Archive for June, 2008
Wednesday, June 25th, 2008
The end of the road – part 2
Преди около седмица написах първата част на последни разказ…сега мисля да довърша започнатото.
И така бяхме стигнали до вулкана етна и минаването през пролива между Сицилия и континентална Италия. Някъде към 2 през ноща си легнах и оставих Кърни да наглежда обстановката, сиреч на вахта. Обстановката беше значително по-спокойна вече, защото корабите са по-малко толкова късно, пък и бяхме излезли от най-тясната част на пролива. Неприятното беше, че леката мараня, която се появи започна да става не чак толкова лека. Още по-лошото беше, че напред ставаше още по-гъста, даже си клонеше към мъгла. Но пък след цял ден обикаляне на града и ремонтиране на помпа бях толкова гроги, че просто се тръшнах до бучащия мотор(просто “леглата”(койките) на тази лодка са разположени от двете страни на мотора, не че изпитвам някаква привързаност към него) и откъртих. Незнам точно какво е ставало, но явно нищо съществено, защото се събудих към 8-9 сутринта, все още вървяхме на мотор и Италия беше започнала да изчезва в далечината. Баща ми беше на вахта и спокойно си четеше книжка и си пийваше кафето.
Появи се някакъв вятър и всички(будни) с голяма радост се заехме с вдигането на платната. Първо голямата геноа за да имаме все пак някакъв ход и да можем да спрем мотора, после грот и така лодката потегли към отсрещния бряг(който е на 2 дена път всъщност) значително по-тихо от предипните 10-на часа пърпорене.
От тук натам историята е доста тривиална, макар за нас дните да имаха много приятен характер – от момента, в който вдигнахме платната и ги настройхме за остър бейдевинд(тоест силно насрещен вятър) до момента, в който подминахме о-в Закинтос не се наложи нита една сериозна маневра или пренастройване на ветрилата…само от време на време се съобразявахме с промяната на посоката на вятъра в рамките на 20-на градуса, които ни дадоха възможност да отидем точно там, където искахме, без да се налага да лавираме.
По този маршрут тряфика не е много натоварен, но има значително повече рибари и съответно трябва малко повече внимание за пуснати мрежи и други риболовни съоръжения.
Интересен момент беше възможността да пробваме лодката в едни много оптимални условия – хубав вятър(между бейдевинд(настрещен) и халфвинд(страничен)), със сила между 6 и 10 възела. При такъв вятър морето е сравнително спокойно, а лодката е леко накренена и съответно много стабилна. След около половин час играчка с ветрила, хидравлики и въжета успяхме да постигнем нещо много интересно – скорост на лодката малко по-висока от скоростта на вятъра! Не съм убеден, че това е истинско показание, защото все пак скоростта на вятъра се смята от компютър, които прави някакви усреднявания, но дори и да не е било така, то поне двете скорости бяха много близо, при това за доста дълго време – почти 10 часа след това карахме с така настроените платна.
След двe денонощия в този дух на мореплаване в най-прекрасният му вид, се озовахме между о-в Закинтос и о-в Кефалония. Там разбира се беше време за малко гадост – вятъра просто спря. В рамките на 3-4 часа отново се наложи да попърпорим с мотора. Забелязахме, че климата около сушата е доста различен от този в открито море – значително по-топло, даже неприятно топло. Към 10-11 сутринта цялата палуба пареше, предполагам температурите са били над 30 градуса. Решихме, че е карйно време да изпробваме нещо, за което си говорехме от едно известноо време – да запушим отводнителните отвори и да си спретнем малко басейнче. И така два найлонови плика станаха за тапи, изляхме 10-на кофи вода и си имахме плаващ басейн…е не става за плуване, но пък беше много приятно да си плицикаме краката във вода, вместо да се правим на нестинари.
По някое време, приближавайки град Патра подухна попътен вятър и естествено си вдигнахме спинакер…една друга яхта мина покрай нас и ни изгледаха много особено…тия пък какви ще ги вършат…на толкова слаб вятър, пък с платна…е да, ама на нас ни беше тихо, пък те бучаха с мотор.
