точно като от някоя приказка. Бял супер фин пясък, палми…абе 10/10. Бързо-бързо пуснахме каяка, Евгени заплува с плавниците, а Софи се опита да ме обърне, като се качи в каяка една идея по-смело отколкото се полагаше. Закрепихме се де и догребахме до брега. Там естествено се оказа една идея тегаво да се излезе, тъй като тая голяма вълна си правеше бая напред-назад и то със прилична сила. Трябва да се дебне малко като на сърф…като идва вълна почваш да гребеш и гледаш с нея да излезеш колкото се може по-нагоре по брега за да не те върне обратно и следващата да те преобърне.
На задна линия имаше някакви постройки тип барака, явно в някакъв момент е имало хора и на този плаж. Има корито на река, може би се появяват хора когато има вода.
Появиха се двама образи от ARC, влачейки едно съдрана платно. Използваха част от бараката, че да го разпънат. Някъде ги хванала по-сериозна буря и го бяха порнали доста грозно, високо горе, по цялата ширина. Искаха да го премерят, за да поръчат ново от Австралия и да пратят снимки на местния шивач, да го закърпи колкото да се придвижат докато пристигне новото. Помогнахме им с меренето и връщането на платното в дингито, пък те ни поканиха на барбекю малко по-късно отново на брега. Аз пък си бях намерил една сууупер дълга тояга, очевидно направена за брулене на кокосови орехи и се заех да бруля…ама те тия гадове са сууупер здрави и много на високо. След около половин час бях успял едвам да съборя 3!
Прибрахме се до лодката да обядваме, малко почивка, приготвихме си неща за барбекю(наденички, картофи, патладжан, лук, ром с кола…абе да се поглезим). Към 17 със Софи се качихме пак на каяка и газ – към брега. Евгени реши, че не му се ходи пак и си остана на лодката да чака манекенкитеJ
Тия бяха големи симпатяги, кой със собствена лодка, кой само като екипаж – минали през Панама, после Галапагос(казаха, че било суууупер комерсиално и не си заслужавало толкова да се ходи). Сприятелихме се много бързо със всички, аху-ихи, баркебюнце, помагане за вадене и пускане на дингита(защото тая вълна с каяк е едно, ама като става дума за динги с двигател нещата са съвсееем по-сложни) и то си се стъмни. Разбрах се с една симпатична двойка от Холандия, че ще им помогна да бутнем дингито през прибоя, пък те ще ме метнат до лодката, тъй като излизането от морето на брега с каяка е лесно, обаче влизането…ако сме двама никакъв шанс. Та Софи с каяка…обръщаме го, тя влиза вътре и дебнем…като дойде вълна до под каяка аз почвам да бутам яко, тя почва да гребе. Обаче беше седнала много напред и каяка върви накриво…всички бяхме затаили дъх като посрещна първата вълна напреки…беше няква пълна магия, че не я обърна. Почна да гребе в другата посока, ама само се завърта напреки в другата посока, следващата вълна вече беше съвсем аха-аха да я обърне, ама някак се закрепи…тия от ARC-а викат…лелелее, ма тя много добра бе. А като им казах, че никога до сега не го е правила…паднаха им ченетатаJ Ма явно късмет на начинаещия.
Saturday, May 6th, 2023
ЗЕМЯ!!!
Последните дни и нощи бяха доста монотонни. Откакто „препрограмирахме“ автопилота не сме имали проблеми с управленията, въжетата не се износват. Единственото в тази посока, което се случи, че на 20-на мили от острова(Хива Оа) автопилота спря да работи. Но ще стиган и до там.
Специфичните неща, за които се сещам в момента са няколко, тъй като изведнъж стигнахме сушата и някак деня стана много натоварен, съответно бързо забравям какво точно се е случило предишните дни.
