Friday, April 14th, 2023
Началото на Океан №2
И така…мина сууупер много време от последното голямо приключение, но ето…настъпи момента да напиша още няколко страници тук. Много време се чудех дали да е в този блог или някъде другаде, но вътрешното ми усещане, че тези две пътувания са свързани по един или друг начин бе затвърдено по безапелационен начин…
Но да започна от начало. Миналата година с Милена дойдохме на гости в Мексико, при Евгени(собственика на Мариша, лодката, за която ще пиша в следващите дни и седмици). За информация – той е един изключителен човек, който успява да реализира това, което винаги съм си представял, че трябва да се случи…а именно достатъчно рано да се измъкне от това малоумно ежедневие/ежеседмичие и натам се сещате, в което изпадаме всички „възрастни“(всички над 25 имам предвид). Над тази концепция размишлявам още от бурната си младост, когато със Стас(сещате се – тоя, другия луд, с който си купихме лодка и преджапахме(е той до средата де, ама това е друга история) Атлантика 2008 г.). В тази ни бурна младост, една зимна вечер, пиейки си червено вино в паркираната под моста Чавдар лодка Охлюв, взехме спонтанното решение да ходим да помагаме на един приятел Велизар да си прекара лодката от Сен Мартен(Карибите) до Щатите. Няма да изпадам в детайли за това плаване, че то си е за една отделна книга, но по пътя спряхме на един остров и това, което ми направи огромно впечатление беше, че там нямаше млади хора. Абсолютно всички хора с лодки бяха над 65, към 70. И след това започнах да се оглеждам по-често…и все по-често виждах, че хората сме твърде заети да оцеляваме в ежедневието си, а времето си лети. И докато се усети човек вече не може да прекоси Атлантика или не може да отиде до базовия лагер на Еверест или…абе сещате се. Та Евгени сравнително навреме се е измъкнал от таз работа и последните 10-на години абсолютно целенасочено си действа в посока обикаляне на света с лодка, но по Гръцки…сига-сига.
Отплеснах се, ама то не е лесно…от дума на дума стана ясно, че Евгени планира 2023 да прекоси Пасифика, от Мексико до Френска Полинезия(за справка – една гигантска група острови и атоли в средата на океана). Понеже с него се плава доста лесно(освен ако не решиш да подредиш лодката де) и си допаднахме като екипаж от този момента започнах да глася нещата така, че да направя всичко възможно да се включа в това плаване. Разбира се да се планира нещо 1 година напред е доста трудно(в личен и работен план), но все пак гледах при всяка удобна възможност да бутам нещата в тази посока. Един изключително кризисен момент беше обявяването на датата за извънредните парламентарни избори, които се проведоха през Април, тъй като имам активно участие в писането на част от софтуера, съответно от разпускането на парламента до обявяването на датата ситуацията беше силно изнервяща, тъй като политиците се подмоткваха без абсолютна никаква идея за бурята в моята душа. Проблемът е, че човек не може да си ги преплава тия океани когато си реши, ами си има строго определени периоди и съответно ако изборите бяха края на Април цялото мероприятие за мен ставаше невъзможно. Е мога да кажа, че едно малкото смислени неща, които г-н Президента направи в последно време е да обяви 02.04 като датата за изборите. От там последва доста бързо развитие – в рамките на деня вече имах купен самолетен билет, без да се замислям ама грам, като това развитие на нещата ми позволи да съм в България за рождения ден на Марти, която стана на 7 в деня, преди да замина.
Избори, мизбори, детски рожден ден, прибиране на багаж в 10 сутринта, полет в 21 вечерта. Горе-долу такава беше ситуацията през седмицата на заминаването. Вечерта до летището дойдоха родителите ми Мики и Сашо(които вероятно си гризат ноктите и се чудят къде сбъркаха, че им се падна такова диване, ама не…смятам, че са се справили чудесно), Милена и Марти. Сбогуването беше доста емоционално, но пънът в мен проговори и по-скоро нямах търпение да тръгна повече, отколкото усещах, че много ще ми липсват. Разбира се тези мисли се появиха след това, но може би там, на летището не бяха на преден план. Много отчетливо се появиха когато си намерих в багажа едно много лично „скрито“ послание от Мишленка.