Тук минахме през още една забележителност – моста на Патра. Това е най-дългия мост в Европа, а пък може би и един от най-дългите мостове в света…поддържа се от 4 огромни колони, като между тях има кабели. Гледката е доста впечатляваща не само защото моста е голям, а и заради това, което архитектите са се опитали да внушат – че колоните са четирима изправени човека, хванали се за ръце като жива верига.
Минахме отдолу под моста със вдигнат спинакер, което сигурно не се случва често…там обикновенно вятъра е насрещен, но пък за пореден път се потвърди една зависимост, която установих последните години…приловите ги минавам или с попътен вятър или без вятър…а пък всички много ги е страх от тези места, защото са си напатили от големи вълни и силни насрещни ветрове. Е явно съм късметлия.
Не може обаче всичко да е наред…около 15-на минути след като минахме моста забелязахме, че има много сърфисти, които караха доста бързо…а пък при нас нямаше толкова силен вятър…е много бързо разбрахме защо – в следващия момент се появи още един вятър, доста по-силен от този, с който се движешме до момент, при това на перпендикулярен на нашия. В този момент спинакера започна неистови опити да се оплете…разтърчахме се да го сваляме, аз бях на руля, Кърни затича напред към носа, за да откачи браса(едното от двете въжета), а баща ми хвана въжето, което вдига платното горе. Но за нещастие то беше заклинило. По едно време успя да го освободи, но неприятното беше, че държеше въжето без ръкавици и без да е застопорено…от тази операция получи много неприятни рани(направо изгаряния) по ръцете, защото ветрилото е голямо и под напора на силен вятър усилието е огромно.
Е справихме се с тази задачка криво-ляво, сложихме малката геноа и продължихме пътя…
За момента ще спра с историята, защото стана доста дълга, но…
Следва продължение…:)
Monday, June 16th, 2008
The end of the road – part 1
И така за наше голямо съжаление дойде и последната част от пътуването за момента…поради технически причини(а именно липсата на време) няма как да завършим пътуването както беше планирано. Макар до момента почти всичко да върви по план, забавянето с по 1-2 дена на всеки етап доведе до цялостно забавяне с около 1-2 седмици…
Но да се върна малко назад, някъде към Сардиния…
След прекрасният ден, който прекарахме в марината на St. Pietro и по-точно градчето Carlofonte трябваше да потегляме към Сицилия, защото все още имахме надежди, че няма да се наложи да прекъсваме пътуването ако побързаме с междинните спирки. По прогноза времето трябваше да ни е хубаво, 2-3 дена силен попътен вятър и без много дъжд. Още с излизането от сянката на островите(някъде към 11 вечерта) установихме, че прогнозата си е съвсем вярна и наистина духа доста “свежо” както се казва. Цяла нощ лодката беше “издухвана” в изключително правилна посока със съвсем приличната(даже малко неприлична) скорост от 7 възела. Реших да рискуваме малко и да караме с по-голямо платно, докато все още не са се вдигнали големи вълни. До сутринта нещата си вървяха по план, вятъра си духаше, лодката летеше.
Някъде към обяд нещата взеха да добиват по-средиземноморски отенък, а именно морето взе да си показва зъбките. Вятъра бавно, но постоянно се покачваше и скоро беше средно над 32 възела, което всъщност си е силничък вятър. Естествено с него се появиха и вълничките и така работата стана малко по-некомфортна. Решихме да сменим платното и да сложим едно 2-3 пъти по-малко, за да не се налага да правим процедурата неколкократно, в случай, че вятъра се засили още. Свалането на такова ветрило в такова време е доста интересно приключение, в което влязохме с ентусиазъм и излязохме доста мокри. Поради причината, че ветрилото трябва да се свали когато лодката е насочена срещу вятър, трябваше да направим завой на почти 180 градуса и да се насочим с носа към вълните. В този момент лодката започва да подскача доста активно, потапя си носа и като цяло не създава впечатлението да е много доволна от тези маневри. С известни усилия все пак успяхме да свалим ветрилото, да вдигнем по-малкото и да насочим Folie отново в правилната посока.
Тук се появи следващият проблем – вълните бяха станали твърде големи и автопилота не успяваше достатъчно добре да се пребори с клатенето ляво-дясно. Това наложи ръчно каране, което продъжи около 10-12 часа. В същност то беше добре дошло – малко да си припомним как се кара, че в последно време се бяхме разлигавили с 5-тия член на екипажа(автопилота).