Предпосления ден както си плавахме и около лодката се появиха много делфини. Отидох на носа да им се порадвам, като викнах и на другите, ама кой беше със слушалки, кой учеше Френски, не ме отразиха особено. Та погледах ги играчковците и се върнах назад. Казах на Софи по-настойчиво, тя изчурулика нещо и изчезна да ги гледа. През това време ми направи впечатление, че „въдицата“ (всъщност нямаме истинска въдица какво знаете, онзи петък…, а ползвам просто една ролка с влакно, която закачам на един ластик за багаж) седи по-опъната от обикновено. Реших да я проверя и какво да видя – о ЧУДО. Хванала се е една чууудесна риба тон. Около 10-на кг, явно се беше повлачила вече известно време, защото не се бори особено ожесточено. Издърпах я близо, Евгени този път супер професионално извади канджата(кука за вадене на риба от водата), закачи я зад хрилете и заедно(аз влакното, той канджата) я качихме на борда. От там търча да донеса текилата(не за нас, за рибата…това е най-бързия начин за умъртвяване уж, сипва се в хрилете и за няколко секунди умира). Може би най-хуманния начин да убиеш риба, все пак я черпиш и едно пиене! Та спря да се мята като обезумяла, вече всичко беше в кръв(на тона кръвта е една мега гъста, тъмно червена и лепкава, засъхне ли няяяяма чистене). Евгени донесе 2-3 ножа и се почна една доста кървава история. А междувременно Софи още беше при делфините. И като се върна леееко пребледня милата, изобщо не и се гледаше тая дейност. Вегетарианка по душа, ама за плаването прояде и месо и рибаJ Та кълцахме, рязахме, филета, пък стекове…то много месо, много нещо. Изхвърлихме онази осолената риба и кутията я използвахме за новата партида. До козирката се напълни, даже останаха 3 стека и 2 филета. 3-те стека директно на тигана отидоха, че точно беше станало време за ядене, филетата ги направихме на супер суши вечерта. Нямахме вече почти никакви зеленчуци, та беше малко импровизация работата…вместо с краставица и авокадо трябваше да ползваме круша и манго. Ама стана супер де! С този пресен тон направо се натъпкахме грандиозно.
Софи беше направила една „фалшива“ мусака – сладки картофи и ситно нарязана наденица(само това ни беше останало), със заливка като за мусака. Интересна гарнитура за рибата се получи, поне 2 дена си я ядохме.
През нощите нищо съществено не се случи, плаваме без грот и на рифована си геноа, да не ни изненада някоя шквал докат спим, въпреки, че вече сме извън тяхната зона. На тази лодка любимата скорост е 6 възела. Общо взето това ни е и средната скорост за цялото пътуване. Няма проблем да се кара и със 7 и 8, обаче се усеща отчетливо, че я товари повече и става по-некомфортно за „живеене“. Подскача повече, повече залита като я вдигне вълната, съответно автопилота трябва повече да работи. Абе 6 и това е. Не сме на регата, гледаме да стигнем без щети по нас и по лодката. Забелязал съм, че към лодките имам някакъв сантимент и някаква форма на съчувствие…много мразя да се товарят излишно, може би е свързано с това, че това винаги води до ремонти, които обикновено са тегави. Но и много мразя някой като почне да им се „фука“ как бил излязъл да кара на 30 или 40 възела. Супер малоумна история(за лодките, които ние караме де). Да, като цяло за предвидени да издържат и в повече, обаче ей така, заради селфито…не го разбирам. Да те хване някъде – добре, ама да видиш прогноза и да се нахакаш умишлено…
Добре, последен ден! Според Navionics-а ще стигнем ранния следобяд! Цяла сутрин и преди обяд съзерцаваме хоризонта, ама ниищо. Е виждат се по-гъсти облаци и е ясно къде са островите, ама не се виждат. Викаме…тоя Путин ся нещо е направил на GPS-а и всички отиваме в Сибир примерно…пак туна на тиган, салата няма, по малко фалшива мусака.
По едно време автопилота нещо взе да се оплаква…викаме сигурно онази настройка нещо е ковти за тия вълни. Пипнах я на по-чувствително, нъц. Пак изтърва. Дообре. Направи ни впечатление, че не върти на дясно, само на ляво. Викаме аха, сигурно е компютъра, те го правят това. Евгени има от всичко по 2, извади другия, смени го за около 20-на минути, пуска…пак същото! Аааа…лошо. Отваряме пак любимия рундук, вадим всичко и време за йога. Завря се Евгени и какво да види – една тъпа шпонка(щивтче) се извадила и съответно двигателя на автопилота си върти, ама зъбното колело – не. Супер случайно шпонката не беше паднала(а тя е мега миниатюрна, 3 мм сигурно), видя я и я ръчна в процепа. Обаче тя се оказа, че е по-дълга отколкото трябва, явно последния път като са му сервизирали мотора на автопилота и са сложили някаква, колкото да има. Взе да го мисли как да я фиксира, ама не го измисли бързо, та се мушнах аз. Видях., че всъщност оста на автопилота има дупка с резба, явно за винт и шайба, които да спират тази шпонка да излиза. Сложихме една импровизирана комбинация от по-дълго болтче и 2 шайби(че нали стърчи онова) и готово.
