Wednesday, May 28th, 2008
Европата
И така…и след тази дълга пауза дойде моментът да понапиша нещо. Интернет няма в радиус от 1-2 км, та използвам GPRS, но, както знаем всички, това не е от най-евтините услуги, които се предлагат от мобилните ни оператори(да си вземат поука, по друг начин казано).
Понеже не съм писал от 18-ти или нещо такова, доста от нещата ги позабравих, но като цяло ще се опитам да опиша основни моменти от пътуването.
Последните дни от прекосяването на Атлантика минаха общо взето доста спокойно, като изключим 1-2 по-интересни момента. Първият беше, когато на един свеж попътен вятър решихме, че ще вдигаме спинакер. По план трябва да имаме тъй наречения щормови спинакер, т.е.умален и заздравен вариант на горе споменатото платно(за тези, които още не са разбрали какво е това уточнявам : това е шареното, куполообразни ветрило, което е символ на ветроходството – всички са ги виждали по картинки и снимки). Та спретнахме ние всичко и започнахме процедурата. Оказа се първо, че сме го усукали…с известни мъки успяхме да го свалим и се подготвихме за втори опит. Започнахме отново процедурата по изстрелване малко бавно и всичко беше наред, докато не го вдигнахме и установихме, че това изобщо не е малкото и здраво ветрило, което сме си мислели, ами е точно неговият антипод – леко и голямо. Точно тогава автопилотът реши, че повече не му се занимава с нас и каза мик-мик-мик…което на неговия език значи: „стига толкова, отивам на обяд”. Е, случи се едно от много характерните за по-тежки условия неща, когато човек забрави да си свали платната…лодката тръгна да се завърта на страни, хвана доста вятър и имаше един момент, в който десният борд беше половината под водата. Тримата се бяхме хванали за по нещо, Емо беше подхванал руля и го държеше здраво. Всички знаехме, че това е кратко и след 5 секунди яхтата застана в обезветрено положение. В следващия момент Бисер се изстреля да откачи едното от въжетата(брас), за да можем да приберем платното. В момента, в който го отпусна то излетя като камшик, изниза се от всички ролки, откачи се от карабинката си и полетя напред пред лодката все едно беше изстреляно от оръдие и потъна към дълбините. От тук натам процедурата по прибиране си я знаем, всичко мина ОК и спинакера беше бързо прибран на сигурно отзад в кокпита на Folie. Та толкоз ни беше зорът да се движим по-бързо…поохладихме страстите с по един джин-тоник с лимонче и си подкарахме пак с нормалните платна.
Второто силно запомнящо се нещо беше приближаването към Гибралтар – увеличаващият се корабен трафик ни подържа будни 1-2 нощи, но пък пробвахме радара на лодката.Оказа се отлично средство за наблюдение и засичане на околните плавателни съдове. Общо взето нямахме никакви проблеми с тази част, просто бяхме отвикнали около нас да има други кораби и лодки. На влизане в залива ни задмина една много красива френска яхта, около 60 фута. Хората много ни се зарадваха, Емо си говори с тях по радиостанцията, казаха, че са ни снимали на спинакер предишния ден(ние не бяхме карали на спинакер тогава, ама както и да е). Разменихме имейли, уж да ни пратят по някоя снимка…ще чакаме, поне да видим коя е била лодката.
Имаше едно много интересно явление, което очаквахме от прогнозите, но никой не знаеше колко бързо ще се случи. Там пишеше, че вятърът ще си смени посоката от юг на север. Това обикновено се случва за около 10-12, че и повече часа. Обаче тук се случи за 40-50 секунди. Доста е интересно да наблюдаваш как платната си работят до един момент, и внезапно в следващия са обърнати в съвсем грешна посока. Вечерта тогава доста се радуха(това беше на 23-ти) и карахме само с малката геноа.
