Wednesday, June 25th, 2008
Преди около седмица написах първата част на последни разказ…сега мисля да довърша започнатото.
И така бяхме стигнали до вулкана етна и минаването през пролива между Сицилия и континентална Италия. Някъде към 2 през ноща си легнах и оставих Кърни да наглежда обстановката, сиреч на вахта. Обстановката беше значително по-спокойна вече, защото корабите са по-малко толкова късно, пък и бяхме излезли от най-тясната част на пролива. Неприятното беше, че леката мараня, която се появи започна да става не чак толкова лека. Още по-лошото беше, че напред ставаше още по-гъста, даже си клонеше към мъгла. Но пък след цял ден обикаляне на града и ремонтиране на помпа бях толкова гроги, че просто се тръшнах до бучащия мотор(просто “леглата”(койките) на тази лодка са разположени от двете страни на мотора, не че изпитвам някаква привързаност към него) и откъртих. Незнам точно какво е ставало, но явно нищо съществено, защото се събудих към 8-9 сутринта, все още вървяхме на мотор и Италия беше започнала да изчезва в далечината. Баща ми беше на вахта и спокойно си четеше книжка и си пийваше кафето.
Появи се някакъв вятър и всички(будни) с голяма радост се заехме с вдигането на платната. Първо голямата геноа за да имаме все пак някакъв ход и да можем да спрем мотора, после грот и така лодката потегли към отсрещния бряг(който е на 2 дена път всъщност) значително по-тихо от предипните 10-на часа пърпорене.
От тук натам историята е доста тривиална, макар за нас дните да имаха много приятен характер - от момента, в който вдигнахме платната и ги настройхме за остър бейдевинд(тоест силно насрещен вятър) до момента, в който подминахме о-в Закинтос не се наложи нита една сериозна маневра или пренастройване на ветрилата…само от време на време се съобразявахме с промяната на посоката на вятъра в рамките на 20-на градуса, които ни дадоха възможност да отидем точно там, където искахме, без да се налага да лавираме.
По този маршрут тряфика не е много натоварен, но има значително повече рибари и съответно трябва малко повече внимание за пуснати мрежи и други риболовни съоръжения.
Интересен момент беше възможността да пробваме лодката в едни много оптимални условия - хубав вятър(между бейдевинд(настрещен) и халфвинд(страничен)), със сила между 6 и 10 възела. При такъв вятър морето е сравнително спокойно, а лодката е леко накренена и съответно много стабилна. След около половин час играчка с ветрила, хидравлики и въжета успяхме да постигнем нещо много интересно - скорост на лодката малко по-висока от скоростта на вятъра! Не съм убеден, че това е истинско показание, защото все пак скоростта на вятъра се смята от компютър, които прави някакви усреднявания, но дори и да не е било така, то поне двете скорости бяха много близо, при това за доста дълго време - почти 10 часа след това карахме с така настроените платна.
След двe денонощия в този дух на мореплаване в най-прекрасният му вид, се озовахме между о-в Закинтос и о-в Кефалония. Там разбира се беше време за малко гадост - вятъра просто спря. В рамките на 3-4 часа отново се наложи да попърпорим с мотора. Забелязахме, че климата около сушата е доста различен от този в открито море - значително по-топло, даже неприятно топло. Към 10-11 сутринта цялата палуба пареше, предполагам температурите са били над 30 градуса. Решихме, че е карйно време да изпробваме нещо, за което си говорехме от едно известноо време - да запушим отводнителните отвори и да си спретнем малко басейнче. И така два найлонови плика станаха за тапи, изляхме 10-на кофи вода и си имахме плаващ басейн…е не става за плуване, но пък беше много приятно да си плицикаме краката във вода, вместо да се правим на нестинари.
По някое време, приближавайки град Патра подухна попътен вятър и естествено си вдигнахме спинакер…една друга яхта мина покрай нас и ни изгледаха много особено…тия пък какви ще ги вършат…на толкова слаб вятър, пък с платна…е да, ама на нас ни беше тихо, пък те бучаха с мотор.
Тук минахме през още една забележителност - моста на Патра. Това е най-дългия мост в Европа, а пък може би и един от най-дългите мостове в света…поддържа се от 4 огромни колони, като между тях има кабели. Гледката е доста впечатляваща не само защото моста е голям, а и заради това, което архитектите са се опитали да внушат - че колоните са четирима изправени човека, хванали се за ръце като жива верига.
Минахме отдолу под моста със вдигнат спинакер, което сигурно не се случва често…там обикновенно вятъра е насрещен, но пък за пореден път се потвърди една зависимост, която установих последните години…приловите ги минавам или с попътен вятър или без вятър…а пък всички много ги е страх от тези места, защото са си напатили от големи вълни и силни насрещни ветрове. Е явно съм късметлия.
Не може обаче всичко да е наред…около 15-на минути след като минахме моста забелязахме, че има много сърфисти, които караха доста бързо…а пък при нас нямаше толкова силен вятър…е много бързо разбрахме защо - в следващия момент се появи още един вятър, доста по-силен от този, с който се движешме до момент, при това на перпендикулярен на нашия. В този момент спинакера започна неистови опити да се оплете…разтърчахме се да го сваляме, аз бях на руля, Кърни затича напред към носа, за да откачи браса(едното от двете въжета), а баща ми хвана въжето, което вдига платното горе. Но за нещастие то беше заклинило. По едно време успя да го освободи, но неприятното беше, че държеше въжето без ръкавици и без да е застопорено…от тази операция получи много неприятни рани(направо изгаряния) по ръцете, защото ветрилото е голямо и под напора на силен вятър усилието е огромно.
Е справихме се с тази задачка криво-ляво, сложихме малката геноа и продължихме пътя…
За момента ще спра с историята, защото стана доста дълга, но…
Следва продължение…:)
Monday, June 16th, 2008
И така за наше голямо съжаление дойде и последната част от пътуването за момента…поради технически причини(а именно липсата на време) няма как да завършим пътуването както беше планирано. Макар до момента почти всичко да върви по план, забавянето с по 1-2 дена на всеки етап доведе до цялостно забавяне с около 1-2 седмици…
Но да се върна малко назад, някъде към Сардиния…
След прекрасният ден, който прекарахме в марината на St. Pietro и по-точно градчето Carlofonte трябваше да потегляме към Сицилия, защото все още имахме надежди, че няма да се наложи да прекъсваме пътуването ако побързаме с междинните спирки. По прогноза времето трябваше да ни е хубаво, 2-3 дена силен попътен вятър и без много дъжд. Още с излизането от сянката на островите(някъде към 11 вечерта) установихме, че прогнозата си е съвсем вярна и наистина духа доста “свежо” както се казва. Цяла нощ лодката беше “издухвана” в изключително правилна посока със съвсем приличната(даже малко неприлична) скорост от 7 възела. Реших да рискуваме малко и да караме с по-голямо платно, докато все още не са се вдигнали големи вълни. До сутринта нещата си вървяха по план, вятъра си духаше, лодката летеше.
