Sunday, June 1st, 2008
31.05.2008 / 20:30ч. Гръмотевична буря. Имам страх от светкавици когато съм в морето. Вятърът е много силен от северозапад със скорост 40+ възла с интензивен дъжд. Краката пак са ми мокри, но този път със сладка вода. Добрата новина е, че цялто това великолепие на природата го съзерцавам от терасата в къщи. Не пожелавам на никой да го застигне подобна комбинация в морето.
Нарочно се оставих няколко дни след като аз и Бисер напуснахме Лодката преди да понапиша впечатленията си от плаването и това което мисля, че би било полезно за другите които ще тръгнат по този маршрут, отново без да претендирам за абсолютна точност и изчерпателност – така както го видях и осмислих.
Като цяло плаването мина под закрилата на морските богове които щедро черпихме с всяка наздравица която прозвучаваше на Лодката. С други думи имахме късмет. Видяхме най-хубавите от най-добрите лица на океана – картини на великолепие и динамика, хиляди прекрасни цветове , пейзажи и обитатели на природата които се опитахме да запечатаме с фотоапарати за онези които няма да имат шанса да ги видят на живо. Морето ни спести по-голямата чст от лошото си настроение за което не можем да бъдем нищо друго освен благодарни и щастливи.
Нямахме сериозни повреди по Лодката по време на плаването освен най-естествените – няколко кръпки по ветрилата, малко течове от палубата, скъсан ремък на алтернатора, някое и друго въженце, малко електричество – все неща които са стандартен пакет за всяко плаване.
Отношенията между нас бяха добри и стабилни. За себеси мога да го опиша като придобиване на висша степен на доверие към онзи който е на руля в тежко време, когато ти самият тамън си влезнал въре за се постоплиш, изсушиш и подремнеш след вахта. Чудесно е да успееш да се отпуснеш и да презаредиш – е за да ти се случи трябва да имаш доверие на човека който е отвън. Доста бързо се сработихме и стигнахме до момента в който не беше необходимо да си говорим / обясняваме относно работите по Лодката.
Относно провизиите нещата бяха почти съвършенни, следващият път бих вел малко повече тоник за джина и кока кола за рома, консервирани или сухи меса и трайни плодове – ябълки, цитруси и пр., и желирани мечета ;-).
Ако имахме газов или електрически хладилник на борда нещата придобиват вече далеч по-дегустаторски отенък.
Относно самото плаване и маршрута ще понапиша малко повече…
Общото мнение ( включително и препоръките на алманасите) е, че плавайки от Ню Йорк към Азорските острови е препоръчително да се “смъкнете” първо малко на юг (югоизток) и след това да поемете към островите. В началото си мислех, че това се прави с цел да се влезне в Гълфстрийм , който ( както забелязахме впоследствие ) е с посока изток-североизток и скорост до 3 възла на моменти – сериозен стимул за подобна постъпка. Посоката и скоростта са добри новини, температурата е трета. Когато влезнахме в течението усетихме нейното повишаване още на първата нощна вахта – за разлика от първите няколко нощи, тези в Гълфстрийм бяха значително по-топли и “осветени” от планктона който ярко очертава носовата вълна и килватера на лодката а също дирите на делфините които са решили да ни поогледат нощно време – магическа гледка в която съм се губил с часове… Та за маршрута си говорехме…идеята ни беше да се смъкнем на юг до около 38˚ с.ш. което е приблизително ширината на Азорите и от там – право на изток към тях с течението. Нашата действителност обаче се оказа малко по-различна и причината за това беше точно течението.
Гълфстрийм влияе не само климата в Атлантика а на цялата планета поради огромните си мащаби и количества топла вода която циркулират от тропиците към северните полярни области и после обратно на юг с доста по-ниска температура. Само малка част от ефекта на течението е, че по неговото протежение се формират голямо количество бързо преминаващи една след друга депресии (или циклони ако щете, да ме прощават метеоролозите ако греша ) , които само два месеца по-късно се превръщат във върволица от урагани. Слава богу ние не видяхме най-тежкото от тези циклони, макар и на моменти доста да ни поодруса и понамокри – мисля, че в една или друга степен се сблъскахм с три докато пресечем течението. Един от основните ефекти от всичко това, което си заслужава да бъде отбелязано е, че около полвината от проплаваното разстояние до Азорите ни беше на насрещни курсове, на моменти не от най-приятните изживявания, но това беше част от играта… Доста бързо проумяхме, че идеята да се отиде на юг може би не означава просто да се влезне в течението ами нещо повече – да се пресече. Така и направихме след като ни дойде поредният силен североизточен вятър от задната част на поредният циклон. Под щормови стаксел хванахме експреса на юг-югоизток и за 24ч. изминахме около 180 мили и достигнахме около 34˚ с.ш., приблизително най-южната точка от етапа до Азорите. Бяхме прсекли Гълфстрийм. Като обобщение на описаното по-горе за тези които имат намерение да минат по същия маршрут е , че до пресичането на течението могат да очакват основно насрещни ветрове и, че идеята да се отиде малко по-на юг изобщо не е лоша. В крайна сметка на фона на 2200-те мили по права линия до Азорите си заслужава да се изминат още около 200-300 в името на повишеният комфорт. На онези които решат, че това не си заслужава и изберат северния вариант бих препоръчал да са с по-солидна лодка и по възможност вътрешен кокпит. Живота в лошо време е далеч по-прекрасен когато си на сухо и топло и не се налага да обличаш щормово облекло и за всяка вахта или корекция на ветрилата.
След като пресекохме течението открихме Океанът такъв, какъвто сме си го представяли в най-добрата му светлина. Пак заради течението вече се радвахме на основно попътни ветрове, депресиите ни подминаваха от север, като ние се “хващахме “ за техните периферии в посока към Азорите. И така около седмица – чудесни дни в които си имахме дори и един-два безветрие – това е друга черта на южният път в случаите когато се намираш между две зони на ниско налягане.
След като излезнахме от течението температурата малко се понижи, макар и от южната му страна.
От морските обитатели най-масово виждахме едни много странни мехуро-подобни медузи които стояха на повърхността на водата и бяха в цветове преливащи от бледо розово до тъмно-виолетово, малки летящи риби които така и не пожелаха да ни падат на лодката по килограми половина-два всяка вечер (както сме го чели по книгите), видяхме един малък кит с плоска глава, една малка акула и доста морски костенурки кафяви на цвят и около метър големина. На около 200 мили от островите количеството на птиците значително се увеличва, малко преди това се смени модела на делфините , морските костенурки намаляха по размер и смениха модела чак след Азорите, пак тогава видяхме доста китове, летящите риби се смениха със скачащи калмарчета – далеч по-благосклонни да се качват на лодката но за съжаление соло… и пак много много делфини. За рибите се консултирайте с Косьо ;-)! Големи акули видяхме чак в средиземно море за ужас на местните.