На 24-ти наближавахме най-тясното място, същинския проток на Гибралтар. Цял ден вятъра ни въртеше номера…ту от ляво, ту от дясно, ту спре…накрая запалихме мотора и се задвижихме в правилната посока. По едно време пак духна и решихме, че ще си вдигнем спинакера, понеже беше подходящо този път. Така изкарахме около 4-5 часа и сигурно сме едни от малкото хора(и яхти) влезли в Гибралтар под спинакер…доста нагло от наша страна. Точно бяхме на около една миля от фара, когато на хоризонта се появи нещо много интересно…приличаше на вълна, но нямаше никаква логика там да има вълна. Бързичко свалихме спинакера и точно в този момент разбрахме какво е – приливна вълна. Понеже там мястото е доста тясно и има силно течение вълната се сблъска с него и се получи някакъв хаос…малки, отрязани вълнички по около метър, в абсолютно всички посоки. Около половин час ни подхвърля наляво-надясно, после се успокои. От там имаме доста интересна снимка – лодката е с платна, вятърът е около 5-6 възела, а лодката се движи с 10! Вярно, че и моторът помагаше, но определено се усещаше влиянието на течението. На свечеряване минахме фара на Тарифа. Имахме щастието да наблюдаваме невероятен залез…един от най красивите, който сме виждали. Естествено запечатахме го за поколенията с фотоапаратите и отново се поздравихме за прекосяването на големия син океан с по чашка джин-тоник…
Зад нас бяха останали 3500 морски мили и 28 дни. Като махнем няколкото дни на слаб или никакъв вятър и няколкото тежки дни в началото, цялото пътуване беше изключителни приятно. Силно подкрепено от много добре стикования екипаж, в какъвто се превърнахме. Никакви нерви, никакви конфликти, много вицове(основно благодарим на господин Паскалев за което), лафове и множество истории, за които всеки един от нас си спомняше с усмивка.
Около влизането в Малага няма какво много да коментирам…пристанахме си като по учебник, само дето се оказа, че там, където сме спрели, е кралският яхтклуб и е забранено за външни хора/лодки. Дойдоха граничните полицаи и ни казаха къде да се вържем…на една гола стена в дъното на пристанището. Общо взето лош избор се оказа това място…няма ток, нито вода, а тоалетната е на 10 минути пеша…но пък близо до центъра на града. Няколко часа след като се вързахме и се пооправихме дойде един българин – Мишо. Той бил тук от 5 години и се оказа, че се занимава с поддръжка на яхти. Каза ни, че голямата яхтена марина е няколко мили преди пристанището, ама ние от къде да знаем…както и да е , заговорихме се, оказа се много приятен човек, разведе ни малко из града да си потърсим някое място да хапнем, пийнахме тукашна биричка и така…разказа ни, че българите тук са доста, пък испанците са мързеливи ( не че имат нещо общо двете неща, но като обобщение).
Вчера (27-ми) дойде един от следващите етапи в това приключение – смяна на екипажа. Емо и Бисер трябваше вече да се прибират и на тяхно място дойдоха баща ми(Александър) и двама познати – Кърни(Людмил) и Румен. Четиримата сме плавали достатъчно, че да си познаваме добре характерите и вярвам, че всичко ще продължи да е както досега – доволни от приключението и без конфликти. Имаме си качествен заместител за разказвач на истории – Румен има цяла торба(бездънна). Към колекцията му в Малага се прибави още една – как му загубиха багажа. Оказа се, че нашите герои на софийското летището са натоварили погрешно багажите на половината самолет и са ги пратили към Франкфурт…Та бяха едни дълги препирни, разговори…днес трябва да пристигне и се надяваме да успеем да се измъкнем.
По прогноза ще има хубав вятър в правилната посока. Не сме решили още къде ще е следващата спирка, но от тук нататък е лесно – брегът е близо.
Заредихме хладилника с лед, накупихме плодове, зеленчуци и разни пресни мръвки, екипажът донесе 6 килограма БГ сирене(ооо, колко ми липсваше!!!) и известно количество суджуци, та сме доста добре заредени….и… готови за нови предизвикателства.