Някъде към обяд нещата взеха да добиват по-средиземноморски отенък, а именно морето взе да си показва зъбките. Вятъра бавно, но постоянно се покачваше и скоро беше средно над 32 възела, което всъщност си е силничък вятър. Естествено с него се появиха и вълничките и така работата стана малко по-некомфортна. Решихме да сменим платното и да сложим едно 2-3 пъти по-малко, за да не се налага да правим процедурата неколкократно, в случай, че вятъра се засили още. Свалането на такова ветрило в такова време е доста интересно приключение, в което влязохме с ентусиазъм и излязохме доста мокри. Поради причината, че ветрилото трябва да се свали когато лодката е насочена срещу вятър, трябваше да направим завой на почти 180 градуса и да се насочим с носа към вълните. В този момент лодката започва да подскача доста активно, потапя си носа и като цяло не създава впечатлението да е много доволна от тези маневри. С известни усилия все пак успяхме да свалим ветрилото, да вдигнем по-малкото и да насочим Folie отново в правилната посока.
Тук се появи следващият проблем - вълните бяха станали твърде големи и автопилота не успяваше достатъчно добре да се пребори с клатенето ляво-дясно. Това наложи ръчно каране, което продъжи около 10-12 часа. В същност то беше добре дошло - малко да си припомним как се кара, че в последно време се бяхме разлигавили с 5-тия член на екипажа(автопилота).
С приближаването на нощта вятъра поутихна и отново намерихме работа на пилота, пък ние се отдадохме на обичайните си занимания - ядене, спане, четене, наглеждане за кораби.
Нощта и следващия ден и нощ минаха доста спокойно, без никакви произшествия или нещо много забележително.
На сутринта се намирахме вече във видима близост до Сицилия. Групата острови около големия са доста интересни, всички вулканични, някои от тях все още действащи. Нямахме време да спрем и да се насладим на девствеността на някой от ненаселените, но все пак минахме близо до тях.
Големият остров се оказа доста дълъг - цял ден и цяла нощ пътувахме покрай него, на следващия ден решихме да спрем за малко в едно градче - Milazzo. Мястото изглеждаше много добре, но доста контрастно. От едната страна на залива е самия град, с прекрасни стари постройки, включително един голям замък(който не успяхме да видим от вътре, защото не работеше) и една много внушителна католическа църква, а пък от другата има огромен нефтопреработвателен завод.
Разходката из града трая около 3-4 часа, поснимахме малко, заредихме гориво, лед, бира и…решихме да се консултираме с един майстор на тема дизелови двигатели, поради продължаващия теч. Човека дойде, погледна, почна да разглобява нещата по един ужасно неграмотен начин…помъдри известно време, пък каза, че трябвало да вземе старото болтче да направел ново…ама щяло да отнеме 1-2 дена…нямаше никакъв начин това да се случи, така че се отказахме от услугите му…разбира се за “консултацията” човек в “белите” страни си плаща, а пък когато става дума за яхти - си плаща повече. Е това оглеждане ни струваше 50 Евро…както и да е де. Тръгнахме привечер, минавайки още един проток - този между Италия и Сицилия, където движението е доста натоварено и около 2-3 часа бяхме постоянно нащрек да не би да налетим на някой голям кораб. Измислихме по-съвършенна система за събиране на капещото гориво и общо взето съвсем прилично закрепихме положението…само ни беше яд за намесата на майстора, ама…
Интересно нещо, което видяхме тогава е един активен вулкан - Етна. Много впечатлаваща гледка, особено през нощта, когато течащата лава се разлива като кръв по склона на планината. Уцелихме може би перфектните условия за наблюдаване на това природно явление - вечер без луна и чисто небе, макар с малко мараня. Най-неприятното на цялата работа е, че нямахме никаква възможност да го заснемем по какъвто и да било начин - нито камерата, нито фотоапарата могат да снимат на толкова тъмно, при толкова солидно клатене.
Следва продължение…
Friday, June 6th, 2008
И така потеглихме към н-тата част на това приключение. Нов екипаж, ново море, нови предизвикателства. Заредихме се с провизии каквито намерихме(най-вече пресни плодове, зеленчуци, месо, бира – вече нямаме преходи по-дълги от 4-5 дена без суша).
Тръгнахме късния следобед, някъде към 7-8 местно време(то си е направо вечер де).
Все още беше светло, купихме лед от рибарското пристанище и заплавахме. Вятъра беше общо взето слаб, но все пак постоянен. Имаше доста голяма вълна от вятъра предишните дни, но с течение на времето намаляваше. Първата нощ новите членове на екипажа бяха малко като в небрано лозе, защото не се бяха сблъсквали с тази конкретна лодка, докато привикнат към местата на нещата и нощта мина. На следващия ден сутринта вятъра поумря и се наложи да двигателя да поработи известно време. Тук установихме и леко неприятното нещо, което по-късно ни забави при тръгването от Ибиса, а именно лек теч от един от болтовете на дизеловата помпа. Подухна ветрец от към гърба и естествено побързахме да вдигнем любимото за такъв вятър платно – спинакера. Покарахме така 4-5 часа, когато дойде вечерта сменихме отново на стандартното стъкмяване – грот и малка геноа. През нощта трафика около нас беше доста засилен, защото явно пресичахме някакъв коридор, но всичките приказки, който сме чували до момента за невнимателни и негледащи през какво минават кораби се оказаха неверни – няколко пъти корабите намаляваха хода си и ни заобикаляха по безопасен маршрут. На следващия ден Ибиса се появи пред нас и в ранния следобед вече се бяхме вързали. Екипажа много бързо влезе в ритъм и си се сработихме отлично, нощните вахти станаха по-лесни, защото са по-къси, понеже сме 4-ма човека.
Силно впечатление ни направи разликата в цената на две съседни яхтени пристанища(марини). Първата в която влязохме ни пискаха 190 евро за една нощ, а пишеше, че това е по-евтината от двете ! Все пак решихме да пробваме и другата – е там нещата се оказаха по-човешки – 38 евро на нощ. Решихме да останем 1 ден, да намерим необходимите ни чаркове и да потегляме.
От тук натам започнаха проблемите. При развиването на злополучното болтче то се скъса. Започна едно 3 дневно отчаяно търсене на заместител, защото бяхме наясно, че точно такова ще е адски трудно да се намери. Обикаляхме и търсехме, разпитвахме, мотаха ни, лъгаха ни, че ще ни намерят…като цяло останахме с доста неприятно впечатление за хората там(занимаващи се професионално с яхти) – мързеливи и абсолютно безхаберни. В крайна сметка се намери един човек, който се присети, че има някаква подобна помпа и разви едно почти същото болтче, което стана и спаси положението. Дори не искам да си спомням за всичките нерви, които изхабих около една толкова малка част. И отново се замислих колко малко нещо може да спре прогреса…едно нищо и никакво болтче ни изкара от строя и просто нямахме никакъв избор освен да чакаме и да търсим.