С приближаването на нощта вятъра поутихна и отново намерихме работа на пилота, пък ние се отдадохме на обичайните си занимания – ядене, спане, четене, наглеждане за кораби.
Нощта и следващия ден и нощ минаха доста спокойно, без никакви произшествия или нещо много забележително.
На сутринта се намирахме вече във видима близост до Сицилия. Групата острови около големия са доста интересни, всички вулканични, някои от тях все още действащи. Нямахме време да спрем и да се насладим на девствеността на някой от ненаселените, но все пак минахме близо до тях.
Големият остров се оказа доста дълъг – цял ден и цяла нощ пътувахме покрай него, на следващия ден решихме да спрем за малко в едно градче – Milazzo. Мястото изглеждаше много добре, но доста контрастно. От едната страна на залива е самия град, с прекрасни стари постройки, включително един голям замък(който не успяхме да видим от вътре, защото не работеше) и една много внушителна католическа църква, а пък от другата има огромен нефтопреработвателен завод.
Разходката из града трая около 3-4 часа, поснимахме малко, заредихме гориво, лед, бира и…решихме да се консултираме с един майстор на тема дизелови двигатели, поради продължаващия теч. Човека дойде, погледна, почна да разглобява нещата по един ужасно неграмотен начин…помъдри известно време, пък каза, че трябвало да вземе старото болтче да направел ново…ама щяло да отнеме 1-2 дена…нямаше никакъв начин това да се случи, така че се отказахме от услугите му…разбира се за “консултацията” човек в “белите” страни си плаща, а пък когато става дума за яхти – си плаща повече. Е това оглеждане ни струваше 50 Евро…както и да е де. Тръгнахме привечер, минавайки още един проток – този между Италия и Сицилия, където движението е доста натоварено и около 2-3 часа бяхме постоянно нащрек да не би да налетим на някой голям кораб. Измислихме по-съвършенна система за събиране на капещото гориво и общо взето съвсем прилично закрепихме положението…само ни беше яд за намесата на майстора, ама…
Интересно нещо, което видяхме тогава е един активен вулкан – Етна. Много впечатлаваща гледка, особено през нощта, когато течащата лава се разлива като кръв по склона на планината. Уцелихме може би перфектните условия за наблюдаване на това природно явление – вечер без луна и чисто небе, макар с малко мараня. Най-неприятното на цялата работа е, че нямахме никаква възможност да го заснемем по какъвто и да било начин – нито камерата, нито фотоапарата могат да снимат на толкова тъмно, при толкова солидно клатене.
Следва продължение…
Friday, June 6th, 2008
От Малага към о-в Ибиса и Сардиния.
И така потеглихме към н-тата част на това приключение. Нов екипаж, ново море, нови предизвикателства. Заредихме се с провизии каквито намерихме(най-вече пресни плодове, зеленчуци, месо, бира – вече нямаме преходи по-дълги от 4-5 дена без суша).
Тръгнахме късния следобед, някъде към 7-8 местно време(то си е направо вечер де).
Все още беше светло, купихме лед от рибарското пристанище и заплавахме. Вятъра беше общо взето слаб, но все пак постоянен. Имаше доста голяма вълна от вятъра предишните дни, но с течение на времето намаляваше. Първата нощ новите членове на екипажа бяха малко като в небрано лозе, защото не се бяха сблъсквали с тази конкретна лодка, докато привикнат към местата на нещата и нощта мина. На следващия ден сутринта вятъра поумря и се наложи да двигателя да поработи известно време. Тук установихме и леко неприятното нещо, което по-късно ни забави при тръгването от Ибиса, а именно лек теч от един от болтовете на дизеловата помпа. Подухна ветрец от към гърба и естествено побързахме да вдигнем любимото за такъв вятър платно – спинакера. Покарахме така 4-5 часа, когато дойде вечерта сменихме отново на стандартното стъкмяване – грот и малка геноа. През нощта трафика около нас беше доста засилен, защото явно пресичахме някакъв коридор, но всичките приказки, който сме чували до момента за невнимателни и негледащи през какво минават кораби се оказаха неверни – няколко пъти корабите намаляваха хода си и ни заобикаляха по безопасен маршрут. На следващия ден Ибиса се появи пред нас и в ранния следобед вече се бяхме вързали. Екипажа много бързо влезе в ритъм и си се сработихме отлично, нощните вахти станаха по-лесни, защото са по-къси, понеже сме 4-ма човека.