Едното от пристанищата на Азорските острови които най-много си заслужават да бъдат посетени в случай, че нямате време да ги обиколите всичките е Horta на о-в Fayal. Там спряхме ние след 19-дневен преход. Прекрасно място с хубави хора, оазис със собствено излъчване – Косьо чудесно е описал мястото. Ако ще зареждате провизии там, вашият човек е една приятна дама – Isabel Gallagher, чийто телефон е +351 964 828 951 – тя ще ви обърне внимание и ще ви даде съвет кое си струва измежду купищата опаковки на португалски език, а ако просто сте посетител на Fayal без лодка – ще ви даде и къща под наем. Пак в Horta има един майстор за ветрила на име Ralf (ако имате нужда от по-сериозна поправка на ветрила ), но му нямам контактите – ще ги намерите в Cafe Sport, което така или иначе ще посетите. Друго пристанище което заслужава по-голямо внимание e Punta Delgada, намиращo се от южната страна на най-големият остров от архипелага – San Miguel. Ние не спряхме на него ами на едно малко пристанище от северната част (Косьо писа вече за Рибена Опашка- Rabo de Piexe), но Punta Delgada е най-голямото пристанище в архипелага, в близост се намира най-оживеното летище и като цяло е подходящо място за разходки, презареждане, трансфер на екипаж и пр.
Самите Азорски острови са зона на високо атмосферно налягане и там често ветровете “обикалят” района като оставят по някоя мъглица и ден-два безветрие в замяна. Ако тръгвате от Хорта и нямате вятър, за да излезете от тази зона имате два варианта- да попърпотите на двигател един ден на изток ( около 150 – 200 мили) или да се отправите първоначално на североизток и да минете от северната страна на островите където е по-ветровито, макар и малко по-дълго. Е ние направихме първото. От Сан Мигел към Гибралтар варианта е изток-югоизток без да му мислите много.
От Азорските острови до Гибралтар по това време на годината можете да очаквате основно попътни ветрове според алманасите. На нас ни варираха между чист юг и север, като колкото повече приближавате континента би трябвало северните да надделяват. Пътуването ни до Гибралтар беше спокойно, с постоянна добра скорост и само един или два дни облаци с малко дъжд, половината го минахме на спинакер.
Първите морски пътища които се пресичат и са успоредни на бреговата линия са на около 300 мили от континента, е тогава би било добре нощните вахти да са с повишено внимание, и все така до Гибралтар.
Относно подхода към Гибралтар – влизането в залива на Кадис покрай нос Сан Висенте и Фаро, бих препоръчал да го правите по-северно ( на не-повече то 20-ина мили южно от носовете ) където ще се срещнете със изходящия от протока трафик който също е добре да се пресече така, щото да сте му от север но и без да влизате излишно навътре в залива. По принцип е препоръчително да се придържате по-близко до европейският бряг защото понякога мароканците проявяват нездраво любопитство при преминаване близо покрай техният бряг..имам силни впечаления за това от предното си преминаване на Гибралтар.
Самият проток е хубаво да се преминава по светло поради наистина натовареният трафик, въпреки, че ако се придържате на разумно близко разстояние до еврпейският бряг фарватера остава сравнително далеч и не е голям проблем да се премине нощем . Само дето ще пропуснете героичните снимки на фона на Тарифа пойнт и скалата на Гибралтар ;-). Ако имате късмета да сте с попътен вятър, ще минете протока като на приказка защото и течението е в посока към Средиземно море. Естествено трябва да сте и на мотор, но една генуа помага много за минаването. Ако вятъра в протока е насрещен ще ви поодруса малко (от комбинацията между насрещни ветрова вълна и течение ) и ще разберете защо са монтирани всичките тези ветро-генератори по околните хълмове ;-). Веднага след протока, трафика на кораби продължава да е доста интензивен защото се прибавя и този на фериботите между Европа и Африка ( Algeciras- Ceuta ) и пак не е излишно да сте с повишено внимание първите 30-ина мили в Средиземно Море.
Бих могъл да понапиша за плаването по Средиземно Море и пристанищата от испанското крайбрежие на база впечатленията от предно плаване но понеже слезнахме от Лодката малко след Гибралтар (в Малага) ще оставя това удоволствие на Косьо и неговите доста по-пресни впечатления.
За мен беше едно добро плаване. От най-добрите!
На Лодката, Косьо и новият екипаж – хубаво време и късмет!
Emil – crew member of Folie A Deux, Atlantic crossing 2008. Over and out.
Wednesday, May 28th, 2008
И така…и след тази дълга пауза дойде моментът да понапиша нещо. Интернет няма в радиус от 1-2 км, та използвам GPRS, но, както знаем всички, това не е от най-евтините услуги, които се предлагат от мобилните ни оператори(да си вземат поука, по друг начин казано).
Понеже не съм писал от 18-ти или нещо такова, доста от нещата ги позабравих, но като цяло ще се опитам да опиша основни моменти от пътуването.
Последните дни от прекосяването на Атлантика минаха общо взето доста спокойно, като изключим 1-2 по-интересни момента. Първият беше, когато на един свеж попътен вятър решихме, че ще вдигаме спинакер. По план трябва да имаме тъй наречения щормови спинакер, т.е.умален и заздравен вариант на горе споменатото платно(за тези, които още не са разбрали какво е това уточнявам : това е шареното, куполообразни ветрило, което е символ на ветроходството – всички са ги виждали по картинки и снимки). Та спретнахме ние всичко и започнахме процедурата. Оказа се първо, че сме го усукали…с известни мъки успяхме да го свалим и се подготвихме за втори опит. Започнахме отново процедурата по изстрелване малко бавно и всичко беше наред, докато не го вдигнахме и установихме, че това изобщо не е малкото и здраво ветрило, което сме си мислели, ами е точно неговият антипод – леко и голямо. Точно тогава автопилотът реши, че повече не му се занимава с нас и каза мик-мик-мик…което на неговия език значи: „стига толкова, отивам на обяд”. Е, случи се едно от много характерните за по-тежки условия неща, когато човек забрави да си свали платната…лодката тръгна да се завърта на страни, хвана доста вятър и имаше един момент, в който десният борд беше половината под водата. Тримата се бяхме хванали за по нещо, Емо беше подхванал руля и го държеше здраво. Всички знаехме, че това е кратко и след 5 секунди яхтата застана в обезветрено положение. В следващия момент Бисер се изстреля да откачи едното от въжетата(брас), за да можем да приберем платното. В момента, в който го отпусна то излетя като камшик, изниза се от всички ролки, откачи се от карабинката си и полетя напред пред лодката все едно беше изстреляно от оръдие и потъна към дълбините. От тук натам процедурата по прибиране си я знаем, всичко мина ОК и спинакера беше бързо прибран на сигурно отзад в кокпита на Folie. Та толкоз ни беше зорът да се движим по-бързо…поохладихме страстите с по един джин-тоник с лимонче и си подкарахме пак с нормалните платна.