Сега малко впечатления от самия остров(освен хората). Типична туристическа дестинация, както разбрахме предпочитана основно от германци. Доста хотели, доста дискотеки, но в крайна сметка нищо, което не сме виждали. Има стара крепост, която огражда стария град със доста висока каменна стена, а самото старо градче е доста приятно. Типично средиземноморска архитектура, но от преди доста години, добре запазени къщи и тесни улички. Напомни ми леко на созопол, когато обаче той не беше превърнат в тази ужасна строителна площадка, която виждаме последните 5-10 години, но с малката разлика в отношението на хората. Определено отношенията на един към друг са далеч по-приветливи(изключвам момента, когато трябва да ти свършат малко по-сложна работа, като намиране на болтче), усмихнати и гостоприемни. Не възприемат всеки като ходеща касичка и цените са изравнени с тези в България, макар условията за туризъм и обслужването да са на съвсем друго ниво, което мисля, че у нас няма да достигнем дори след много години. Но както и да е…наистина острова е много известна туристическа дестинация и някак не остави добро впечатление у нас, като се има предвид, че не сме типичните туристи.
На третия ден намерихме прословутото болтче, точно за 5 минути го поставихме и за още 15 се спретнахме, припалихме и потеглихме. Вятъра беше хубав и духа до към 1 през нощта, когато спря…много неприятно, защото имаше останала вълна и настана голямо клатене. Не смеехме да запалим двигателя заради болтчето, понеже все още течеше по малко. И така за 24 часа бяхме минали по-малко от 90 мили…това сигурно е най-краткия преход за 24 часа, който сме правили от момента на тръгване. Следващия ден подухна и се попридвижихме добре. Вечерта се случи нещото, което очаквахме още от момента на потегляне от САЩ – хвана се риба. Слънцето беше почти залязло, ние вечеряхме спокойно и си говорихме, когато се чу заветния звук на развиваща се макара. Сашо скочи веднага и грабна въдицата, аз се заех да направя бърз заход, така че да сме в посоката, в която дърпа рибата. След около 15 минутна борба една 6-7 килограмова риба тон беше на борда, а всички дишахме тежко от адреналина и търчането по палубата. Вързахме я на кърмата, подкарахме отново лодката в правилната посока и седнахме да си доядем. След това пристъпихме към най-неприятната част – а именно филетирането. Доста качествено всички се омазахме, но в крайна сметка имахме около 4 килограма чисто филе от риба тон.
На следващия ден вятър просто каза стига толкова и спря. Пооправихме двигателя, направихме една система от скачени съдове за отвеждане на капещото гориво и в този дух откарахме следващите 24 часа. Сутринта на хоризонта се появи Сардиния и по-точно двата острова, които са на югозапад от Сардиния. Решихме, че ще спрем на северния от двата – St Pietro. Марината, на която спряхме се оказа изключително приятно място. Има си вода, ток, бензиностанцията и магазина бяха на около 100-на метра от изхода. Естествено и тук следваха правилото работа от 10 до 12 и после от 15 до 19, но все пак за 6-7 часа успяхме да си намерим всичко, което ни трябваше, включително още едно резервно болтче. Решихме, че поради забавянето няма да оставаме, а направо тръгнахме. Хората бяха изключително любезни, дори не ни взеха пари за престоя, а пък си ползвахме баня, тоалетна и вода. Като цяло останахме с доста по-добро впечатление от Италия отколкото от Испания.
От тук натам целта е Сицилия, после Гърция през Коринт и натам ще видим…започваме все повече да обмисляме вероятността да оставим лодката някъде из Гърция, просто защото отпуските ни са към своя край…но всичко зависи от времето.
Sunday, June 1st, 2008
Е, да напиша и аз някой ред…
Обикновено съм словоохотлив, но с писането хич ме няма.
Не знам как звучи, но аз слушах песента на сирените няколко пъти. През нощта, когато човек е свикнал да спи, мозъкът му си измисля какво ли не ( понякога прекалено реалистично ). Хванал румпела, загледан в безкрайната вода с всичкото време на света, почваш да мислиш за какво ли не.. може и да е от това, че няма с кого да говориш.. Тогава почват да се чуват гласове, шепнещи неразбрани думи. След известно време гласовете стават по-силни и по-ясни. Почвам да разбирам моряците, които са се натъквали на рифове запленени от пеенето на сирените. Слава на Нептун, аз се разминах само с удоволствието от песните и то само защото насред океана няма скали. Сигурно някой ще ме прати на лекар за тези приказки, но предполагам, че така са тръгнали част от легендите и суеверията.
Стана дума за нашият спътник Джонатан.. Името му не беше случайно. За тези, които името не говори нищо , може да прочетат тук
http://izkustvoto.com/content/view/853/68/
В най-силните ветрове, когато се опитваш да мислиш само за румпела и компаса за да няма сили мозъкът ти да се паникьоса, Джонатан се рееше около нас забарвил всичко на около 1000 км от брега. Казаще от време на време пред лодката.. Мислехме си че ще кацне и при нас, но предполагам се притесняваше да не го заговорим и да му развалим удоволствието от свободата.. Когато силните ветрове останаха назад и на север, Джонатан си тръгна, може би Косьо е прав, че не разбираме от орнитология, може би Джонатан не е бил чайка, а буревестник. Въпреки това за нас си остана Джонатан. Не знам другите какво са търсили като усещане в това плаване, не съм убеден че аз знам какво съм търсил, но намерих много неща.
Едно от най-важните неща на такава лодка е разбирателството между екипажа. Има поверие, че екипажът трябва да е от нечетен брой хора за да може когато има неразбирателство винаги да има превес в силите. Ние бяхме четирима доста време, но след време назначихме пети член на екипажа и това беше Автопилотът. Железен рулеви във всякакви времена, неуморим и винаги сигурен къде отиваме. Справи се чудесно..
За мен всичко тръгна от една неделя през зимата на път за Боровец. Косьо се обади и каза: “Мм Паскалев, какво правиш? АА пиеш биричка на Стената ли? Какво ще кажеш за едно преплаване на Атлантика през Април ?” Звучи шеговито. И на мен така ми звучеше. С Косьо и Стас се познавам относително от скоро ( 3 4 години всъщност) и никога не бях плавал. С Емо съм приятел от повече време, но никога не сме плавали заедно на голяма лодка, един два пъти на Ял и доста пъти на малкият ни катамаран. Бях убеден обаче, че с него бих тръгнал да обикалям света. Като резултат се получи страхотен екипаж и страхотно плаване..може би отчасти, защото всеки от нас е малко луд, кой парашутист, кой алпинист, кой парапланерист, кой обикновен луд..но всички с желание за приключения и обичащи морето…
Не помня кой коментираше какво значи името на лодката - Folie A Deux. В буквален превод значи “Лудост за двама”, може би по-скоро значи “Луд колкото за двама”.. Всички на които го казвахме питаха: “А защо не се казва Folie A Quatre?” Имало е защо.. Оказа се, че освен това Folie a deux е медицински термин за психично отклонение, което е заразно сред близки хора. Не е случайно..
за по любопитните:
http://en.wikipedia.org/wiki/Folie_%C3%A0_deux
Косьо малко ни нахока че не пишем в блога и в бордовия дневник, ама когато съм на лодката в главата ми е каша..е има няколо реда и от мен вече..