Силно впечатление ни направи разликата в цената на две съседни яхтени пристанища(марини). Първата в която влязохме ни пискаха 190 евро за една нощ, а пишеше, че това е по-евтината от двете ! Все пак решихме да пробваме и другата – е там нещата се оказаха по-човешки – 38 евро на нощ. Решихме да останем 1 ден, да намерим необходимите ни чаркове и да потегляме.
От тук натам започнаха проблемите. При развиването на злополучното болтче то се скъса. Започна едно 3 дневно отчаяно търсене на заместител, защото бяхме наясно, че точно такова ще е адски трудно да се намери. Обикаляхме и търсехме, разпитвахме, мотаха ни, лъгаха ни, че ще ни намерят…като цяло останахме с доста неприятно впечатление за хората там(занимаващи се професионално с яхти) – мързеливи и абсолютно безхаберни. В крайна сметка се намери един човек, който се присети, че има някаква подобна помпа и разви едно почти същото болтче, което стана и спаси положението. Дори не искам да си спомням за всичките нерви, които изхабих около една толкова малка част. И отново се замислих колко малко нещо може да спре прогреса…едно нищо и никакво болтче ни изкара от строя и просто нямахме никакъв избор освен да чакаме и да търсим.
Сега малко впечатления от самия остров(освен хората). Типична туристическа дестинация, както разбрахме предпочитана основно от германци. Доста хотели, доста дискотеки, но в крайна сметка нищо, което не сме виждали. Има стара крепост, която огражда стария град със доста висока каменна стена, а самото старо градче е доста приятно. Типично средиземноморска архитектура, но от преди доста години, добре запазени къщи и тесни улички. Напомни ми леко на созопол, когато обаче той не беше превърнат в тази ужасна строителна площадка, която виждаме последните 5-10 години, но с малката разлика в отношението на хората. Определено отношенията на един към друг са далеч по-приветливи(изключвам момента, когато трябва да ти свършат малко по-сложна работа, като намиране на болтче), усмихнати и гостоприемни. Не възприемат всеки като ходеща касичка и цените са изравнени с тези в България, макар условията за туризъм и обслужването да са на съвсем друго ниво, което мисля, че у нас няма да достигнем дори след много години. Но както и да е…наистина острова е много известна туристическа дестинация и някак не остави добро впечатление у нас, като се има предвид, че не сме типичните туристи.
На третия ден намерихме прословутото болтче, точно за 5 минути го поставихме и за още 15 се спретнахме, припалихме и потеглихме. Вятъра беше хубав и духа до към 1 през нощта, когато спря…много неприятно, защото имаше останала вълна и настана голямо клатене. Не смеехме да запалим двигателя заради болтчето, понеже все още течеше по малко. И така за 24 часа бяхме минали по-малко от 90 мили…това сигурно е най-краткия преход за 24 часа, който сме правили от момента на тръгване. Следващия ден подухна и се попридвижихме добре. Вечерта се случи нещото, което очаквахме още от момента на потегляне от САЩ – хвана се риба. Слънцето беше почти залязло, ние вечеряхме спокойно и си говорихме, когато се чу заветния звук на развиваща се макара. Сашо скочи веднага и грабна въдицата, аз се заех да направя бърз заход, така че да сме в посоката, в която дърпа рибата. След около 15 минутна борба една 6-7 килограмова риба тон беше на борда, а всички дишахме тежко от адреналина и търчането по палубата. Вързахме я на кърмата, подкарахме отново лодката в правилната посока и седнахме да си доядем. След това пристъпихме към най-неприятната част – а именно филетирането. Доста качествено всички се омазахме, но в крайна сметка имахме около 4 килограма чисто филе от риба тон.
