Saturday, May 6th, 2023
ЗЕМЯ!!!
Последните дни и нощи бяха доста монотонни. Откакто „препрограмирахме“ автопилота не сме имали проблеми с управленията, въжетата не се износват. Единственото в тази посока, което се случи, че на 20-на мили от острова(Хива Оа) автопилота спря да работи. Но ще стиган и до там.
Специфичните неща, за които се сещам в момента са няколко, тъй като изведнъж стигнахме сушата и някак деня стана много натоварен, съответно бързо забравям какво точно се е случило предишните дни.
Предпосления ден както си плавахме и около лодката се появиха много делфини. Отидох на носа да им се порадвам, като викнах и на другите, ама кой беше със слушалки, кой учеше Френски, не ме отразиха особено. Та погледах ги играчковците и се върнах назад. Казах на Софи по-настойчиво, тя изчурулика нещо и изчезна да ги гледа. През това време ми направи впечатление, че „въдицата“ (всъщност нямаме истинска въдица какво знаете, онзи петък…, а ползвам просто една ролка с влакно, която закачам на един ластик за багаж) седи по-опъната от обикновено. Реших да я проверя и какво да видя – о ЧУДО. Хванала се е една чууудесна риба тон. Около 10-на кг, явно се беше повлачила вече известно време, защото не се бори особено ожесточено. Издърпах я близо, Евгени този път супер професионално извади канджата(кука за вадене на риба от водата), закачи я зад хрилете и заедно(аз влакното, той канджата) я качихме на борда. От там търча да донеса текилата(не за нас, за рибата…това е най-бързия начин за умъртвяване уж, сипва се в хрилете и за няколко секунди умира). Може би най-хуманния начин да убиеш риба, все пак я черпиш и едно пиене! Та спря да се мята като обезумяла, вече всичко беше в кръв(на тона кръвта е една мега гъста, тъмно червена и лепкава, засъхне ли няяяяма чистене). Евгени донесе 2-3 ножа и се почна една доста кървава история. А междувременно Софи още беше при делфините. И като се върна леееко пребледня милата, изобщо не и се гледаше тая дейност. Вегетарианка по душа, ама за плаването прояде и месо и рибаJ Та кълцахме, рязахме, филета, пък стекове…то много месо, много нещо. Изхвърлихме онази осолената риба и кутията я използвахме за новата партида. До козирката се напълни, даже останаха 3 стека и 2 филета. 3-те стека директно на тигана отидоха, че точно беше станало време за ядене, филетата ги направихме на супер суши вечерта. Нямахме вече почти никакви зеленчуци, та беше малко импровизация работата…вместо с краставица и авокадо трябваше да ползваме круша и манго. Ама стана супер де! С този пресен тон направо се натъпкахме грандиозно.
Софи беше направила една „фалшива“ мусака – сладки картофи и ситно нарязана наденица(само това ни беше останало), със заливка като за мусака. Интересна гарнитура за рибата се получи, поне 2 дена си я ядохме.
През нощите нищо съществено не се случи, плаваме без грот и на рифована си геноа, да не ни изненада някоя шквал докат спим, въпреки, че вече сме извън тяхната зона. На тази лодка любимата скорост е 6 възела. Общо взето това ни е и средната скорост за цялото пътуване. Няма проблем да се кара и със 7 и 8, обаче се усеща отчетливо, че я товари повече и става по-некомфортно за „живеене“. Подскача повече, повече залита като я вдигне вълната, съответно автопилота трябва повече да работи. Абе 6 и това е. Не сме на регата, гледаме да стигнем без щети по нас и по лодката. Забелязал съм, че към лодките имам някакъв сантимент и някаква форма на съчувствие…много мразя да се товарят излишно, може би е свързано с това, че това винаги води до ремонти, които обикновено са тегави. Но и много мразя някой като почне да им се „фука“ как бил излязъл да кара на 30 или 40 възела. Супер малоумна история(за лодките, които ние караме де). Да, като цяло за предвидени да издържат и в повече, обаче ей така, заради селфито…не го разбирам. Да те хване някъде – добре, ама да видиш прогноза и да се нахакаш умишлено…
Добре, последен ден! Според Navionics-а ще стигнем ранния следобяд! Цяла сутрин и преди обяд съзерцаваме хоризонта, ама ниищо. Е виждат се по-гъсти облаци и е ясно къде са островите, ама не се виждат. Викаме…тоя Путин ся нещо е направил на GPS-а и всички отиваме в Сибир примерно…пак туна на тиган, салата няма, по малко фалшива мусака.