Преди за заминем бях твърд привържаник, че “Попътен вятър” не е най-доброто пожелание за плаване. Ветроходците знаят защо. Оказа се обаче не само , че не е лишено от смисъл, но и направо си е най-доброто пожелание за дълъг преход.
Така че пожелавам, попътен вятър, попътни течения и безаварийно плаване на Косьо, Сашо, Румен и Кърни и всички които ще се присъединят към тях на по-късен етап.
Бис
‘08
Sunday, June 1st, 2008
31.05.2008 / 20:30ч. Гръмотевична буря. Имам страх от светкавици когато съм в морето. Вятърът е много силен от северозапад със скорост 40+ възла с интензивен дъжд. Краката пак са ми мокри, но този път със сладка вода. Добрата новина е, че цялто това великолепие на природата го съзерцавам от терасата в къщи. Не пожелавам на никой да го застигне подобна комбинация в морето.
Нарочно се оставих няколко дни след като аз и Бисер напуснахме Лодката преди да понапиша впечатленията си от плаването и това което мисля, че би било полезно за другите които ще тръгнат по този маршрут, отново без да претендирам за абсолютна точност и изчерпателност – така както го видях и осмислих.
Като цяло плаването мина под закрилата на морските богове които щедро черпихме с всяка наздравица която прозвучаваше на Лодката. С други думи имахме късмет. Видяхме най-хубавите от най-добрите лица на океана - картини на великолепие и динамика, хиляди прекрасни цветове , пейзажи и обитатели на природата които се опитахме да запечатаме с фотоапарати за онези които няма да имат шанса да ги видят на живо. Морето ни спести по-голямата чст от лошото си настроение за което не можем да бъдем нищо друго освен благодарни и щастливи.
Нямахме сериозни повреди по Лодката по време на плаването освен най-естествените - няколко кръпки по ветрилата, малко течове от палубата, скъсан ремък на алтернатора, някое и друго въженце, малко електричество – все неща които са стандартен пакет за всяко плаване.
Отношенията между нас бяха добри и стабилни. За себеси мога да го опиша като придобиване на висша степен на доверие към онзи който е на руля в тежко време, когато ти самият тамън си влезнал въре за се постоплиш, изсушиш и подремнеш след вахта. Чудесно е да успееш да се отпуснеш и да презаредиш – е за да ти се случи трябва да имаш доверие на човека който е отвън. Доста бързо се сработихме и стигнахме до момента в който не беше необходимо да си говорим / обясняваме относно работите по Лодката.
Относно провизиите нещата бяха почти съвършенни, следващият път бих вел малко повече тоник за джина и кока кола за рома, консервирани или сухи меса и трайни плодове – ябълки, цитруси и пр., и желирани мечета ;-).
Ако имахме газов или електрически хладилник на борда нещата придобиват вече далеч по-дегустаторски отенък.
Относно самото плаване и маршрута ще понапиша малко повече…
Общото мнение ( включително и препоръките на алманасите) е, че плавайки от Ню Йорк към Азорските острови е препоръчително да се “смъкнете” първо малко на юг (югоизток) и след това да поемете към островите. В началото си мислех, че това се прави с цел да се влезне в Гълфстрийм , който ( както забелязахме впоследствие ) е с посока изток-североизток и скорост до 3 възла на моменти – сериозен стимул за подобна постъпка. Посоката и скоростта са добри новини, температурата е трета. Когато влезнахме в течението усетихме нейното повишаване още на първата нощна вахта - за разлика от първите няколко нощи, тези в Гълфстрийм бяха значително по-топли и “осветени” от планктона който ярко очертава носовата вълна и килватера на лодката а също дирите на делфините които са решили да ни поогледат нощно време – магическа гледка в която съм се губил с часове… Та за маршрута си говорехме…идеята ни беше да се смъкнем на юг до около 38˚ с.ш. което е приблизително ширината на Азорите и от там - право на изток към тях с течението. Нашата действителност обаче се оказа малко по-различна и причината за това беше точно течението.
Гълфстрийм влияе не само климата в Атлантика а на цялата планета поради огромните си мащаби и количества топла вода която циркулират от тропиците към северните полярни области и после обратно на юг с доста по-ниска температура. Само малка част от ефекта на течението е, че по неговото протежение се формират голямо количество бързо преминаващи една след друга депресии (или циклони ако щете, да ме прощават метеоролозите ако греша ) , които само два месеца по-късно се превръщат във върволица от урагани. Слава богу ние не видяхме най-тежкото от тези циклони, макар и на моменти доста да ни поодруса и понамокри – мисля, че в една или друга степен се сблъскахм с три докато пресечем течението. Един от основните ефекти от всичко това, което си заслужава да бъде отбелязано е, че около полвината от проплаваното разстояние до Азорите ни беше на насрещни курсове, на моменти не от най-приятните изживявания, но това беше част от играта… Доста бързо проумяхме, че идеята да се отиде на юг може би не означава просто да се влезне в течението ами нещо повече - да се пресече. Така и направихме след като ни дойде поредният силен североизточен вятър от задната част на поредният циклон. Под щормови стаксел хванахме експреса на юг-югоизток и за 24ч. изминахме около 180 мили и достигнахме около 34˚ с.ш., приблизително най-южната точка от етапа до Азорите. Бяхме прсекли Гълфстрийм. Като обобщение на описаното по-горе за тези които имат намерение да минат по същия маршрут е , че до пресичането на течението могат да очакват основно насрещни ветрове и, че идеята да се отиде малко по-на юг изобщо не е лоша. В крайна сметка на фона на 2200-те мили по права линия до Азорите си заслужава да се изминат още около 200-300 в името на повишеният комфорт. На онези които решат, че това не си заслужава и изберат северния вариант бих препоръчал да са с по-солидна лодка и по възможност вътрешен кокпит. Живота в лошо време е далеч по-прекрасен когато си на сухо и топло и не се налага да обличаш щормово облекло и за всяка вахта или корекция на ветрилата.
След като пресекохме течението открихме Океанът такъв, какъвто сме си го представяли в най-добрата му светлина. Пак заради течението вече се радвахме на основно попътни ветрове, депресиите ни подминаваха от север, като ние се “хващахме “ за техните периферии в посока към Азорите. И така около седмица - чудесни дни в които си имахме дори и един-два безветрие – това е друга черта на южният път в случаите когато се намираш между две зони на ниско налягане.
След като излезнахме от течението температурата малко се понижи, макар и от южната му страна.
От морските обитатели най-масово виждахме едни много странни мехуро-подобни медузи които стояха на повърхността на водата и бяха в цветове преливащи от бледо розово до тъмно-виолетово, малки летящи риби които така и не пожелаха да ни падат на лодката по килограми половина-два всяка вечер (както сме го чели по книгите), видяхме един малък кит с плоска глава, една малка акула и доста морски костенурки кафяви на цвят и около метър големина. На около 200 мили от островите количеството на птиците значително се увеличва, малко преди това се смени модела на делфините , морските костенурки намаляха по размер и смениха модела чак след Азорите, пак тогава видяхме доста китове, летящите риби се смениха със скачащи калмарчета – далеч по-благосклонни да се качват на лодката но за съжаление соло… и пак много много делфини. За рибите се консултирайте с Косьо ;-)! Големи акули видяхме чак в средиземно море за ужас на местните.