На следващия ден вятър просто каза стига толкова и спря. Пооправихме двигателя, направихме една система от скачени съдове за отвеждане на капещото гориво и в този дух откарахме следващите 24 часа. Сутринта на хоризонта се появи Сардиния и по-точно двата острова, които са на югозапад от Сардиния. Решихме, че ще спрем на северния от двата – St Pietro. Марината, на която спряхме се оказа изключително приятно място. Има си вода, ток, бензиностанцията и магазина бяха на около 100-на метра от изхода. Естествено и тук следваха правилото работа от 10 до 12 и после от 15 до 19, но все пак за 6-7 часа успяхме да си намерим всичко, което ни трябваше, включително още едно резервно болтче. Решихме, че поради забавянето няма да оставаме, а направо тръгнахме. Хората бяха изключително любезни, дори не ни взеха пари за престоя, а пък си ползвахме баня, тоалетна и вода. Като цяло останахме с доста по-добро впечатление от Италия отколкото от Испания.
От тук натам целта е Сицилия, после Гърция през Коринт и натам ще видим…започваме все повече да обмисляме вероятността да оставим лодката някъде из Гърция, просто защото отпуските ни са към своя край…но всичко зависи от времето.
Sunday, June 1st, 2008
За сирените, чайките и приятелите..
Е, да напиша и аз някой ред…
Обикновено съм словоохотлив, но с писането хич ме няма.
Не знам как звучи, но аз слушах песента на сирените няколко пъти. През нощта, когато човек е свикнал да спи, мозъкът му си измисля какво ли не ( понякога прекалено реалистично ). Хванал румпела, загледан в безкрайната вода с всичкото време на света, почваш да мислиш за какво ли не.. може и да е от това, че няма с кого да говориш.. Тогава почват да се чуват гласове, шепнещи неразбрани думи. След известно време гласовете стават по-силни и по-ясни. Почвам да разбирам моряците, които са се натъквали на рифове запленени от пеенето на сирените. Слава на Нептун, аз се разминах само с удоволствието от песните и то само защото насред океана няма скали. Сигурно някой ще ме прати на лекар за тези приказки, но предполагам, че така са тръгнали част от легендите и суеверията.
Стана дума за нашият спътник Джонатан.. Името му не беше случайно. За тези, които името не говори нищо , може да прочетат тук
http://izkustvoto.com/content/view/853/68/
В най-силните ветрове, когато се опитваш да мислиш само за румпела и компаса за да няма сили мозъкът ти да се паникьоса, Джонатан се рееше около нас забарвил всичко на около 1000 км от брега. Казаще от време на време пред лодката.. Мислехме си че ще кацне и при нас, но предполагам се притесняваше да не го заговорим и да му развалим удоволствието от свободата.. Когато силните ветрове останаха назад и на север, Джонатан си тръгна, може би Косьо е прав, че не разбираме от орнитология, може би Джонатан не е бил чайка, а буревестник. Въпреки това за нас си остана Джонатан. Не знам другите какво са търсили като усещане в това плаване, не съм убеден че аз знам какво съм търсил, но намерих много неща.
Едно от най-важните неща на такава лодка е разбирателството между екипажа. Има поверие, че екипажът трябва да е от нечетен брой хора за да може когато има неразбирателство винаги да има превес в силите. Ние бяхме четирима доста време, но след време назначихме пети член на екипажа и това беше Автопилотът. Железен рулеви във всякакви времена, неуморим и винаги сигурен къде отиваме. Справи се чудесно..
За мен всичко тръгна от една неделя през зимата на път за Боровец. Косьо се обади и каза: “Мм Паскалев, какво правиш? АА пиеш биричка на Стената ли? Какво ще кажеш за едно преплаване на Атлантика през Април ?” Звучи шеговито. И на мен така ми звучеше. С Косьо и Стас се познавам относително от скоро ( 3 4 години всъщност) и никога не бях плавал. С Емо съм приятел от повече време, но никога не сме плавали заедно на голяма лодка, един два пъти на Ял и доста пъти на малкият ни катамаран. Бях убеден обаче, че с него бих тръгнал да обикалям света. Като резултат се получи страхотен екипаж и страхотно плаване..може би отчасти, защото всеки от нас е малко луд, кой парашутист, кой алпинист, кой парапланерист, кой обикновен луд..но всички с желание за приключения и обичащи морето…
Не помня кой коментираше какво значи името на лодката – Folie A Deux. В буквален превод значи “Лудост за двама”, може би по-скоро значи “Луд колкото за двама”.. Всички на които го казвахме питаха: “А защо не се казва Folie A Quatre?” Имало е защо.. Оказа се, че освен това Folie a deux е медицински термин за психично отклонение, което е заразно сред близки хора. Не е случайно..