Второто силно запомнящо се нещо беше приближаването към Гибралтар – увеличаващият се корабен трафик ни подържа будни 1-2 нощи, но пък пробвахме радара на лодката.Оказа се отлично средство за наблюдение и засичане на околните плавателни съдове. Общо взето нямахме никакви проблеми с тази част, просто бяхме отвикнали около нас да има други кораби и лодки. На влизане в залива ни задмина една много красива френска яхта, около 60 фута. Хората много ни се зарадваха, Емо си говори с тях по радиостанцията, казаха, че са ни снимали на спинакер предишния ден(ние не бяхме карали на спинакер тогава, ама както и да е). Разменихме имейли, уж да ни пратят по някоя снимка…ще чакаме, поне да видим коя е била лодката.
Имаше едно много интересно явление, което очаквахме от прогнозите, но никой не знаеше колко бързо ще се случи. Там пишеше, че вятърът ще си смени посоката от юг на север. Това обикновено се случва за около 10-12, че и повече часа. Обаче тук се случи за 40-50 секунди. Доста е интересно да наблюдаваш как платната си работят до един момент, и внезапно в следващия са обърнати в съвсем грешна посока. Вечерта тогава доста се радуха(това беше на 23-ти) и карахме само с малката геноа.
На 24-ти наближавахме най-тясното място, същинския проток на Гибралтар. Цял ден вятъра ни въртеше номера…ту от ляво, ту от дясно, ту спре…накрая запалихме мотора и се задвижихме в правилната посока. По едно време пак духна и решихме, че ще си вдигнем спинакера, понеже беше подходящо този път. Така изкарахме около 4-5 часа и сигурно сме едни от малкото хора(и яхти) влезли в Гибралтар под спинакер…доста нагло от наша страна. Точно бяхме на около една миля от фара, когато на хоризонта се появи нещо много интересно…приличаше на вълна, но нямаше никаква логика там да има вълна. Бързичко свалихме спинакера и точно в този момент разбрахме какво е – приливна вълна. Понеже там мястото е доста тясно и има силно течение вълната се сблъска с него и се получи някакъв хаос…малки, отрязани вълнички по около метър, в абсолютно всички посоки. Около половин час ни подхвърля наляво-надясно, после се успокои. От там имаме доста интересна снимка – лодката е с платна, вятърът е около 5-6 възела, а лодката се движи с 10! Вярно, че и моторът помагаше, но определено се усещаше влиянието на течението. На свечеряване минахме фара на Тарифа. Имахме щастието да наблюдаваме невероятен залез…един от най красивите, който сме виждали. Естествено запечатахме го за поколенията с фотоапаратите и отново се поздравихме за прекосяването на големия син океан с по чашка джин-тоник…
Зад нас бяха останали 3500 морски мили и 28 дни. Като махнем няколкото дни на слаб или никакъв вятър и няколкото тежки дни в началото, цялото пътуване беше изключителни приятно. Силно подкрепено от много добре стикования екипаж, в какъвто се превърнахме. Никакви нерви, никакви конфликти, много вицове(основно благодарим на господин Паскалев за което), лафове и множество истории, за които всеки един от нас си спомняше с усмивка.
Около влизането в Малага няма какво много да коментирам…пристанахме си като по учебник, само дето се оказа, че там, където сме спрели, е кралският яхтклуб и е забранено за външни хора/лодки. Дойдоха граничните полицаи и ни казаха къде да се вържем…на една гола стена в дъното на пристанището. Общо взето лош избор се оказа това място…няма ток, нито вода, а тоалетната е на 10 минути пеша…но пък близо до центъра на града. Няколко часа след като се вързахме и се пооправихме дойде един българин – Мишо. Той бил тук от 5 години и се оказа, че се занимава с поддръжка на яхти. Каза ни, че голямата яхтена марина е няколко мили преди пристанището, ама ние от къде да знаем…както и да е , заговорихме се, оказа се много приятен човек, разведе ни малко из града да си потърсим някое място да хапнем, пийнахме тукашна биричка и така…разказа ни, че българите тук са доста, пък испанците са мързеливи ( не че имат нещо общо двете неща, но като обобщение).
Вчера (27-ми) дойде един от следващите етапи в това приключение – смяна на екипажа. Емо и Бисер трябваше вече да се прибират и на тяхно място дойдоха баща ми(Александър) и двама познати – Кърни(Людмил) и Румен. Четиримата сме плавали достатъчно, че да си познаваме добре характерите и вярвам, че всичко ще продължи да е както досега – доволни от приключението и без конфликти. Имаме си качествен заместител за разказвач на истории – Румен има цяла торба(бездънна). Към колекцията му в Малага се прибави още една – как му загубиха багажа. Оказа се, че нашите герои на софийското летището са натоварили погрешно багажите на половината самолет и са ги пратили към Франкфурт…Та бяха едни дълги препирни, разговори…днес трябва да пристигне и се надяваме да успеем да се измъкнем.
По прогноза ще има хубав вятър в правилната посока. Не сме решили още къде ще е следващата спирка, но от тук нататък е лесно – брегът е близо.
Заредихме хладилника с лед, накупихме плодове, зеленчуци и разни пресни мръвки, екипажът донесе 6 килограма БГ сирене(ооо, колко ми липсваше!!!) и известно количество суджуци, та сме доста добре заредени….и… готови за нови предизвикателства.
Saturday, May 17th, 2008
Пак на път…какво друго да кажа. Тръгнахме на 15-ти вечерта с много слаб северен вятър, който съвсем умря по някое време. Има една важна промяна в екипажа – Стас реши, че морската болест му дошла в повече и остана. Ще си хване тия дни самолет до Лисабон и от там за България. Много му беше криво, на нас също(ще ни липсва като), но така е по-добре, че морската болест се оказа тежка за преживяване повече от 2-3 дни.
Повече от 24 часа карахме на мотор, минахме малко повече от 150 мили. По едно време решихме, че трябва да заредим гориво, понеже тубите си намаляваха и най-близкия остров по пътя се оказа и най-големия от архипелага – Сан Мигел. Погледнахме GPS-а, малко по-подробни карти на лаптопа и един яхтен пътеводител – Атлантическите острови. Видяхме, че в северната страна, от която идваме ние има едно рибарско пристанище, в което можем да влезем(все пак лодката гази 2.3 метра и не всяко пристанище е достатъчно дълбоко). Пристанището се нарича Rabo De Peixe – или нещо като Рибена опашка…веднага се сетих за името на рибарското селце от една книга на Фърли Моуът – Кална Дупка…ама както и да е, асоциацията си е за мен.
По пътя ни се случи първо премеждие с мотора – по едно време изпищя, че е загрял. Спряхме веднага, огледахме се и се оказа, че ремъка на алтернатора/водната помпа се е скъсал. Бързичко се оправихме, понеже това беше последното нещо, което бяхме купили на тръгване от Щатите – резервен ремък.