Едното от пристанищата на Азорските острови които най-много си заслужават да бъдат посетени в случай, че нямате време да ги обиколите всичките е Horta на о-в Fayal. Там спряхме ние след 19-дневен преход. Прекрасно място с хубави хора, оазис със собствено излъчване – Косьо чудесно е описал мястото. Ако ще зареждате провизии там, вашият човек е една приятна дама - Isabel Gallagher, чийто телефон е +351 964 828 951 - тя ще ви обърне внимание и ще ви даде съвет кое си струва измежду купищата опаковки на португалски език, а ако просто сте посетител на Fayal без лодка - ще ви даде и къща под наем. Пак в Horta има един майстор за ветрила на име Ralf (ако имате нужда от по-сериозна поправка на ветрила ), но му нямам контактите - ще ги намерите в Cafe Sport, което така или иначе ще посетите. Друго пристанище което заслужава по-голямо внимание e Punta Delgada, намиращo се от южната страна на най-големият остров от архипелага – San Miguel. Ние не спряхме на него ами на едно малко пристанище от северната част (Косьо писа вече за Рибена Опашка- Rabo de Piexe), но Punta Delgada е най-голямото пристанище в архипелага, в близост се намира най-оживеното летище и като цяло е подходящо място за разходки, презареждане, трансфер на екипаж и пр.
Самите Азорски острови са зона на високо атмосферно налягане и там често ветровете “обикалят” района като оставят по някоя мъглица и ден-два безветрие в замяна. Ако тръгвате от Хорта и нямате вятър, за да излезете от тази зона имате два варианта- да попърпотите на двигател един ден на изток ( около 150 – 200 мили) или да се отправите първоначално на североизток и да минете от северната страна на островите където е по-ветровито, макар и малко по-дълго. Е ние направихме първото. От Сан Мигел към Гибралтар варианта е изток-югоизток без да му мислите много.
От Азорските острови до Гибралтар по това време на годината можете да очаквате основно попътни ветрове според алманасите. На нас ни варираха между чист юг и север, като колкото повече приближавате континента би трябвало северните да надделяват. Пътуването ни до Гибралтар беше спокойно, с постоянна добра скорост и само един или два дни облаци с малко дъжд, половината го минахме на спинакер.
Първите морски пътища които се пресичат и са успоредни на бреговата линия са на около 300 мили от континента, е тогава би било добре нощните вахти да са с повишено внимание, и все така до Гибралтар.
Относно подхода към Гибралтар – влизането в залива на Кадис покрай нос Сан Висенте и Фаро, бих препоръчал да го правите по-северно ( на не-повече то 20-ина мили южно от носовете ) където ще се срещнете със изходящия от протока трафик който също е добре да се пресече така, щото да сте му от север но и без да влизате излишно навътре в залива. По принцип е препоръчително да се придържате по-близко до европейският бряг защото понякога мароканците проявяват нездраво любопитство при преминаване близо покрай техният бряг..имам силни впечаления за това от предното си преминаване на Гибралтар.
Самият проток е хубаво да се преминава по светло поради наистина натовареният трафик, въпреки, че ако се придържате на разумно близко разстояние до еврпейският бряг фарватера остава сравнително далеч и не е голям проблем да се премине нощем . Само дето ще пропуснете героичните снимки на фона на Тарифа пойнт и скалата на Гибралтар ;-). Ако имате късмета да сте с попътен вятър, ще минете протока като на приказка защото и течението е в посока към Средиземно море. Естествено трябва да сте и на мотор, но една генуа помага много за минаването. Ако вятъра в протока е насрещен ще ви поодруса малко (от комбинацията между насрещни ветрова вълна и течение ) и ще разберете защо са монтирани всичките тези ветро-генератори по околните хълмове ;-). Веднага след протока, трафика на кораби продължава да е доста интензивен защото се прибавя и този на фериботите между Европа и Африка ( Algeciras- Ceuta ) и пак не е излишно да сте с повишено внимание първите 30-ина мили в Средиземно Море.
Бих могъл да понапиша за плаването по Средиземно Море и пристанищата от испанското крайбрежие на база впечатленията от предно плаване но понеже слезнахме от Лодката малко след Гибралтар (в Малага) ще оставя това удоволствие на Косьо и неговите доста по-пресни впечатления.
За мен беше едно добро плаване. От най-добрите!
На Лодката, Косьо и новият екипаж – хубаво време и късмет!
Emil - crew member of Folie A Deux, Atlantic crossing 2008. Over and out.
Wednesday, May 28th, 2008
И така…и след тази дълга пауза дойде моментът да понапиша нещо. Интернет няма в радиус от 1-2 км, та използвам GPRS, но, както знаем всички, това не е от най-евтините услуги, които се предлагат от мобилните ни оператори(да си вземат поука, по друг начин казано).
Понеже не съм писал от 18-ти или нещо такова, доста от нещата ги позабравих, но като цяло ще се опитам да опиша основни моменти от пътуването.
Последните дни от прекосяването на Атлантика минаха общо взето доста спокойно, като изключим 1-2 по-интересни момента. Първият беше, когато на един свеж попътен вятър решихме, че ще вдигаме спинакер. По план трябва да имаме тъй наречения щормови спинакер, т.е.умален и заздравен вариант на горе споменатото платно(за тези, които още не са разбрали какво е това уточнявам : това е шареното, куполообразни ветрило, което е символ на ветроходството – всички са ги виждали по картинки и снимки). Та спретнахме ние всичко и започнахме процедурата. Оказа се първо, че сме го усукали…с известни мъки успяхме да го свалим и се подготвихме за втори опит. Започнахме отново процедурата по изстрелване малко бавно и всичко беше наред, докато не го вдигнахме и установихме, че това изобщо не е малкото и здраво ветрило, което сме си мислели, ами е точно неговият антипод – леко и голямо. Точно тогава автопилотът реши, че повече не му се занимава с нас и каза мик-мик-мик…което на неговия език значи: „стига толкова, отивам на обяд”. Е, случи се едно от много характерните за по-тежки условия неща, когато човек забрави да си свали платната…лодката тръгна да се завърта на страни, хвана доста вятър и имаше един момент, в който десният борд беше половината под водата. Тримата се бяхме хванали за по нещо, Емо беше подхванал руля и го държеше здраво. Всички знаехме, че това е кратко и след 5 секунди яхтата застана в обезветрено положение. В следващия момент Бисер се изстреля да откачи едното от въжетата(брас), за да можем да приберем платното. В момента, в който го отпусна то излетя като камшик, изниза се от всички ролки, откачи се от карабинката си и полетя напред пред лодката все едно беше изстреляно от оръдие и потъна към дълбините. От тук натам процедурата по прибиране си я знаем, всичко мина ОК и спинакера беше бързо прибран на сигурно отзад в кокпита на Folie. Та толкоз ни беше зорът да се движим по-бързо…поохладихме страстите с по един джин-тоник с лимонче и си подкарахме пак с нормалните платна.