за по любопитните:
http://en.wikipedia.org/wiki/Folie_%C3%A0_deux
Косьо малко ни нахока че не пишем в блога и в бордовия дневник, ама когато съм на лодката в главата ми е каша..е има няколо реда и от мен вече..
Преди за заминем бях твърд привържаник, че “Попътен вятър” не е най-доброто пожелание за плаване. Ветроходците знаят защо. Оказа се обаче не само , че не е лишено от смисъл, но и направо си е най-доброто пожелание за дълъг преход.
Така че пожелавам, попътен вятър, попътни течения и безаварийно плаване на Косьо, Сашо, Румен и Кърни и всички които ще се присъединят към тях на по-късен етап.
Бис
’08
Sunday, June 1st, 2008
30-ина дни в три страници
31.05.2008 / 20:30ч. Гръмотевична буря. Имам страх от светкавици когато съм в морето. Вятърът е много силен от северозапад със скорост 40+ възла с интензивен дъжд. Краката пак са ми мокри, но този път със сладка вода. Добрата новина е, че цялто това великолепие на природата го съзерцавам от терасата в къщи. Не пожелавам на никой да го застигне подобна комбинация в морето.
Нарочно се оставих няколко дни след като аз и Бисер напуснахме Лодката преди да понапиша впечатленията си от плаването и това което мисля, че би било полезно за другите които ще тръгнат по този маршрут, отново без да претендирам за абсолютна точност и изчерпателност – така както го видях и осмислих.
Като цяло плаването мина под закрилата на морските богове които щедро черпихме с всяка наздравица която прозвучаваше на Лодката. С други думи имахме късмет. Видяхме най-хубавите от най-добрите лица на океана – картини на великолепие и динамика, хиляди прекрасни цветове , пейзажи и обитатели на природата които се опитахме да запечатаме с фотоапарати за онези които няма да имат шанса да ги видят на живо. Морето ни спести по-голямата чст от лошото си настроение за което не можем да бъдем нищо друго освен благодарни и щастливи.
Нямахме сериозни повреди по Лодката по време на плаването освен най-естествените – няколко кръпки по ветрилата, малко течове от палубата, скъсан ремък на алтернатора, някое и друго въженце, малко електричество – все неща които са стандартен пакет за всяко плаване.
Отношенията между нас бяха добри и стабилни. За себеси мога да го опиша като придобиване на висша степен на доверие към онзи който е на руля в тежко време, когато ти самият тамън си влезнал въре за се постоплиш, изсушиш и подремнеш след вахта. Чудесно е да успееш да се отпуснеш и да презаредиш – е за да ти се случи трябва да имаш доверие на човека който е отвън. Доста бързо се сработихме и стигнахме до момента в който не беше необходимо да си говорим / обясняваме относно работите по Лодката.
Относно провизиите нещата бяха почти съвършенни, следващият път бих вел малко повече тоник за джина и кока кола за рома, консервирани или сухи меса и трайни плодове – ябълки, цитруси и пр., и желирани мечета ;-).
Ако имахме газов или електрически хладилник на борда нещата придобиват вече далеч по-дегустаторски отенък.
Относно самото плаване и маршрута ще понапиша малко повече…
Общото мнение ( включително и препоръките на алманасите) е, че плавайки от Ню Йорк към Азорските острови е препоръчително да се “смъкнете” първо малко на юг (югоизток) и след това да поемете към островите. В началото си мислех, че това се прави с цел да се влезне в Гълфстрийм , който ( както забелязахме впоследствие ) е с посока изток-североизток и скорост до 3 възла на моменти – сериозен стимул за подобна постъпка. Посоката и скоростта са добри новини, температурата е трета. Когато влезнахме в течението усетихме нейното повишаване още на първата нощна вахта – за разлика от първите няколко нощи, тези в Гълфстрийм бяха значително по-топли и “осветени” от планктона който ярко очертава носовата вълна и килватера на лодката а също дирите на делфините които са решили да ни поогледат нощно време – магическа гледка в която съм се губил с часове… Та за маршрута си говорехме…идеята ни беше да се смъкнем на юг до около 38˚ с.ш. което е приблизително ширината на Азорите и от там – право на изток към тях с течението. Нашата действителност обаче се оказа малко по-различна и причината за това беше точно течението.