Около 1 часа през нощта влязохме в пристанището, посрещнаха ни местни рибари, заети с подготовката на такъмите за утрешния(днешен) риболов. Млади момчета, на около 18-20 години…естествено никой не говори английски, ама с езика на глухонемите се оправихме…черпихме ги по биричка, вързахме се и взехме да си правим нещо за вечеря. Тогава започна да се случва нещо, което малко ни върна към действителността и много отчетливо ни напомни, че навсякъде хората са еднакви, че в действителност нещата не са толкова лъскави, колкото изглеждат на повърхността, че глупостта, злобата и бих казал садизма са си човешки характерни особености. Да поясня – с нас всичко е наред, нищо не са се опитвали да ни правят хората…някой да не реши, че са ни набили.
Та по едно време се появиха едни лапетии, на не повече от 13-14 години, влачейки 2 кучета. Едното явно бездомно, другото питбул или нещо подобно. Основно забавление известно време беше да гледат как двете мили животни се хапеха и ръфаха едно друго. По едно време обаче на кучетата просто им писна и спряха. Хлапетата, недоволни от стечението на обстоятелствата захванаха да ги бият…в този момент вече имахме силното желание да станем и да ги нашамарим, да видят колко е приятно…ама като сме на чужда земя, даже малко нелегално в това пристанище, просто нямаше как, че ще вземат да викнат полиция и да стане сложно. Та погавриха се известно време, на мене стомаха ми съвсем се сви и изобщо ми се отяде, май и на другите така…омръзна им малко и на лапетата, та решиха да ги хвърлят кучетата във водата…бездомното милото едвам се влачеше вече, толкова го бяха били. Метнаха ги от кея. Бездомното извади някакви сетни сили и заплува към отсрещните скали, та да не могат да го стигнат, но питбула май не можеше да плува. За около 5 минути взе да се нагълтва с вода, дечорлигата се уплашиха, особеното едното, чието явно беше кучето. Извадиха го някак от водата, но вече беше твърде късно…милото беше предало богу дух. Дълго време детето-собственик се опитва да му прави сърдечни масажи, изкуствено дишане даже, но без резултатно. Получи хубав урок, но на каква цена…понякога хората са доста жестоки същества, сещам се за арените за бой в Рим и някак се замислям, че в дълбочина нещата не са се променили особено…просто имаме едни особени природни заложби, които не винаги разбирам. Та така приключи този епизод от нашето пътуване, с едно доста неприятна случка за вечеря.
Сутринта се запознахме с един рибар, говорещ английски, закара ни човека до бензиностанцията, да налеем gasoline както казват тук на дизеловото гориво и да си купим нов ремък, че да няма изненади по пътя пак.
На светло островът изглежда също много живописен, градчето беше отново подобно на Horta, само че не толкова лъскаво, хората са малко по не туристически настроени, имайки предвид, че сигурно спират 1-2 яхти на година и то не по желание, ами защото имат някакъв проблем, като нас. Отново контраста между вулканичен остров и обработваема земеделска земя беше интересен. Купихме си домати и нещо като сирене…ах колко ни липсваха тези работи…вярно, че сиренето не е бяло, ами е нещо като кашкавал повече, но пак беше прекрасно. А доматите…тук явно няма от къде да ги внасят(Турция е далече) и си ги отглеждат на острова…просто прекрасни, сочни и ароматни…не помня от кога не бях ял по-хубав домат.
Ами това е за сега…тръгваме към Гибралтар, дано да подухне малко вятър, че няма до никъде да стигнем с двигател…сигурно имаме дизел за около 200 мили, ама някак нямаме желание да слушаме шума на мотора вместо шума на вълните и вятъра. Дано.
Thursday, May 15th, 2008
Малее…сега като написах заглавието и се усетих колко отдавна не съм писал нищо…но пестим батерии, пестим интернет…изобщо сме станали едни пестеливи:)
Хм…сега точно тук е 1.30 през ноща. Аз съм седнал на един камък(вулканичен) и търся от къде да свия малко интернет…а предисторията ще я разкажа малко по-натам(тоест започам отзад напред).
Вчера вечерта се вързахме в най-известното пристанище по пътя ни към Европата – Хорта. Това е голямо пристанище(сравнение с БГ пристанища) и малко пристанище(сравнение с US ристанища). Както се казва размера няма значение, на нас си ни харесва. Така като гледам и на доста други хора…но без отклонения. Пристигнахме по нощите естествено(че как иначе). Обадихме се по радио станцията, казаха ни гледайте за фенерчето…видяхме го, човека ни приветства, обясни ни къде са тоалетна, баня, пералня и т.н. и ни пожела лека нощ. Оказа се, че тук всичко е малко “маняна”…в други пристанища нормално първо се минава през митница, полиция и т.н. преди да те пуснат да слезеш на сушата. Тука ни показаха къде има кръчма и ни казаха елате утре, през работно време:) Това беше прекрасно, защото не ми се занимаваше с бюрокрация точно тогава.
Сутринта се започнаха задачките…аз се захванах с горе споменатите институции, пък другите пообиколиха малко града, да се ориентираме кое къде. Общо взето доста експедитивно минахме през митница, регистрация в марината, полиция и т.н…за около 30 минути бях готов. После имаше малко забавяне, понеже искам да платим ДДС тук, понеже е 15%…е трябваше да почакам малко на 1-2 опашки, да проговоря португалски по спешност(което не успях) и да се поизнервя от типичната явно за цял свят бюрокрация…но всичко мина гладко, утре трябва да са ни готови документите и да си платим ДДС(това е доста особено…защо може да се плати във всяка държава, пък процените са различни…не го разбрах, ама сигурно са го измислили хората).
Малко впечатления за острова – невероятно красиво място. Понеже тези острови, така изникнали в средата на нищото, са изцяло вулканични контрастите са страхотни. Населените хълмове са като писано яйце – добре поддържани земеделски площи или където има къщи – малки, най-много 2 етажа тип островни жилища(не разбирайте наколни или кални колиби). Островните жилища са доста подобни на средиземноморския стил, но не са толкова шарени и натруфени. Значително по-изчистени форми, без излишни украси, фрески и т.н.
Като цяло доколкото разбрах това си е стил, характерен за португалия още от древни времена.
От другата страна на цивилизацията седят вулканите…не са действащи или поне се надявам, но много внушителни и красиви природни “изделия”. Най-високата точка на този остров е 1000 и малко метра, като обаче е голям приблизително 10 на 20 км…тоест като цяло изглежда доста стръмен.
Разхождайки се из града аз лично останах с едно много приятно впечатление – че съм си вкъщи. Не че съм се затъжил толкова, но хората и обстановката са ми някак приятно познати, за разлика от америка, където както писах се чувствах не дотам комфортно.