Второто силно запомнящо се нещо беше приближаването към Гибралтар – увеличаващият се корабен трафик ни подържа будни 1-2 нощи, но пък пробвахме радара на лодката.Оказа се отлично средство за наблюдение и засичане на околните плавателни съдове. Общо взето нямахме никакви проблеми с тази част, просто бяхме отвикнали около нас да има други кораби и лодки. На влизане в залива ни задмина една много красива френска яхта, около 60 фута. Хората много ни се зарадваха, Емо си говори с тях по радиостанцията, казаха, че са ни снимали на спинакер предишния ден(ние не бяхме карали на спинакер тогава, ама както и да е). Разменихме имейли, уж да ни пратят по някоя снимка…ще чакаме, поне да видим коя е била лодката.
Имаше едно много интересно явление, което очаквахме от прогнозите, но никой не знаеше колко бързо ще се случи. Там пишеше, че вятърът ще си смени посоката от юг на север. Това обикновено се случва за около 10-12, че и повече часа. Обаче тук се случи за 40-50 секунди. Доста е интересно да наблюдаваш как платната си работят до един момент, и внезапно в следващия са обърнати в съвсем грешна посока. Вечерта тогава доста се радуха(това беше на 23-ти) и карахме само с малката геноа.
На 24-ти наближавахме най-тясното място, същинския проток на Гибралтар. Цял ден вятъра ни въртеше номера…ту от ляво, ту от дясно, ту спре…накрая запалихме мотора и се задвижихме в правилната посока. По едно време пак духна и решихме, че ще си вдигнем спинакера, понеже беше подходящо този път. Така изкарахме около 4-5 часа и сигурно сме едни от малкото хора(и яхти) влезли в Гибралтар под спинакер…доста нагло от наша страна. Точно бяхме на около една миля от фара, когато на хоризонта се появи нещо много интересно…приличаше на вълна, но нямаше никаква логика там да има вълна. Бързичко свалихме спинакера и точно в този момент разбрахме какво е – приливна вълна. Понеже там мястото е доста тясно и има силно течение вълната се сблъска с него и се получи някакъв хаос…малки, отрязани вълнички по около метър, в абсолютно всички посоки. Около половин час ни подхвърля наляво-надясно, после се успокои. От там имаме доста интересна снимка – лодката е с платна, вятърът е около 5-6 възела, а лодката се движи с 10! Вярно, че и моторът помагаше, но определено се усещаше влиянието на течението. На свечеряване минахме фара на Тарифа. Имахме щастието да наблюдаваме невероятен залез…един от най красивите, който сме виждали. Естествено запечатахме го за поколенията с фотоапаратите и отново се поздравихме за прекосяването на големия син океан с по чашка джин-тоник…
Зад нас бяха останали 3500 морски мили и 28 дни. Като махнем няколкото дни на слаб или никакъв вятър и няколкото тежки дни в началото, цялото пътуване беше изключителни приятно. Силно подкрепено от много добре стикования екипаж, в какъвто се превърнахме. Никакви нерви, никакви конфликти, много вицове(основно благодарим на господин Паскалев за което), лафове и множество истории, за които всеки един от нас си спомняше с усмивка.
Около влизането в Малага няма какво много да коментирам…пристанахме си като по учебник, само дето се оказа, че там, където сме спрели, е кралският яхтклуб и е забранено за външни хора/лодки. Дойдоха граничните полицаи и ни казаха къде да се вържем…на една гола стена в дъното на пристанището. Общо взето лош избор се оказа това място…няма ток, нито вода, а тоалетната е на 10 минути пеша…но пък близо до центъра на града. Няколко часа след като се вързахме и се пооправихме дойде един българин – Мишо. Той бил тук от 5 години и се оказа, че се занимава с поддръжка на яхти. Каза ни, че голямата яхтена марина е няколко мили преди пристанището, ама ние от къде да знаем…както и да е , заговорихме се, оказа се много приятен човек, разведе ни малко из града да си потърсим някое място да хапнем, пийнахме тукашна биричка и така…разказа ни, че българите тук са доста, пък испанците са мързеливи ( не че имат нещо общо двете неща, но като обобщение).
Вчера (27-ми) дойде един от следващите етапи в това приключение – смяна на екипажа. Емо и Бисер трябваше вече да се прибират и на тяхно място дойдоха баща ми(Александър) и двама познати - Кърни(Людмил) и Румен. Четиримата сме плавали достатъчно, че да си познаваме добре характерите и вярвам, че всичко ще продължи да е както досега – доволни от приключението и без конфликти. Имаме си качествен заместител за разказвач на истории – Румен има цяла торба(бездънна). Към колекцията му в Малага се прибави още една – как му загубиха багажа. Оказа се, че нашите герои на софийското летището са натоварили погрешно багажите на половината самолет и са ги пратили към Франкфурт…Та бяха едни дълги препирни, разговори…днес трябва да пристигне и се надяваме да успеем да се измъкнем.
По прогноза ще има хубав вятър в правилната посока. Не сме решили още къде ще е следващата спирка, но от тук нататък е лесно – брегът е близо.
Заредихме хладилника с лед, накупихме плодове, зеленчуци и разни пресни мръвки, екипажът донесе 6 килограма БГ сирене(ооо, колко ми липсваше!!!) и известно количество суджуци, та сме доста добре заредени….и… готови за нови предизвикателства.
Saturday, May 17th, 2008
Пак на път…какво друго да кажа. Тръгнахме на 15-ти вечерта с много слаб северен вятър, който съвсем умря по някое време. Има една важна промяна в екипажа – Стас реши, че морската болест му дошла в повече и остана. Ще си хване тия дни самолет до Лисабон и от там за България. Много му беше криво, на нас също(ще ни липсва като), но така е по-добре, че морската болест се оказа тежка за преживяване повече от 2-3 дни.
Повече от 24 часа карахме на мотор, минахме малко повече от 150 мили. По едно време решихме, че трябва да заредим гориво, понеже тубите си намаляваха и най-близкия остров по пътя се оказа и най-големия от архипелага – Сан Мигел. Погледнахме GPS-а, малко по-подробни карти на лаптопа и един яхтен пътеводител – Атлантическите острови. Видяхме, че в северната страна, от която идваме ние има едно рибарско пристанище, в което можем да влезем(все пак лодката гази 2.3 метра и не всяко пристанище е достатъчно дълбоко). Пристанището се нарича Rabo De Peixe – или нещо като Рибена опашка…веднага се сетих за името на рибарското селце от една книга на Фърли Моуът – Кална Дупка…ама както и да е, асоциацията си е за мен.
По пътя ни се случи първо премеждие с мотора – по едно време изпищя, че е загрял. Спряхме веднага, огледахме се и се оказа, че ремъка на алтернатора/водната помпа се е скъсал. Бързичко се оправихме, понеже това беше последното нещо, което бяхме купили на тръгване от Щатите – резервен ремък.