По едно време автопилота нещо взе да се оплаква…викаме сигурно онази настройка нещо е ковти за тия вълни. Пипнах я на по-чувствително, нъц. Пак изтърва. Дообре. Направи ни впечатление, че не върти на дясно, само на ляво. Викаме аха, сигурно е компютъра, те го правят това. Евгени има от всичко по 2, извади другия, смени го за около 20-на минути, пуска…пак същото! Аааа…лошо. Отваряме пак любимия рундук, вадим всичко и време за йога. Завря се Евгени и какво да види – една тъпа шпонка(щивтче) се извадила и съответно двигателя на автопилота си върти, ама зъбното колело – не. Супер случайно шпонката не беше паднала(а тя е мега миниатюрна, 3 мм сигурно), видя я и я ръчна в процепа. Обаче тя се оказа, че е по-дълга отколкото трябва, явно последния път като са му сервизирали мотора на автопилота и са сложили някаква, колкото да има. Взе да го мисли как да я фиксира, ама не го измисли бързо, та се мушнах аз. Видях., че всъщност оста на автопилота има дупка с резба, явно за винт и шайба, които да спират тази шпонка да излиза. Сложихме една импровизирана комбинация от по-дълго болтче и 2 шайби(че нали стърчи онова) и готово.
Междувременно Софи караше, много добре се справя вече с посоката(е разсейва се периодично де, ама…) и в маранята май видя нещо. Кьорихме се, ама не успяхме да видим нещо, което еднозначно да кажем, че е суша. Покарахме така още 2 часа някъде и по едно време аз вече определено видях очертания на остров! Бяхме на 10 мили, обаче тая мараня всичко скрива. Е СУШААААА! След точно 21 дена и 2800 морски мили най-накрая суша! Вече почнахме да си представяме сладоледи, коктейли, бургери, манекенки(е къде без тях), манекени(за Софи де)…абе блаженство!
До самото „пристанище“ имаше около 15 мили още, плаването покрай острова беше меко казано друсливо. Тия огромни океански вълни като се срещат с този супер отвесен релеф и става неприятна отразена вълна. Гледахме да сме много близо, ама все пак си ни поклати. Самия остров от източната страна изглежда като непревземаема крепост. Нищо, което да прилича на бряг, само отвесни скали, огромни разбиващи се вълни и вятър. Не ми се мисли ако някога е имало корабокрушение в близост и оцелелите са стигнали до тук…просто никакъв шанс.
С приближаването към западната част на острова нещата изглеждаха значително по-добре. Склоновете станаха по-полегати, тук-таме се виждаха заливи. Стана сууупер зелено! Ама такова тропическо зелено, дето никъде другаде не може да се види! И над целия остров едни тъмни-тъмни облаци. Много силна картинка, ще остане за дълго време в съзнанието ми!
Приближавайки още решихме, че вече няма смисъл да се мъчим с платната, запалихме и с пълна газ(на 2000 оборота де) се насочихме към залива с „пристанището“ и градът, където можем да направим входяща контрола. С приближаването на залива видяхме няколко мачти, които се клатеха като обезумели…посоката на вълната беше централно към входа! Ужас! Само си представихме как ще се клатим цяла нощ, което е много по-неприятно от клатенето в океана, тъй като е абсолютно хаотично. С навлизането навътре видяхме, че все пак има някакъв кей и, че няколко лодки мъдро се бяха вързали за него с мнооого дълги въжета. Гръцко приставане, но на 15 метра от кея. Идеята е, че дългите въжета играят роля на „буфер“ и няма резки дръпвания на лодката. Един много учтив италианец ни помогна, като взе въжето, отиде до брега и го върза, докато ние се намествахме с котвата. Малко назад, въжето и ето! Вързани сме за суша! Клати, но съвсем търпимо. Софи изобщо не можеше да повярва, още беше в шок, че всъщност всичко приключи! Преди да стигнем разправяше как щом стигнем веднага слиза, ще тича, ще гушка дървета…дръжки, изобщо не искаше да слизаJ Около нас има доста лодки(над 50 като гледам), 30-на от тях са от ARC. Готина организация си имат.
Поздравихме се с по една прегръдка и ръкостискане за чудесното и най-вече безаварийно плаване, пихме по бира, вино. Хапнахме риба и тотално припадане. Ама аз такова не помня да ми се е случвало от много отдавна…още на масата ми се затваряха очите. На следващия ден трябва да минем формалностите…и да започнем другото приключение! Островния живот!