Пристанището е много интересно само по себе си – има традиция, повеляваща, че екипажа на всяка лодка посетила пристанището трябва да нарисува нещо по него…стените, паважа…всичкко е покрито с рисунки на лодките, някой оригинални и добре нарисувани, други просто съобщаващи коя е лодката и имената на хората…рисунките са хиляди.
Утре имаме план да се поразходим, да разгледаме…евентуално с кола или с градски транспорт(да, има такъв).
Много силно приятно впечатление направи една дама, която се занимава с доставки на провизии на лодките. Дойде сутринта, без да се натрапва, изключително полезна в разговорите ми си с митничарите(не знаеха английски) и ни предложи помоща си при закупуването на провизии. Работи с 2-3 склада на едро, като нейната основна работа е да ни закара до там, да си купим нещата и после да ни върне до лодката. Това е безплатно за нас, предполагам, че си взима процент от складовете, но цените, на които пазарувахме бяха доста по-ниски от тези в нормалните магазини. Утре сутринта трянва да дойде, че сме приготвили един дълъг списък с още неща, които ни трябват.Изключително любезна и търпелива жена, много ни помогна и с превода на част от продуктите…ние от къде да знаем как се казват разните работи на португалски:)
Ами за момента това е от острова…утре ще понатрупаме още малко впечатления и ще мога да попиша…
Сега малко за пътуването – както повечето са забелязали последните дни се придвижвахме доста бързичко. Нещата определено потръгнаха в наша полза, времето се стабилизира и ни позволи да караме с по-големи ветрила, с по-висока средна скорост, при това без да се товарим ние самите, а и лодката. Почти през цялото време нощите караме на автопилот, само някой наглежда от време на време за минаващи кораби(каквито имаше малко в интерес на истината).
Доста често си прекарвахме времето в компанията на делфини…идват да си поиграят с нас, да поплуват редом до лодката. Това е едно от най-приятните неща, който човек може да преживее изобщо…усещането за свобода, което те внасят в цялата картинка е определено завладяващо.
Сега малко да се оплача от едни други обитатели на синята част от планетата – рибите. Нямат никакво желание до момента да се хващат на въдицата…пробвам какви ли не примамки, изкуствени рибки, който сам бих хапнал(толкова са истински)…ефект 0. Надявам се, че по-натам ще имаме по-голям успех с риболова, защото пържолите от риба тон са нещо невероятно.
Хм…малко се олях, ама туй то…имаше да наваксвам. Ако всичко върви по план утре вечер ще потегляме на път…минахме голямата част, но все още имаме още доста до Европа-та.
Wednesday, May 7th, 2008
А така… сега е безветрие, та имам шансовете да понапиша малко за приключението до момента.
Последните дни, а както се вижда и по прогнозата за следващите, времето ще е общо взето с нас. Сега сме малко в безветрие, но очакваме съвсем скоро да почне да подухва от запад-югозапад, което е идеален за нас вятър.
От както сме тръгнали сме изминали малко повече от 1000 мили, което всъщност е доста бавно, но за съжаление сме много зависими от времената, а пък до момента те бяха срещу нас. Или беше прекалено силен вятър или беше настрещен вятър… реално сме имали само 2-3 дни каране по права линия, в желаната посока. Малко над средата сме като разстояние, но все още си има доста път напред.
Настроението на борда е отлично, похапваме съвсем прилично, влязохме в някакъв наш си ритъм. Няколко нощи подред вече автопилота си върши отлично работата и ни се отдава възможност да спим нормално, само някой поглежда от време на време за кораби и промени във атмосферните условия. Разминаваме сме с някой и друг кораб, говорим си с хората по станцията, радват ни се какви сме идиоти :), ама вече свикнахме. Още от България като тръгвахме всички ни се чудеха какво ни е прихванало. Корабите ни дават прогнози, ама те съвпадат с тези, които ние си дърпаме през интернет.
Установяваме, че като е тихо и спокойно и няма много работа става малко скучно, но се разнообразяваме.
Днес направихме първо къпане в океана. Водата е топличка, а цвета е просто неописуем (маслено син). Е, бързо се качихме обратно, че всички си имаме по едно на ум с акулите и разни други същества… от известно време не сме виждали никакви риби и други гадини. От вчера се опитвам да хвана риба, ама нищо не става.
Вчера изгледахме един филм (Shooter), ей така малко за разнообразие. Не си заслужава, поредната американска боза. Но поне ни върна в къщи и към цивилизацията. Почти всеки ден се чуваме с един или друг по сателитния телефон (телефона е 011881631583244, ако някой иска да ни търси, държим го включен от 18 до 19 часа БГ време всеки ден), взимаме си метеорологични прогнози и като цяло комуникацията е на ниво. Имаме си и онази джаджа, която праща поща на разни хора къде сме, та да не ни мислят толкова.
В свят на комуникациите съм убеден, че се живее по лесно отколкото преди 100-на години. Навигацията ни е с GPS, имаме 4 на борда и общо взето това решава най-трудния проблем на едновремешните мореплаватели, а именно къде сме и накъде отиваме. Сателитния телефон ни държи във връзка с близки и познати, FindMeSpot-a казва всеки ден на всички къде сме.
Малко за лодката – до момента сме с много положителни впечатления, доста лека и определено състезателна лодка. Гледаме да не я товарим излишно, че доста път ни чака, та за това сме по-бавни от възможностите й. Освен това доста сме я натъпкали с багажи – само водата и горивото са към 1 тон! Много добре се държи и в тежки времена – имахме няколко пъти възможността да се уверим в това с ветрове от около 40 възела, като се движихме с най-малкото платънце, което имаме. От тук там пуска по малко вода като вали дъжд, ама малко по малко запушваме такива места със силикон и хубаво уплътняване когато времето позволява.
Като цяло не оставам с впечатлението някой да е много затъжен или да иска веднага да слиза и да се прибира. Всички са малко притеснени от времето, че ще ни се поудължи цялата операция, но се надяваме натам времето да ни позволи по-бързо придвижване. На Гибралтар ще има лека смяна на екипажите, предполагам, че от текущия ще остана само аз (Косьо), пък ще дойдат баща ми (Сашо), Кърни (Людмил) и евентуално още някой, ако Стас продължава да страда от тая морска болест.
Ами толкоз за сега, да не се оливам. Ние продължаваме напред, надяваме се до Азорите да стигнем за около седмица, седмица и малко. Там сигурно ще поседим 1-2 дена и после за около седмица и малко до Гибралтар. От там вече ще видим как са нещата, дано да е по-бързичко, макар че Средиземно море е известно с проклетия си нрав.
Sunday, May 4th, 2008
Понеже моряците не са писали отдавна, включвам се от сушата със спекулативен ъпдейт. Героите и местата описани по-долу са напълно измислени. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.
“… Ден 17 в открито море. Случиха се няколко много хубави неща. Вчера успяхме да тренираме един пасаж сьомга как да скача от водата директно върху барбекюто. Само Стас не се зарадва защото още бори морзкътъ болез, стои си в койката и повтаря че шведският олимпийски отбор по topless tanning ни е на гости.