Около 1 часа през нощта влязохме в пристанището, посрещнаха ни местни рибари, заети с подготовката на такъмите за утрешния(днешен) риболов. Млади момчета, на около 18-20 години…естествено никой не говори английски, ама с езика на глухонемите се оправихме…черпихме ги по биричка, вързахме се и взехме да си правим нещо за вечеря. Тогава започна да се случва нещо, което малко ни върна към действителността и много отчетливо ни напомни, че навсякъде хората са еднакви, че в действителност нещата не са толкова лъскави, колкото изглеждат на повърхността, че глупостта, злобата и бих казал садизма са си човешки характерни особености. Да поясня – с нас всичко е наред, нищо не са се опитвали да ни правят хората…някой да не реши, че са ни набили.
Та по едно време се появиха едни лапетии, на не повече от 13-14 години, влачейки 2 кучета. Едното явно бездомно, другото питбул или нещо подобно. Основно забавление известно време беше да гледат как двете мили животни се хапеха и ръфаха едно друго. По едно време обаче на кучетата просто им писна и спряха. Хлапетата, недоволни от стечението на обстоятелствата захванаха да ги бият…в този момент вече имахме силното желание да станем и да ги нашамарим, да видят колко е приятно…ама като сме на чужда земя, даже малко нелегално в това пристанище, просто нямаше как, че ще вземат да викнат полиция и да стане сложно. Та погавриха се известно време, на мене стомаха ми съвсем се сви и изобщо ми се отяде, май и на другите така…омръзна им малко и на лапетата, та решиха да ги хвърлят кучетата във водата…бездомното милото едвам се влачеше вече, толкова го бяха били. Метнаха ги от кея. Бездомното извади някакви сетни сили и заплува към отсрещните скали, та да не могат да го стигнат, но питбула май не можеше да плува. За около 5 минути взе да се нагълтва с вода, дечорлигата се уплашиха, особеното едното, чието явно беше кучето. Извадиха го някак от водата, но вече беше твърде късно…милото беше предало богу дух. Дълго време детето-собственик се опитва да му прави сърдечни масажи, изкуствено дишане даже, но без резултатно. Получи хубав урок, но на каква цена…понякога хората са доста жестоки същества, сещам се за арените за бой в Рим и някак се замислям, че в дълбочина нещата не са се променили особено…просто имаме едни особени природни заложби, които не винаги разбирам. Та така приключи този епизод от нашето пътуване, с едно доста неприятна случка за вечеря.
Сутринта се запознахме с един рибар, говорещ английски, закара ни човека до бензиностанцията, да налеем gasoline както казват тук на дизеловото гориво и да си купим нов ремък, че да няма изненади по пътя пак.
На светло островът изглежда също много живописен, градчето беше отново подобно на Horta, само че не толкова лъскаво, хората са малко по не туристически настроени, имайки предвид, че сигурно спират 1-2 яхти на година и то не по желание, ами защото имат някакъв проблем, като нас. Отново контраста между вулканичен остров и обработваема земеделска земя беше интересен. Купихме си домати и нещо като сирене…ах колко ни липсваха тези работи…вярно, че сиренето не е бяло, ами е нещо като кашкавал повече, но пак беше прекрасно. А доматите…тук явно няма от къде да ги внасят(Турция е далече) и си ги отглеждат на острова…просто прекрасни, сочни и ароматни…не помня от кога не бях ял по-хубав домат.
Ами това е за сега…тръгваме към Гибралтар, дано да подухне малко вятър, че няма до никъде да стигнем с двигател…сигурно имаме дизел за около 200 мили, ама някак нямаме желание да слушаме шума на мотора вместо шума на вълните и вятъра. Дано.
Thursday, May 15th, 2008
Малее…сега като написах заглавието и се усетих колко отдавна не съм писал нищо…но пестим батерии, пестим интернет…изобщо сме станали едни пестеливи:)
Хм…сега точно тук е 1.30 през ноща. Аз съм седнал на един камък(вулканичен) и търся от къде да свия малко интернет…а предисторията ще я разкажа малко по-натам(тоест започам отзад напред).
Вчера вечерта се вързахме в най-известното пристанище по пътя ни към Европата - Хорта. Това е голямо пристанище(сравнение с БГ пристанища) и малко пристанище(сравнение с US ристанища). Както се казва размера няма значение, на нас си ни харесва. Така като гледам и на доста други хора…но без отклонения. Пристигнахме по нощите естествено(че как иначе). Обадихме се по радио станцията, казаха ни гледайте за фенерчето…видяхме го, човека ни приветства, обясни ни къде са тоалетна, баня, пералня и т.н. и ни пожела лека нощ. Оказа се, че тук всичко е малко “маняна”…в други пристанища нормално първо се минава през митница, полиция и т.н. преди да те пуснат да слезеш на сушата. Тука ни показаха къде има кръчма и ни казаха елате утре, през работно време:) Това беше прекрасно, защото не ми се занимаваше с бюрокрация точно тогава.
Сутринта се започнаха задачките…аз се захванах с горе споменатите институции, пък другите пообиколиха малко града, да се ориентираме кое къде. Общо взето доста експедитивно минахме през митница, регистрация в марината, полиция и т.н…за около 30 минути бях готов. После имаше малко забавяне, понеже искам да платим ДДС тук, понеже е 15%…е трябваше да почакам малко на 1-2 опашки, да проговоря португалски по спешност(което не успях) и да се поизнервя от типичната явно за цял свят бюрокрация…но всичко мина гладко, утре трябва да са ни готови документите и да си платим ДДС(това е доста особено…защо може да се плати във всяка държава, пък процените са различни…не го разбрах, ама сигурно са го измислили хората).
Малко впечатления за острова - невероятно красиво място. Понеже тези острови, така изникнали в средата на нищото, са изцяло вулканични контрастите са страхотни. Населените хълмове са като писано яйце - добре поддържани земеделски площи или където има къщи - малки, най-много 2 етажа тип островни жилища(не разбирайте наколни или кални колиби). Островните жилища са доста подобни на средиземноморския стил, но не са толкова шарени и натруфени. Значително по-изчистени форми, без излишни украси, фрески и т.н.
Като цяло доколкото разбрах това си е стил, характерен за португалия още от древни времена.
От другата страна на цивилизацията седят вулканите…не са действащи или поне се надявам, но много внушителни и красиви природни “изделия”. Най-високата точка на този остров е 1000 и малко метра, като обаче е голям приблизително 10 на 20 км…тоест като цяло изглежда доста стръмен.
Разхождайки се из града аз лично останах с едно много приятно впечатление - че съм си вкъщи. Не че съм се затъжил толкова, но хората и обстановката са ми някак приятно познати, за разлика от америка, където както писах се чувствах не дотам комфортно.
Пристанището е много интересно само по себе си - има традиция, повеляваща, че екипажа на всяка лодка посетила пристанището трябва да нарисува нещо по него…стените, паважа…всичкко е покрито с рисунки на лодките, някой оригинални и добре нарисувани, други просто съобщаващи коя е лодката и имената на хората…рисунките са хиляди.
Утре имаме план да се поразходим, да разгледаме…евентуално с кола или с градски транспорт(да, има такъв).