Гълфстрийм влияе не само климата в Атлантика а на цялата планета поради огромните си мащаби и количества топла вода която циркулират от тропиците към северните полярни области и после обратно на юг с доста по-ниска температура. Само малка част от ефекта на течението е, че по неговото протежение се формират голямо количество бързо преминаващи една след друга депресии (или циклони ако щете, да ме прощават метеоролозите ако греша ) , които само два месеца по-късно се превръщат във върволица от урагани. Слава богу ние не видяхме най-тежкото от тези циклони, макар и на моменти доста да ни поодруса и понамокри – мисля, че в една или друга степен се сблъскахм с три докато пресечем течението. Един от основните ефекти от всичко това, което си заслужава да бъде отбелязано е, че около полвината от проплаваното разстояние до Азорите ни беше на насрещни курсове, на моменти не от най-приятните изживявания, но това беше част от играта… Доста бързо проумяхме, че идеята да се отиде на юг може би не означава просто да се влезне в течението ами нещо повече – да се пресече. Така и направихме след като ни дойде поредният силен североизточен вятър от задната част на поредният циклон. Под щормови стаксел хванахме експреса на юг-югоизток и за 24ч. изминахме около 180 мили и достигнахме около 34˚ с.ш., приблизително най-южната точка от етапа до Азорите. Бяхме прсекли Гълфстрийм. Като обобщение на описаното по-горе за тези които имат намерение да минат по същия маршрут е , че до пресичането на течението могат да очакват основно насрещни ветрове и, че идеята да се отиде малко по-на юг изобщо не е лоша. В крайна сметка на фона на 2200-те мили по права линия до Азорите си заслужава да се изминат още около 200-300 в името на повишеният комфорт. На онези които решат, че това не си заслужава и изберат северния вариант бих препоръчал да са с по-солидна лодка и по възможност вътрешен кокпит. Живота в лошо време е далеч по-прекрасен когато си на сухо и топло и не се налага да обличаш щормово облекло и за всяка вахта или корекция на ветрилата.
След като пресекохме течението открихме Океанът такъв, какъвто сме си го представяли в най-добрата му светлина. Пак заради течението вече се радвахме на основно попътни ветрове, депресиите ни подминаваха от север, като ние се “хващахме “ за техните периферии в посока към Азорите. И така около седмица – чудесни дни в които си имахме дори и един-два безветрие – това е друга черта на южният път в случаите когато се намираш между две зони на ниско налягане.
След като излезнахме от течението температурата малко се понижи, макар и от южната му страна.
От морските обитатели най-масово виждахме едни много странни мехуро-подобни медузи които стояха на повърхността на водата и бяха в цветове преливащи от бледо розово до тъмно-виолетово, малки летящи риби които така и не пожелаха да ни падат на лодката по килограми половина-два всяка вечер (както сме го чели по книгите), видяхме един малък кит с плоска глава, една малка акула и доста морски костенурки кафяви на цвят и около метър големина. На около 200 мили от островите количеството на птиците значително се увеличва, малко преди това се смени модела на делфините , морските костенурки намаляха по размер и смениха модела чак след Азорите, пак тогава видяхме доста китове, летящите риби се смениха със скачащи калмарчета – далеч по-благосклонни да се качват на лодката но за съжаление соло… и пак много много делфини. За рибите се консултирайте с Косьо ;-)! Големи акули видяхме чак в средиземно море за ужас на местните.