Полетите си бяха стандартните до Мексико, през Истанбул, 2 часа кесене, 11 часа полет до Мексико Сити. А безапелационният начин, за който споменах в началото беше прелитането над “родното” място на Folie A Deux.
В сити-то имах мнооого дълъг престой, защото кацнахме рано сутринта, а вътрешния ми полет беше късния следобед…е миналата година не можахме да го разгледаме тоя град(някои хора се противяха…няма да казвам кои), но сега бях сам и изключително бързо бях взел решението, че този път ще го видя. Но…кацаме в Мексико-то, аз съм с пълното убеждение, че нямам никакви грижи щом съм долетял до тук и изведнъж се срещам с реалността в лицето на гранична полицайка…аз Испански не шпрехам, тя определено не беше завършила английски с отличие, но се разбрахме, че може би има проблем. Нямал съм билет за връщане, съответно взехме да се обясняваме, че ще напускам Мексико с барко, пък ще се прибирам от Френска Полинезия(ко, къде туй???)…викна шефчето, айде пак цялото обяснение. Вадя телефон, показвам къде е лодката, тоз вика ти луд ли си, тук е гранична проверка, не може телефон! Уфф, добре. Взе ми документите и отиде да се консултира с друго шефче. Връща се, вика дай някви документи, да разберем, че ще ходиш на тая лодка…ма всичко ми е на телефона, е не можее, да си се сетил по-рано. Мисля, мисля и се сещам, че си нося капитанското. Вадя го и викам ей на, това ми е капитанското, че мога да карам кораб(той де да знае какво е това 40 БТ)! И тоз…а, ми добре, лек път. А зад мен станала опашка, гледат цирк хората. Един човек даже вика „брей, ти къв си спокоен, браво“.
Мина тая драма, нахлух в тази негостоприемна страна! Летище, WiFi, бързо инсталиране на Uber, локиране на сейф за багаж(има няква такава нова услуга, която подозирам, че в България няма да прокопса, щото е като Uber…при нас сигурно бабите ще излязат на протест, че някви си оставят багажите по чужди къщи). Метнах раницата и газ към центъра.
Някак бях останал с впечатлението, че Сити-то е по-не-мизерен град, обаче то Uber-a си кара, почти сме в центъра и то си изглежда все тъй неугледно така да се каже…и изведнъж хоп, минаваш като някаква невидима линия и си в модерен нещо-трополис. Подредени градинки, лъскави коли, небостъргачи, а, у. Обикалям си, гледам си часовника, обикалям си, гледам си часовника…сещате се на къде бия? Нещо с часа не е ок…връщам се към летището, взимам си багажа и се чучвам да чакам. Няма още гейт. Отивам да питам и човека ми казва „ама то има много време, още е рано“. Викам е колко пък да е рано? Еми има 3 часа. Хмм…рязко се оказа, че телефон, часовник, лаптоп и всякви други „умни“ устройства не са толкова умни, щото се бяха настроили в нещо като грешна часова зона и бях с един час напред. Хубаво, че не беше с един час назад, че щях да го изтърва тоя полетJ
Обаче това време ми даде възможността да се сетя, че всъщност си бях купил билет за „бизнес“ класата, щото на Aeromexico бизнес класата е с два безплатни багажа и е с 20 долара по-скъпа от евтиния билет + багаж. И хоп…бизнес класата имала достъп до лаунджа…а в лаунджа се яде и пие на корем(ма това го разбрах твърде късно, иначе кво сити, кви 5 лв…). 2 бири и 2 коктейла по-късно имаше вече гейт, накачулих се на самолета и айдееее, час и половина полет, нищо работа.