Много силно приятно впечатление направи една дама, която се занимава с доставки на провизии на лодките. Дойде сутринта, без да се натрапва, изключително полезна в разговорите ми си с митничарите(не знаеха английски) и ни предложи помоща си при закупуването на провизии. Работи с 2-3 склада на едро, като нейната основна работа е да ни закара до там, да си купим нещата и после да ни върне до лодката. Това е безплатно за нас, предполагам, че си взима процент от складовете, но цените, на които пазарувахме бяха доста по-ниски от тези в нормалните магазини. Утре сутринта трянва да дойде, че сме приготвили един дълъг списък с още неща, които ни трябват.Изключително любезна и търпелива жена, много ни помогна и с превода на част от продуктите…ние от къде да знаем как се казват разните работи на португалски:)
Ами за момента това е от острова…утре ще понатрупаме още малко впечатления и ще мога да попиша…
Сега малко за пътуването - както повечето са забелязали последните дни се придвижвахме доста бързичко. Нещата определено потръгнаха в наша полза, времето се стабилизира и ни позволи да караме с по-големи ветрила, с по-висока средна скорост, при това без да се товарим ние самите, а и лодката. Почти през цялото време нощите караме на автопилот, само някой наглежда от време на време за минаващи кораби(каквито имаше малко в интерес на истината).
Доста често си прекарвахме времето в компанията на делфини…идват да си поиграят с нас, да поплуват редом до лодката. Това е едно от най-приятните неща, който човек може да преживее изобщо…усещането за свобода, което те внасят в цялата картинка е определено завладяващо.
Сега малко да се оплача от едни други обитатели на синята част от планетата - рибите. Нямат никакво желание до момента да се хващат на въдицата…пробвам какви ли не примамки, изкуствени рибки, който сам бих хапнал(толкова са истински)…ефект 0. Надявам се, че по-натам ще имаме по-голям успех с риболова, защото пържолите от риба тон са нещо невероятно.
Хм…малко се олях, ама туй то…имаше да наваксвам. Ако всичко върви по план утре вечер ще потегляме на път…минахме голямата част, но все още имаме още доста до Европа-та.
Wednesday, May 7th, 2008
А така… сега е безветрие, та имам шансовете да понапиша малко за приключението до момента.
Последните дни, а както се вижда и по прогнозата за следващите, времето ще е общо взето с нас. Сега сме малко в безветрие, но очакваме съвсем скоро да почне да подухва от запад-югозапад, което е идеален за нас вятър.
От както сме тръгнали сме изминали малко повече от 1000 мили, което всъщност е доста бавно, но за съжаление сме много зависими от времената, а пък до момента те бяха срещу нас. Или беше прекалено силен вятър или беше настрещен вятър… реално сме имали само 2-3 дни каране по права линия, в желаната посока. Малко над средата сме като разстояние, но все още си има доста път напред.
Настроението на борда е отлично, похапваме съвсем прилично, влязохме в някакъв наш си ритъм. Няколко нощи подред вече автопилота си върши отлично работата и ни се отдава възможност да спим нормално, само някой поглежда от време на време за кораби и промени във атмосферните условия. Разминаваме сме с някой и друг кораб, говорим си с хората по станцията, радват ни се какви сме идиоти :), ама вече свикнахме. Още от България като тръгвахме всички ни се чудеха какво ни е прихванало. Корабите ни дават прогнози, ама те съвпадат с тези, които ние си дърпаме през интернет.
Установяваме, че като е тихо и спокойно и няма много работа става малко скучно, но се разнообразяваме.
Днес направихме първо къпане в океана. Водата е топличка, а цвета е просто неописуем (маслено син). Е, бързо се качихме обратно, че всички си имаме по едно на ум с акулите и разни други същества… от известно време не сме виждали никакви риби и други гадини. От вчера се опитвам да хвана риба, ама нищо не става.
Вчера изгледахме един филм (Shooter), ей така малко за разнообразие. Не си заслужава, поредната американска боза. Но поне ни върна в къщи и към цивилизацията. Почти всеки ден се чуваме с един или друг по сателитния телефон (телефона е 011881631583244, ако някой иска да ни търси, държим го включен от 18 до 19 часа БГ време всеки ден), взимаме си метеорологични прогнози и като цяло комуникацията е на ниво. Имаме си и онази джаджа, която праща поща на разни хора къде сме, та да не ни мислят толкова.
В свят на комуникациите съм убеден, че се живее по лесно отколкото преди 100-на години. Навигацията ни е с GPS, имаме 4 на борда и общо взето това решава най-трудния проблем на едновремешните мореплаватели, а именно къде сме и накъде отиваме. Сателитния телефон ни държи във връзка с близки и познати, FindMeSpot-a казва всеки ден на всички къде сме.
Малко за лодката – до момента сме с много положителни впечатления, доста лека и определено състезателна лодка. Гледаме да не я товарим излишно, че доста път ни чака, та за това сме по-бавни от възможностите й. Освен това доста сме я натъпкали с багажи – само водата и горивото са към 1 тон! Много добре се държи и в тежки времена – имахме няколко пъти възможността да се уверим в това с ветрове от около 40 възела, като се движихме с най-малкото платънце, което имаме. От тук там пуска по малко вода като вали дъжд, ама малко по малко запушваме такива места със силикон и хубаво уплътняване когато времето позволява.
Като цяло не оставам с впечатлението някой да е много затъжен или да иска веднага да слиза и да се прибира. Всички са малко притеснени от времето, че ще ни се поудължи цялата операция, но се надяваме натам времето да ни позволи по-бързо придвижване. На Гибралтар ще има лека смяна на екипажите, предполагам, че от текущия ще остана само аз (Косьо), пък ще дойдат баща ми (Сашо), Кърни (Людмил) и евентуално още някой, ако Стас продължава да страда от тая морска болест.
Ами толкоз за сега, да не се оливам. Ние продължаваме напред, надяваме се до Азорите да стигнем за около седмица, седмица и малко. Там сигурно ще поседим 1-2 дена и после за около седмица и малко до Гибралтар. От там вече ще видим как са нещата, дано да е по-бързичко, макар че Средиземно море е известно с проклетия си нрав.
Sunday, May 4th, 2008
Понеже моряците не са писали отдавна, включвам се от сушата със спекулативен ъпдейт. Героите и местата описани по-долу са напълно измислени. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.
“… Ден 17 в открито море. Случиха се няколко много хубави неща. Вчера успяхме да тренираме един пасаж сьомга как да скача от водата директно върху барбекюто. Само Стас не се зарадва защото още бори морзкътъ болез, стои си в койката и повтаря че шведският олимпийски отбор по topless tanning ни е на гости.
А преди няколко дена ни нападнаха пирати. Но за наше щастие бяха канадски пирати - много учтиви! Обясниха че се борят за независимостта на Quebec и питаха дали бихме допринесли към каузата с парите или може би живота си. Ние отказахме, защото такива сепаратистски сентименти не са актуални в ерата на глобализацията и всъщност подкопават зараждането на новото поколение хомо сапиенс, обединен от споделена идентичност която трансцендира примитивното самоопределение базирано на арбитрарни физио-политически маркери за принадлежност. Те обаче настояваха и в крайна сметка им дадохме лютите бонбонки за да се махнат (sorry, Албенке, ние и народът на Quebec оценяваме саможертвата ти).
Е, това е засега. Хайде до скоро, че шведките имат нужда от още плажно масло!”