Междувременно Софи караше, много добре се справя вече с посоката(е разсейва се периодично де, ама…) и в маранята май видя нещо. Кьорихме се, ама не успяхме да видим нещо, което еднозначно да кажем, че е суша. Покарахме така още 2 часа някъде и по едно време аз вече определено видях очертания на остров! Бяхме на 10 мили, обаче тая мараня всичко скрива. Е СУШААААА! След точно 21 дена и 2800 морски мили най-накрая суша! Вече почнахме да си представяме сладоледи, коктейли, бургери, манекенки(е къде без тях), манекени(за Софи де)…абе блаженство!
До самото „пристанище“ имаше около 15 мили още, плаването покрай острова беше меко казано друсливо. Тия огромни океански вълни като се срещат с този супер отвесен релеф и става неприятна отразена вълна. Гледахме да сме много близо, ама все пак си ни поклати. Самия остров от източната страна изглежда като непревземаема крепост. Нищо, което да прилича на бряг, само отвесни скали, огромни разбиващи се вълни и вятър. Не ми се мисли ако някога е имало корабокрушение в близост и оцелелите са стигнали до тук…просто никакъв шанс.
С приближаването към западната част на острова нещата изглеждаха значително по-добре. Склоновете станаха по-полегати, тук-таме се виждаха заливи. Стана сууупер зелено! Ама такова тропическо зелено, дето никъде другаде не може да се види! И над целия остров едни тъмни-тъмни облаци. Много силна картинка, ще остане за дълго време в съзнанието ми!
Приближавайки още решихме, че вече няма смисъл да се мъчим с платната, запалихме и с пълна газ(на 2000 оборота де) се насочихме към залива с „пристанището“ и градът, където можем да направим входяща контрола. С приближаването на залива видяхме няколко мачти, които се клатеха като обезумели…посоката на вълната беше централно към входа! Ужас! Само си представихме как ще се клатим цяла нощ, което е много по-неприятно от клатенето в океана, тъй като е абсолютно хаотично. С навлизането навътре видяхме, че все пак има някакъв кей и, че няколко лодки мъдро се бяха вързали за него с мнооого дълги въжета. Гръцко приставане, но на 15 метра от кея. Идеята е, че дългите въжета играят роля на „буфер“ и няма резки дръпвания на лодката. Един много учтив италианец ни помогна, като взе въжето, отиде до брега и го върза, докато ние се намествахме с котвата. Малко назад, въжето и ето! Вързани сме за суша! Клати, но съвсем търпимо. Софи изобщо не можеше да повярва, още беше в шок, че всъщност всичко приключи! Преди да стигнем разправяше как щом стигнем веднага слиза, ще тича, ще гушка дървета…дръжки, изобщо не искаше да слизаJ Около нас има доста лодки(над 50 като гледам), 30-на от тях са от ARC. Готина организация си имат.
Поздравихме се с по една прегръдка и ръкостискане за чудесното и най-вече безаварийно плаване, пихме по бира, вино. Хапнахме риба и тотално припадане. Ама аз такова не помня да ми се е случвало от много отдавна…още на масата ми се затваряха очите. На следващия ден трябва да минем формалностите…и да започнем другото приключение! Островния живот!
Tuesday, May 2nd, 2023
Последен напън
Не остана! Всъщност от гледна точка на стандартните плавания си е бая разстояние, но за океан реално сме пристигнали едва ли не. Днес ни остават 300 мили. Но да се върна малко назад…
След последната спасителна операция с металното въже реших, че трябва да погледна настройките на автопилота, тъй като ми се струваше, че работи прекалено много. Някак като сядах да карам на ръка и ми правеше впечатление, че първо няма нужда почти да се пипа руля, тъй като вълната бутва кърмата, след което бутва носа и съответно връща лодката в първоначалния курс и второ, че лодката стои много по-стабилно и не се клати странично. От нашата лодка си спомних, че има една настройка, която управлява колко бързо да реагира автопилота на промяна в курса. Разцъках менюто, успях да вляза в dealer настройките и видях, че и тук е настроен на най-чувствителния възможен режим. Това води до постоянно компенсиране и най-малката промяна в курса, което явно амортизира механичната част на системата и допълнително разклаща лодката. От ниво 5 върнах на ниво 1, тоест на абсолютен пън. Нищо не можеше да го бутне автопилота вече, за цял ден сигурно мръдна 5 пъти сумарно! Хем щадим механика и електроника, хем пестим ток. Много добре. Вярно, че този ден карахме с рифовани платна и на някакъв халф(защото още се борим да слезем по-южно, за да посрещнем силния вятър с по-приятен ъгъл), съответно лодката си е естествено балансирана, но все пак беше приятно да го гледаме как не мърда вместо да се скъсва да врътка наляво-надясно.