А преди няколко дена ни нападнаха пирати. Но за наше щастие бяха канадски пирати – много учтиви! Обясниха че се борят за независимостта на Quebec и питаха дали бихме допринесли към каузата с парите или може би живота си. Ние отказахме, защото такива сепаратистски сентименти не са актуални в ерата на глобализацията и всъщност подкопават зараждането на новото поколение хомо сапиенс, обединен от споделена идентичност която трансцендира примитивното самоопределение базирано на арбитрарни физио-политически маркери за принадлежност. Те обаче настояваха и в крайна сметка им дадохме лютите бонбонки за да се махнат (sorry, Албенке, ние и народът на Quebec оценяваме саможертвата ти).
Е, това е засега. Хайде до скоро, че шведките имат нужда от още плажно масло!”
Sunday, April 27th, 2008
Четири дни плаваме вече. За съжаление ветровете не са такива, каквито очаквахме, но се надяваме скоро да се оправят.
Последните 2 денонощия бяха труднички за всички – големи вълни, насрещен вятър.
Постоянно клатушкане с амплитуди от по 20-30 градуса ляво-дясно, напред-назад.
От лодката сме доволни, с нищо не ни е изненадала, няма никакви проблеми, макар, че имаше и доста тежки моменти за нея.
Изминали сме около 280 мили, което е ужасно малко…това трябва да ни е пробега за 2 дена, а пък ние го правим за 4…
но това е положението, зависими сме от вятър и други атмосферни условия.
Видяхме всякакви морски създания – китове(доста далече от нас, но все пак се виждаха пръските от издишане),
акула(незнам каква, но перката мина съвсем близо до лодката), Емо сутринта е видял костенурка, има и делфини.
Настроението на борда е малко поовяхнало…първо, че се движим бавно, второ е доста джун-джан и всички усетихме
влиянието на морската болест. Никой нищо сериозно не е ял, само аз(К) хапнах вчера два сандвича и пийнах една биричка.
Стас го дава доста зле, тежко му се отразява морската болест. 3 дни почти не шава, основно лежи.
Бисер също за първи път в живота си усеща, че му прилошава. Емо не ще да яде и той, само ябълки хапва.
Аз също се усетих, че леко ми прилошава, ама се насилих да хапна и съм много по-добре след това.
Та така…дните си минават бавно-бавно, сушата не се вижда вече от 3 дни, отдалечаваме сме постоянно…като минем средата,
ще кажем, че започваме да се приближаваме, но за момента сме в процес на отдалечаване.
Толкоз за сега, че пестим батерии все пак.
Аааа да…да не забравя – Христос воскресе, честит великден на всички.
Tuesday, April 22nd, 2008
Тези дни се случиха много неща, както можете да се сетите. Като за начало лодката пристигна. Всичко по нея е ОК, няма никакви щети от пътуването, човека с камиона ни взе парите, които се бяхме уговорили…абе като цяло съм много доволен от организацията на транспорта(хехе…да, гордея се с това, аз го организирах). Имаше малко забавяне от 3-4 дена в графика, но като цяло мисля, че ще наваксаме. Няма да успеем да се измъкнем понеделник, но предполагам, че средата на седмицата вече ще сме напълно готови за отдаване на въжетата и откъсване от цивилизацията за 1-2-3 седмици…колкото метеорологичните условия ни позволят.
Второто, което се случи е, че мачтата е сложена обратно на мястото и. Това беше един сравнително сложен процес, защото първо изискваше доста работа(от съображения за сигурност направихме дублиране на 2 от важните метални въжета, както и направихме стойка за радара) и второ изискваше съобразяване с местните хора, защото ние бяхме готови точно в края на работния ден, пък на тях вече никак не им се работеше и остана за следващата сутрин. Както и да е де, работата стана, рано сутринта вчера я вдигнахме и всичко изглежда много добре.
Друг важен момент около лодката беше сервизирането на двгиателя – колкото и малко да разчитаме на този метод за придвижване, той все пак е изключително важен елемент от цялата система…може да ни потрябва за малко, но ако е в сублимен момент и не работи – много неприятно. Та днес направихме малко сервизни дейности като смяна на горивен филтър, маслен филтър и масло. Доста учудващо, но цялата процедура стана доста бързо и най-вече без никакви спънки. Другото характерно е, че стана без никакви омазвания, окаквания и други подобни неприятни случки. Та в момента си имаме един доста добре работещ двигател, на който смея да твърдя можем да разчитаме.
Стига за лодката…малко за нас. Настроените естествено се покачи с поне 3-4 чертички(не знам точната скала за измерване). Нещата вече вървят…по едно време бяхме на пълен стоп…просто нямаше какво да се прави(без лодката). Трябваше да ходим по магазини и да пазаруваме…много изнервящо преживяване, не знам как може подобно нещо да доставя удоволствие на една голяма част от човечеството(няма да пояснявам коя). Аз лично след 6 часа пазаруване се чувствах 3 пъти по-скапан отколкото след 16 часа работа(физическа имам предвид). Но въпрос на вкус…
Друго изнервящо преживяване беше ходенето до Манхатън точно в деня, когато папата пристигна. Движението беше ужасно, имаше доста затворени улици…със Стас трябваше да отидем на 3 места – апостил(това е някакъв вид международен печат, нотариална заверка призната по света), магазин за радио станции и онзи прословут магазин за всичко – Home depot. Та тази процедура (ако всичко беше нормално) трябваше да отнеме не повече от 3 часа…е да ама не…опукахме цели 7 часа!!! А двамата ни съкилииници през това време свършиха страшно много работа, стана ми ужасно гузно, че ние киснем в някакви задръствания, а те се скапват от работа…но така се получи.