Едното от пристанищата на Азорските острови които най-много си заслужават да бъдат посетени в случай, че нямате време да ги обиколите всичките е Horta на о-в Fayal. Там спряхме ние след 19-дневен преход. Прекрасно място с хубави хора, оазис със собствено излъчване – Косьо чудесно е описал мястото. Ако ще зареждате провизии там, вашият човек е една приятна дама – Isabel Gallagher, чийто телефон е +351 964 828 951 – тя ще ви обърне внимание и ще ви даде съвет кое си струва измежду купищата опаковки на португалски език, а ако просто сте посетител на Fayal без лодка – ще ви даде и къща под наем. Пак в Horta има един майстор за ветрила на име Ralf (ако имате нужда от по-сериозна поправка на ветрила ), но му нямам контактите – ще ги намерите в Cafe Sport, което така или иначе ще посетите. Друго пристанище което заслужава по-голямо внимание e Punta Delgada, намиращo се от южната страна на най-големият остров от архипелага – San Miguel. Ние не спряхме на него ами на едно малко пристанище от северната част (Косьо писа вече за Рибена Опашка- Rabo de Piexe), но Punta Delgada е най-голямото пристанище в архипелага, в близост се намира най-оживеното летище и като цяло е подходящо място за разходки, презареждане, трансфер на екипаж и пр.
Самите Азорски острови са зона на високо атмосферно налягане и там често ветровете “обикалят” района като оставят по някоя мъглица и ден-два безветрие в замяна. Ако тръгвате от Хорта и нямате вятър, за да излезете от тази зона имате два варианта- да попърпотите на двигател един ден на изток ( около 150 – 200 мили) или да се отправите първоначално на североизток и да минете от северната страна на островите където е по-ветровито, макар и малко по-дълго. Е ние направихме първото. От Сан Мигел към Гибралтар варианта е изток-югоизток без да му мислите много.
От Азорските острови до Гибралтар по това време на годината можете да очаквате основно попътни ветрове според алманасите. На нас ни варираха между чист юг и север, като колкото повече приближавате континента би трябвало северните да надделяват. Пътуването ни до Гибралтар беше спокойно, с постоянна добра скорост и само един или два дни облаци с малко дъжд, половината го минахме на спинакер.
Първите морски пътища които се пресичат и са успоредни на бреговата линия са на около 300 мили от континента, е тогава би било добре нощните вахти да са с повишено внимание, и все така до Гибралтар.
Относно подхода към Гибралтар – влизането в залива на Кадис покрай нос Сан Висенте и Фаро, бих препоръчал да го правите по-северно ( на не-повече то 20-ина мили южно от носовете ) където ще се срещнете със изходящия от протока трафик който също е добре да се пресече така, щото да сте му от север но и без да влизате излишно навътре в залива. По принцип е препоръчително да се придържате по-близко до европейският бряг защото понякога мароканците проявяват нездраво любопитство при преминаване близо покрай техният бряг..имам силни впечаления за това от предното си преминаване на Гибралтар.
Самият проток е хубаво да се преминава по светло поради наистина натовареният трафик, въпреки, че ако се придържате на разумно близко разстояние до еврпейският бряг фарватера остава сравнително далеч и не е голям проблем да се премине нощем . Само дето ще пропуснете героичните снимки на фона на Тарифа пойнт и скалата на Гибралтар ;-). Ако имате късмета да сте с попътен вятър, ще минете протока като на приказка защото и течението е в посока към Средиземно море. Естествено трябва да сте и на мотор, но една генуа помага много за минаването. Ако вятъра в протока е насрещен ще ви поодруса малко (от комбинацията между насрещни ветрова вълна и течение ) и ще разберете защо са монтирани всичките тези ветро-генератори по околните хълмове ;-). Веднага след протока, трафика на кораби продължава да е доста интензивен защото се прибавя и този на фериботите между Европа и Африка ( Algeciras- Ceuta ) и пак не е излишно да сте с повишено внимание първите 30-ина мили в Средиземно Море.
Бих могъл да понапиша за плаването по Средиземно Море и пристанищата от испанското крайбрежие на база впечатленията от предно плаване но понеже слезнахме от Лодката малко след Гибралтар (в Малага) ще оставя това удоволствие на Косьо и неговите доста по-пресни впечатления.
За мен беше едно добро плаване. От най-добрите!
На Лодката, Косьо и новият екипаж – хубаво време и късмет!
Emil – crew member of Folie A Deux, Atlantic crossing 2008. Over and out.