Плаването по тия ширини вече стана доста еднообразно, но все пак първата вечер след като влязохме в по-силния вятър се оказа доста неприятна. Мисля, че никой не мигна за повече от 20-на минути тази нощ. Супер разбъркана вълна, с много малко разстояние между самите вълни, за това пък сравнително висока, абе Средиземноморска гадост. За съжаление планът ни беше такъв, че и тази нощ трябваше да спазваме по-южен курс. В предната каюта се завъртях да спя напречно, обаче пак никакъв шанс, като в центрофуга! Е избутахме нощта, деня след това беше прекрасен, вълната се беше пооформила вече около 2-3 метра, с ясна посока и съвсем търпима честота. Освен това вече можехме да си позволим лека промяна в курса, съответно започнахме да плаваме по посока на вълната. Рязко ни се оправи настроението, на порции си поспахме, проветрихме хубаво, че като ни залива периодично и всичко трябва да е затворено и става леееко спаренко вътре. Вятъра поспадна, разрифовахме и цяяяял ден айляк. Влачим пак няква примамка за риба, ама нищо…600 мили остават! Реално това е плюсът на тези условия, че плаваме по-бързичко.
Всеки ден правим проверка на системите на рулевото, но след промяната на настройката на автопилота нещата изглеждат съвсем различно. Няма го това постоянно ръчкане, нищо не се износва, абе рай за металните проволки(и за йогата на Евгени де). Софи направи мееега яките пържоли(след толкова време още имаме прасно месо, велико!) с глазиран лук и руска салата(и в Аржентина знаели какво е това и там така и казвали…обяснихме и, че тя всъщност нищо руско няма в нея). Продължават дискусиите около „комунизма“, че Софи и тя се оказа с някви такива възгледи…много искала да направи марина за бедни, да вземела тия ужасни бастиони на капитализма круизните кораби и да ги направела на пансиони за нуждаещи се…идеализъм в най-чистата му и нереалистична форма, ама както знаем с жени трудно се спори. Много интересно кой ще плаща екипажа и поддръжката на тия мастодонти…ма сигурно ще вземем от гадните IT-та, те имат много пари…
Втората вечер беше супер, без никакви забележки, 15 възела постоянен вятър, бакщаг, попътна вълна. Чудесно си спахме тоя път! 450 мили остават. През деня май нищо съществено не се случи, не помня даже какво готвихме. Вечерта хапнахме кой каквото свари – кой консерва с чили, кой салата, кой сандвич с риба тон…волна програма. Като цяло се установи някакъв такъв ред, че сериозното ядене е на обяд, за вечеря по-скоро дояждане или някакви импровизации. Вече нямаме пресни зеленчуци, май с тази част подценихме нещата, но пък и то нямаше безкрайно много място за складиране на такива, че все пак си заминават. Но даже и лука ни свърши, имаме малко останали картофи. Почти не сме пипали консервите, а реално бяхме предвидили половината време да сме на тях. Плодовете също почти свършиха, имаме останал някой друг ананас, мангота и ябълки.
През нощта бяха останали Евгени и Софи да дремят в кокпита, аз я смених някъде към 2.30-3. Помоли да легне отпред, че отзад много задушно, няма лошо. До сутринта само един дъжд мина за 10-на минути, иначе нищо за отбелязване. Но на сутринта…тооочно се показваше слънцето, нещо още си дремехме и като ни запука…45-50 възела вятър, хоризонтален дъжд, абе най-накрая да видим истински шквал! Софи каза, че гледала през предния люк как се клатела мачтата(това докато прибираме геноата) и била леееко притеснена ще остане ли тая работа да стърчи или ще си замине. Е не беше толкова драматично, за под 2 минути бяхме махнали почти изцяло платното, оставихме само едно триъгълниче, колкото да държи носа. Правехме 7-8 възела на гол корпус. Но това за около 20-на минути мина, бързо-бързо ни изпревари и продължи напред. Имаше невероятна дъга…за жалост на моите почитатели и под тази дъга не успях да минаJ
Остават 300 мили! Още 2 дена и сме там, чак ми звучи нереално! Имах спомен от Атлантика, че всъщност не ми омръзва и ми е приятно това лодково ежедневие, чудех се дали толкова години по-късно нещо се е променило, но не, ок си е. Мога да продължа още доста май(е липсват си някои работи, ама кво да се прави, ще наваксваме…). Четем къде и какво да правим, май ще е доста плътна програмата докато дойдат попълненията. След това още-по!