Тук хората са много приятни само да спомена. Установихме, че марината е собственост на един човек на име Бил. Той и цялата му рода стопанисват мястото. Той, 3 сестри, дъщеря и т.н. Хората са много услужливи, приятелски настроени и много ни помагат във всичко. Колкото пъти поискаме нещо или ни го намират или ни казват къде да го потърсим. По принцип в събота не работят, но специално заради нас дойдоха, за да ни сложат мачтата. Самия Бил е човек много близък до нас. Самият той мисля, че доста добре ни усети какви сме и общо взето се върти около нас, подпитва и като цяло проявява интерес към нашето битие. Днес след като пийнахме по 2-3 бири в края на деня и поговорихме малко ми стана ясно защо – занимавал се е много дълго време с ветроходство – вече 30-на години. Малко ни завижда за това, което ще направим, явно е искал да го направи и той, но след като е наследил бизнеса не е имал много време да се занимава с нещата, които са му интересни. Каза нещо много важно, което много добре се застъпва с моето лично виждане за нещата – каза „Животът е твърде кратък, живейте го така, че да има смисъл. Ако ви се отдаде възможност качете се на колата и пътувайте, ако ви се отдаде възможност качете се на лодката и пътувайте…работа винаги има и винаги ще има”. Цитата може да не е съвсем точен, но общо взето идеята е ясна. Освен това има и друго – ние сме първите хора, който сами се оправят с лодката си и се стремят да се справят без чужда помощ, където е възможно разбира се. Тук всички, които се занимават с този спорт са хора с много пари, които просто идват и казват „искам това, искам онова, това да се оправи, онова да се промени…” и си отиват. Идват след 2 дена и всичко е свършено. Направи му силно впечатление това, че фактически работим по-бързо и доста по-ефективно и 90% от хората, които работят тук. Освен това имаме познания по доста неща…тук си има хора, които се занимават с двигатели, други, които се занимават с въжета, трети с корпуси, четвърти с електрически инсталации…а пък всеки един от нас работи по всичките тези неща без особени затруднения, като си помагаме един на друг в зависимост от ситуацията. Знам, че това тъй наречено явление „пенкилер” или там както се казва не е много хубаво нещо и знам, че повечето хора смятат, че човек трябва да се специализира в тясна област, но това мен лично не ме устройва. Нещата трябва да се разнообразяват и хората трябва да имат много интереси…мисля, че това е възлов момент за развитието на човек.
Е като казах разнообразие – днес ни дойдоха на гости две мои много близки познати – Дара и Дани…получи се доста добра празненство, макар ние да бяхме доста поизцапани от целия ремонт…но си имаме барбекю на лодката, спретнахме едни хубави пържолки, бирички…абе за малко се върнах на терасата си в къщи. Доста снимки има, но не знам точно кога и къде ще се появят, на техните фотоапарати са. Много приятно разнообразяване на деня се получи. Тук имаше някакво празнуване на St. Patric’s day – или деня на Свети Патрик. Той официално е преди 1 месец, но понеже тогава било лошо времето, хората в града решили, че ще си го преместят за сега. Имаше много народ, наоблечен в шотландски полички и свирещи на гайди, тромпети, барабани…абе направиха се веселба и те хората.
Та това е за момента…доста дълго писание, ама като нямаме интернет и материал се събира, не е като да няма. Утре имаме разни дреболии да оправяме, да видим дали можем да задържим колата още 1-2 дни, да пазаруваме храна, да търсим застраховка на лодката, да търсим информация къде има офис на фирмата със сателитния телефон…абе доста неща.
Friday, April 18th, 2008
Още преди да тръгнем кум USA си давахме сметка за това, че Лодката не сме я виждали, че ще има работа по нея, че може да има “изненади“ и пр. всичко това бяха просто хипотези и разговори на база имейли, снимките от обявата и онези дето Весо и Елена направиха допълнително. …И така до момента в който самолета ни се приземи в Chicago. Посрещнаха ни Алекси и Весо – Косьо е написал за тях а аз мога само да допълня, че оставм с много топли чувства от срещата си с тях и Елена и благодарност за тяхната подкрепа. Наистина. Макар и размазани от ‘найсе-часовият път, първото нещо което искахме да направим е да я видим -така и се случи. Наехме си авомобила и хайде към марината ( демек яхтеното пристанище) от където я взехме – Lockwood.
Аз лично си отдъхнах след като я видях за севте – работа по Лодката си имаше, но беше измерима, т.е. дайте да започваме , че път ни чака ;-) ! Мисля, че такова беше настроението на всички – Косьо, Стас, Бисер и аз (тъпата рима беше неумишлена иначе името ми е Емил) – леко приповдигнато но вече знаейки с какво се захващаме… или поне откъм работа по лодката ;-) !
И така се появиха списъците със задачки , материали и оборудване, които в последствие доста понабъбнаха. Още на следващият ден сутринта се отправихме към споменатото THE HOME DEPOT по препоръка на Алекси , като място ‘дето всичко е накуп и по много, говорейки за инструмнети, материали, крепежи и всякакви джунджурии които в крайна сметка накупихме за Лодката след около 5 посещения. Този ден си купихме основни инструменти с които да започнем работа и някои материали за първите задачки които си бяхме набелязали, естествено тогава още нямахме представа за всичко което трябва да свършим – затова и не купувахме наизуст. Естесвено първата ни работа беше да разопаковаме Лодката, и да се заровим по всички кьошета с официалната причина наречена чистене – иначе да погледнем за течове, пукнатини в корпуса, осмоза ( деструкция на смолата), деформации ,изгнили елементи и пр. За щастие повечето от тия вируси ги нямахме с изключение на няколко малки прокапвания оттук-там покрай леерни стойки, уплътнения на финистрини ( имаме си няколко които се отварят към кокпита) и оков. Работата по отстраняването на тези прокапвания не е тежка или неприятна, даже напротив, и я свършихме в следващите няколко дни “ в почивките” като си оставихме малко и за New Jersey. Всъшност първото с което се срещнахме онзи ден бяха няколко кофи с вода под пайолите за които коментара беше, че щом водата е там значи не излиза а щом е така – значи има шанс и да няма теч отдолу.. Оказа се, че водата се е събрала от стичания по мачтата от многобройните дъждове – повече от нормално. Тук е мястото да уточня, че Лодката беше вдигната на стапел – за онези които се опитват да направят връзка със снимките от галериите. Този ден проверихме електрическата инсталация , тръбите и клапите , заварените акумулатори, навигационните уреди, двигателя, абе накратко – нещата тръгваха по план. Оказа се, че Лодката има работеща хидравлична система управляваща обтяжката на гика и ахтерщага – които започва да се кефи колкото нас да вдигне ръка!
Следвашите дни в Chicago преминаха в “ разходки” по магазините, и подготовка на Лодката за транспортиране . Купихме си радио с MP3 ( Стас и Косьо пуснаха музиката за секунди!), обрахме един малък луфт във руля и рани други дреболийки. Всъщност една от интересните такива беше дублирането на едно прозрачно кръгло плексигласово илюминаторче на дъното на Лодката, точно над валолинията, очевидно направено за проверка в случай на оплетено във винта въже. Не знам защо на всички вкупом ни се стори, че не може просто ей-така да си имаме дупка в корпуса през която да си гледкаме и да не сме я проверили.. ами ако се спука или счупи? Е за това си сложихме второ пачре плексиглас от вътрешната страна на корпуса което не промени особеногледката към винта, както се оказа след като пуснахме Лодката на вода. Голям кеф – имаме си океан-аквариум;-)!