На летището ме чакаха Евгени и другата ни съквартирантка по лодка, Софи, аржентинка, с френско гражданство, на 31. Голям шемет, никога не е плавала сериозно, но пък голям ентусиаст. Няма морска болест(май), беше пристигнала няколко дни преди мен и вече беше успяла да поизнерви капитана, подкарвайки голямо подреждане. Това е големия проблем на лодката – има си ред, но ред в хаоса. А Софи-то се оказа, че е с ОКР за подреждане. И съответно през 3 минути имаше „Софии къде ми е чука“, „Софии къде ми е гаечния ключ“. Забавно де, що-годе за 2 дена се наместиха нещата.
Следваща мисия – пазар. Разстоянието е около 2700 морски мили, с тази лодка би трябвало да го минем за между 20 и 30 дена. Трима души. Който е плавал знае какво количество храна и пиене се товари за 1 седмица чартер, при който всяка вечер се яде на кръчма. Е тук трябваше да е малко повече. 1 ден пазар за трайни продукти(консерви, варива, вода…), 3 огромни колички. Криво-ляво натъпкване в Uber и голямо подреждане в лодката. Тук Софи свърши голям подвиг, защото успя да намести всичко, че даже наслага лепящи листчета по шкафчетата кое къде. Mucho умно!
През това време с Евгени успяхме да монтираме това чудо на техниката Starlink, благодарение на което сега четете това творение. Тоя психопат Мъск само за няколко години успя да на направи това, което мастодонти като Inmarsat и Iridium не пожелаха дори да си помечтаят. Да пусне бърз и достъпен интернет в реално почти всяка точка на света. Уникално! Монтирането стана супер безпроблемно и много елегантно, чак не ни се вярваше, че е възможно нещо толкова лесно да стане. Вечерта направих суши, защото до марината имаше страхотен пазар за прясна риба. Половин кг. риба тон и готово.
Втори ден пазар. Тръгваме към Wallmart(на около 20 км) с маршрутка, Евгени слезе по-рано да зареди газ, ние със Софи продължаваме. Блеем в телефоните, съответно изпускаме „спирката“ на магазина и докато се усетим сме на 20 минути пеша. Нямаме песос за маршрутка в обратна посока. Ходим, кво да правим.
Пресни продукти, месо, зелечуци, вода. АЛКОХОЛ! Общо 4 колички. Uber-а никъв шанс да ни събере, извикахме втори. И той видя зор, ама се събрахме. Разтоварване, жега, подреждане, още по-голяма жега. Хладилника малък, ма колкот-толкова.
Днес сутринта чекаут от Мехико, трябваше да се преместим на друга марина, защото там били граничните. От вълнение бяхме станали в 5.30-6 сутринта, а часът ни за чекаут-а беше в 9.30. Заредихме гориво и цъфнахме в марината в 8.30. Ами айде пък, да понастроя мачтата, че я беше свалял да проверят ванти. 2 бяха ужасно хлабави и самата мачта беше леко асиметрично натегната, но половин час по-късно и всичко 6.
Дойдоха граничарите, буенос диас, пописаха, влязоха да разгледат(не знам какво гледат, ама да го отметнат хората). Праснаха ни по един печат и айдее…вече нямате право да стъпвате на сушата в Мексико. Ай сиктир! Те ще ми кажат. От предишния ден имах уговорка с един местен бастун, да купя две уредчета за нашата лодка, че ги продаваше на добра цена. Разтовариха ме с каяка, дотичах, купих ги и айде обратно. Хубаво, че бастуна беше с мотор, че ме закара по-чевръсто обратно до пристанището. То пък раздухало, та наобратно гребането беше по-интригуващо, но за 10-на минути бях на лодката. Бръм-бръм, вамос и айдеее! Тръгваме през Пасифика!