В деня преди да дойде камиона подготвихме мачтата за демонтиране започвайки с гика и хидравликата на обтяжката. Казвм подготвихме защото една от екстрите на капитализма се оказа, че срещу солидна сума хорицата идват, грабват ти мачтицата, и без да си изцапаш белите ръкавици даже я демонтират по чудесен, безмълвен и високо-технологичен начин.. Всъщност бяхме свидетели нанаистина добре организирана и свършена работа на добра цена – както трябва и да е! Друга екстра се оказа че срещу нескромно доплащане човек може да продължи да наблюдава как му обгрижват мачтата…..хм.. демонтират му такелажа ( пак “…хм”) и я подготвятза транспорт, срещу още малко пари могат да ти я натоврятна камиона с високо-технологичните си подемниции като за финал могат да ти я укрепят на камиона ..пак срещу заплащане разбира се. Е ние се възползвахме само от първата ;-) ! Препоръчвам и на други в подобна на нашата ситуация да направят същото не защото ще спестите някой долар ( естествено и това е основателна причина) ами защото когато ви се наложи да си сглобите мачтата на около 1000 км. от мястото където е разглобена е повече от полезно да знаете кое от къде е и как трябва да се сглоби. Демонтирахме си прилежно вантите , щазите багщазите, краспиците и уредите от топа , маркирахме кое откъде е и ги навихме на ролки. Вантите и щазите са ни от плътен метал та някои от ролките си ги вързахме отгоре на лодката защото не можахме да гиприберем вътре. Иначе си пренесохме мачтата с ниско-технологична рчна количка до камиона вдигнахме си я на ръце и си я натоварихме.. Е, поизгърбихме се доста (мачтата тежи над 150кг.) ама и поспестихме някой долар – то не е голям келепир с тоя курс на долара ама нейсе! ( Роско, извинявай!;-))) Купихме проволки да дублираме форщаг и ахтерщаг (доста полезно е при подобно начинане ) и измислихме как да ги монтираме после – когато дойде време да вдигаме мачтата. Всъщност за моя радост тя се оказа доста солидно направена , макар и гъвкава. Толкоз за мачтата засега…
По товаренето на Лодката на камиона нямаше особени драми – възползвахме се изцяло от благата на обкръжаващия ни високо-технолгичен свят. Последното нещо което ни се наложи да направим преди да изпратим Лодката на път бе да демонтираме релинга на носа и всички леерни стоики – с тях се оказахме малоко по-високи клиренса на някои мостове по трасето. Отначало доста ни ( ми) се накриви шапката от тази необходимост защото ден преди това бяхме обслужили релинга на носа (дали е правилно да се каже фор-релинг?) но впоследствие когато ги монтирахме обратно си дадохме сметка, че тази профилактика изобщо не беше излишна.. Е сега си имаме вече чудесно монтирани и изолирани леерни стойки! Най-мощните!
Ако пропускам нещо да допиша за нещата които направихме в Chicago е защото в момента е около 1:30 сутринта, днеска.. вчера пуснахме Лодката, свършихме много, много работа, размазан съм от умора ама всъщност доволен.. всички сме.. Но нека първо Косьо да напише за това и да публикува някоя и друга снимчица направена от Бисер с новото му фото а аз после ще хлъзна втори поглед на нещата..ако има нужда. Правописните грешки не са от умора – просто е момчето ;-D !
‘Айде добро утро на всички!
Е.
Thursday, April 17th, 2008
За хората ветроходци това би означавало времето в което човек прави всичко друго за което не му е останало време или го е домързяло, иначе – безветрие. За мен в случая – да седна и аз да се “изокам” така щото Косьо отдавна ни навиква да помагаме – не, че има нужда от това ама да вкараме и втори ъгъл на това дето ни се случва.
Ами тези дни май ни подхвана първата бонаца, но за радост тя не беше “насрещна” – посвършихме доста дребни нещица, чакайки Лодката да дойде до South Amboy – е това е мястото на което ще я пуснем , надявайки се това да е утре – 18.04. Говорейки за малките нещица само ще отбележа, че това са едни списъци от различно естество с по 20-30 позиции в тях в които има описани всички онези дейности по лодката, материали, консумативи вкл. и провизии които трябва да се случат / набавят за следващата седмица, преди да отплаваме. Аз лично се позачудих един два пъти “ на кой му е нужно всичко това?!?” след поредното разширение на списъка, но със радост мога да съобщя, че вече позадраскахме около 40% от него.
Днес например без да се усетим потрошихме около два часа в една местна железария ( едва ли мога да намеря по-неподходящо определение ама ми е трудно да намеря друго за място като “Mr. Brikolage” X 6) наречена THE HOME DEPOT . Гордо бутайки една голяма количка и след дълго ровене по рафтовете, в крайна сметка се оказа, че сме си намерили триъгълни стойки и алуминиев винкел от който да си направим стойка на радара за мачтата ( за оригинален ни обявиха около $350 !!!) , пластмасова тръба около 2 цола с тапи от които ще си направим радарен отражател ( става като се напълни с намачкано домакинско алуминиево фолио – доста ефективна идея на Бисер спестяваща към 50 долара ), малки нитчета които ще ни помогнат да си направим палубните торби ( онези които събират въжетата в кокпита ) от нещо което което си го открихме случайно в WAL MART и благодарение на което се отървахме отчасти от убийствените цени за яхтено оборудване по тези брегове, иначе-по около $50 за торба ( на нас ни трябват 8….) Това беше другото грамадно хале със всякакви китайщини вътре, измежду които си намерихме доста интересни и полезни неща за плаването като поларени одеалца – спални чували, чаршафи и калъфки ( и брата ветроходец е човек) , шапки против слънце , посуда за готвене и оваряне на бутилки, и хиляди дребни нещица които са събрани на едно място и за които се сещаш за втори път през живота си на касата .. E така е със спортните лодки които вътре нчмат почти нищо от онова което е необходимо за плаване по-дълго от три дни.. За всички онези които на които им предстои да правят нещо подобно, не е излишно да се сетят за тези магазини когато му дойде времето – това не е реклама! Просто всичко е накуп и на прилични цени, иначе за специалните неща си има яхтени магазини където свободната търговия минава в сферата на ценовия геноцид… Леко боцмански неволи но съм сигурен, че са много близки поне на половината от тези които го четат..
Хвърляйки един поглед на написаното дотук си давам сметка как в разхитително дърдорене не съм успял да опиша и една стотна от нещата за които сме помислили, или организирали дотук. Мога да похваля този-онзи от четримата за туи онуй ама и за това ще има време. Усмивка пред строя. Иначе си говорим за неща които ТРЯБВА да се случат ПРЕДИ да отплаваме
По-нанатък ще опиша по-подробно дейностите по подготовката на лодката -тези които сме извърши или трябва да извършим, можеби ще е полезно да го споделим по начина по които на нас ни се случва, без да имаме претенциите той да е верния или най-добрия. За онези на които ще им е интересно. За останалите – “Дързост и красота” започва в 17:00
Като за първа бонаца не беше зле.. сега да почивка малко, че утре лодка имаме да пускаме! Хайде наздраве!
И в заключение: Ах колко по-добре щеше да е ако вместо фланелки в сака си бях хвърлил едно електроженче… ;-)!
